Даниел Стийл
Домът на надеждата (5)

Глава пета

Децата завършиха училище през втората седмица на юни, а две седмици по-късно Лиз и Керъл вече опаковаха багажа им за лагера. Момичетата бяха искрено развълнувани и очакваха с нетърпение лагера, на който заминаваха и някои от приятелките им. Лиз се радваше да ги види толкова щастливи. Лагерът се намираше близо до Монтерей. Лиз ги закара до там и взе Джейми със себе си.

В колата цареше ваканционно настроение. Пуснаха си няколко диска все със силна, необуздана музика — такива бяха техните предпочитания. Лиз предпочиташе друг вид музика, но нямаше нищо против шума в колата.

През последните един-два месеца бе установила, че времето, прекарано с децата, й носи дълбока радост и удовлетворение. Беше обещала на Джейми, че ще започнат с тренировките веднага щом се върнат от лагера на момичетата. До параолимпийските игри оставаха още пет седмици, а дотогава сестрите му щяха да се приберат у дома. Цялото семейство винаги присъстваше на тези състезания, за да подкрепя Джейми. Джак бе поставил началото на тази традиция преди три години и тя бе изключително важна за тях. Джейми обаче продължаваше да се притеснява, че майка му няма да знае как да го подготви за състезанията.

Оставиха момичетата в лагера, разположен между Монтерей и Кармел, и Лиз им помогна да пренесат спалните чували, тенис ракетите, китарата, двата куфара и цялата камара от пътни чанти и раници до бунгалото им. Багажът, който момичетата влачеха със себе си, изглеждаше напълно достатъчен за цяла една армия. Те едва намериха време да целунат майка си за довиждане и се втурнаха да търсят възпитателите и приятелите си.

— Може би и ти някой ден ще можеш да отидеш на лагер — каза Лиз, когато двамата с Джейми поеха обратно към дома.

— Не желая — сериозно заяви той. — Аз обичам да си стоя у дома при теб. — След тези думи вдигна поглед към нея, а тя само му се усмихна в отговор и излезе на магистралата.

Бяха им нужни три часа, за да се върнат в Тибърн, а когато пристигнаха, завариха Питър, който току-що се бе прибрал от работа. Беше започнал предишната седмица и въпреки дългото работно време работата му харесваше. Точно това бе искал. Освен това заедно с него работеха още двама души — едно много симпатично момиче от Мил Вали и млад специализант от ветеринарния колеж в Давис.

— Добър ли беше денят ти? — попита Лиз най-големия си син, когато двамата с Джейми влязоха в кухнята.

— Зает. — Той се усмихна на майка си.

— Ами да вечеряме тогава.

От няколко месеца насам Лиз сама приготвяше храната им. Преди това готвенето беше задължение на Керъл. Но от Великден насам Лиз имаше чувството, че е установила нова, по-дълбока връзка с децата си. Майка й продължаваше да й се обажда редовно, но дори и нейните мрачни предсказания вече не звучаха толкова зловещо. По всички личеше, че изцелението все пак е възможно. Лиз се справяше добре в кантората, независимо от огромния брой дела, с които бе затрупана. Успяла бе да приключи всичките случаи на Джак и дори беше започнала няколко нови. Децата бяха в добра форма. Лятото започваше добре. Джак все още й липсваше, но вече по-лесно преживяваше не само дните, но и самотните нощи. Не спеше така добре както преди — вместо в пет се будеше в два посред нощ — но през повечето време беше в сравнително добро настроение. От време на време все още изпадаше в депресии, а имаше и дни, в които се чувстваше особено нещастна. Те обаче ставаха все по-малко на брой, а добрите моменти преобладаваха.

Тази вечер Лиз приготви спагети и салата за тях тримата, а за десерт им предложи сладоледова мелба, в приготвянето, на която Джейми взе дейно участие. Той лично сложи ядките, битата сметана и черешките във всяка чашка.

— Също като в ресторант — горд със себе си обяви Джейми и им сервира десерта.

— Вие двамата с мама започнахте ли вече да тренирате за игрите? — с интерес попита Питър, докато унищожаваше мелбата.

— Утре започваме — отвърна майка му.

— В кои дисциплини ще се състезаваш тази година?

Питър вече разговаряше с Джейми не толкова като по-голям брат, а по-скоро като баща. Успял бе да се стегне достатъчно през изминалите месеци и дори бе завършил учебната година с доста приличен успех, независимо от всичко, което ги бе сполетяло. През есента щеше да постъпи в последния гимназиален клас. Лиз бе запланувала една съвместна обиколка на колежите през септември. Най-вече онези по Западното крайбрежие. Макар преди смъртта на баща си Питър да бе изявявал желание да учи в Принстън, Йейл или Харвард, сега предпочиташе да остане близо до дома. Интересът му вече бе насочен към университетите на Ел Ей, Бъркли и Станфорд.

— Мисля да се състезавам на дълъг скок, сто метра гладко бягане… и надбягване с чували — с гордост обяви Джейми. — Мислех да участвам и в хвърлянето на яйца, но мама ми каза, че вече съм твърде голям за това.

— Звучи ми добре. Обзалагам се, че и тази година ще спечелиш някоя почетна лента — с топла усмивка рече Питър, докато Лиз наблюдаваше синовете си с върховно удовлетворение.

И двамата бяха добри момчета и тя се радваше, че са си у дома при нея. Компанията им й доставяше огромно удоволствие и радост и сега, когато момичетата отсъстваха, Лиз можеше да съсредоточи цялото си внимание върху тях.

— Мама смята, че този път ще спечеля първа награда — каза Джейми, макар да не изглеждаше много убеден в това. Той все още не беше сигурен в способностите на майка си като треньор. Беше свикнал да тренира единствено с баща си.

— Обзалагам се, че ще стане точно така — кимна Питър, взе си допълнително сладолед, като сипа и на малкото си братче.

— Нямам нищо против и последното място — спокойно отбеляза Джейми. — Важното е да спечеля някоя лента.

— Много ти благодаря за доверието, което ми гласуваш като треньор — с усмивка възкликна Лиз и се зае да почисти масата. След това предупреди Джейми, че е време за лягане. На следващата заран и той щеше да замине за дневния си лагер.

А на следващия ден, докато го караше към лагера, Лиз с гордост изгледа малкия си син и се наведе към него, за да го целуне.

— Обичам те, детенце! Забавлявай се добре. Аз ще се прибера от работа в шест и веднага ще започнем тренировките за състезанията.

Той кимна в отговор, слезе от колата и й прати въздушна целувка, а Лиз потегли към кантората.

Денят беше топъл и слънчев, макар че над моста в Сан Франциско тегнеше гъста мъгла, което означаваше, че в града е доста хладно. Приятният слънчев ден кой знае защо изведнъж извика в мислите й образа на Джак и сърцето й се сви от остра болка. Все още й се случваше да изпитва непоносима мъка, когато се замисли за него, когато види нещо, което и двамата са обичали, или пък се сети за нещата, които правеха заедно. Когато стигна в офиса, вече се чувстваше значително по-добре. Но каквото и да правеше, колкото и заета да беше с делата на клиентите си, Лиз все още болезнено усещаше отсъствието му.

— Някакви съобщения? — попита тя Джийн още с влизането си и секретарката й подаде няколко малки листчета.

Две от съобщенията бяха от нови клиенти, с които се бе срещнала едва миналата седмица, две бяха от колеги адвокати, на които бе прехвърлила част от случаите си, още две имаше от хора, които й бяха абсолютно непознати, а последното беше от майка й.

Тя се зае най-напред със служебните обаждания, а след това позвъни и на майка си.

— Момичетата заминаха ли вече на лагер?

— Да. Вчера ги закарах. Джейми започна дневния си лагер днес сутринта, а Питър работи.

— Ами ти, Лиз? Какво правиш, за да можеш да продължиш с живота си?

— Това е животът ми, мамо. Грижа се за децата си и работя. — Какво друго очакваше майка й?

— Това не е достатъчно за жена на твоята възраст. Ти си само на четиридесет и една години. Все още си млада, но не достатъчно, че да си позволиш да пилееш времето си напразно. Вече би трябвало да започнеш да се срещаш с мъже.

О, за Бога! Това бе последното нещо, което би направила. Лиз продължаваше да носи сватбената си халка и рязко отклоняваше всякакви предложения в тази насока, направени й от познати и приятели. И през ум не й минаваше да излезе с друг мъж. Дълбоко в сърцето си все още се чувстваше женена за Джак и вярваше, че ще бъде негова съпруга до края на дните си.

— Минали са само шест месеца от смъртта на Джак, мамо. Освен това съм твърде заета.

— За шест месеца някои хора успяват да се оженят повторно. Шест месеца е твърде дълъг период.

— А също и деветнадесет години. А какво ново при теб? Ти излизаш ли с някого?

— Аз съм твърде стара за това — рязко отвърна майка й, макар и двете да знаеха, че не е точно така. — Прекрасно разбираш какво се опитвам да ти кажа! — Продай къщата. Затвори кантората. Намери си съпруг. Майка й бе убедена, че би могла да й даде много и все полезни съвети. Както и повечето от хората, които Лиз познаваше. Всички като че ли имаха какво да я посъветват. Лиз обаче отказваше да се вслуша в препоръките им. — Кога ще излизаш в отпуск?

— През август. Ще заведа децата на езерото Тахо.

— Добре. Имаш нужда от почивка.

— Благодаря. А сега по-добре да се захващам за работа. Тази сутрин имам доста ангажименти. — Искаше й се да прекрати този разговор, преди майка й да е започнала някоя друга тема. Винаги намираше за какво да се заяде.

— Прибра ли вече дрехите на Джак?

Исусе! Безнадеждно беше.

— Не, не съм. Дрехите му не ми пречат. Нямам нужда от допълнително пространство.

— Но имаш нужда от изцеление, Лиз, и ти го знаеш чудесно.

— И защо тогава костюмите на татко продължават да висят в дрешника на долния етаж?

— Това е различно. Просто нямам къде другаде да ги съхранявам.

Да ги съхранява за кого? И защо? И двете знаеха, че изобщо не е различно.

— Не съм готова да се разделя с тях, мамо.

И може би никога няма да бъда, мислено си призна тя. Не искаше Джак да излезе напълно от живота й, от мислите и сърцето й. А също и от гардеробите й. Не беше още готова да се сбогува с него.

— Няма да се почувстваш по-добре, докато не го направиш.

— Вече съм по-добре. Много по-добре. А сега трябва да затварям.

— Ти просто не искаш да ме чуеш, но дълбоко в себе си знаеш, че съм права.

И защо? Кой казва, че трябва да се освободи от вещите на Джак? Лиз отново почувства острата болка, която вече бе изпитала по-рано сутринта. Разговорът с майка й определено не й помагаше.

— Ще ти се обадя през уикенда — обеща й Лиз.

— Не се преуморявай, Лиз. Продължавам да смятам, че трябва да затвориш кантората.

— Може и да се наложи, ако не ме оставиш да работя, майко.

— Добре, добре. Ще се чуем отново в неделя.

Лиз затвори и се загледа през прозореца. Мислеше за Джак и за онова, което й бе казала майка й. Струваше й се твърде мъчително и болезнено да се прости с Джак навеки и да направи нещата, които майка й предлагаше. Дрехите му, които продължаваха да висят в гардеробите, й действаха успокоително. Понякога си позволяваше да докосне замислено някой ръкав, да помирише парфюма, който все още се усещаше по яките на дрехите му. Най-накрая все пак бе прибрала тоалетните му принадлежности, изхвърлила бе четката му за зъби. Но не можеше да си наложи да направи нищо повече. Всичките му останали вещи си бяха по местата и на Лиз това й харесваше. А един ден, когато това престане да й харесва, тя неминуемо ще направи нещо по въпроса. Надяваше се обаче, че този момент няма да е скоро. Не беше готова и го знаеше.

— Добре ли си? — Джийн влезе в стаята и видя мъката, изписана на лицето й. Лиз се стегна, отклони поглед от прозореца и се усмихна тъжно.

— Майка ми. Тя винаги има какво да ме посъветва.

— Майките са такива. Предполагам помниш, че днес след обяд имаш явяване в съда.

— Помня. Макар че не мога да излъжа, че го очаквам с нетърпение.

Лиз продължаваше да поддържа адвокатската им практика във вида, в който я бе оставил Джак. Продължаваше да поема случаите, които Джак би одобрил и за които би се борил в съдебната зала. Все още използваше същите критерии при подбора на клиентите си и отпращаше онези, за които бе сигурна, че Джак не би одобрил. Правеше го заради него и все още се придържаше към правилата и принципите, установени от него в началото на адвокатската им практика, но на моменти започваше да се пита какво точно прави и защо. Имаше твърде много неща в съдебното право, които не й допадаха, а голяма част от битките, които водеше в съдебната зала, й се струваха маловажни и незначителни. Постоянното й общуване с хора, които се мразят един друг и с готовност се възползват от всяка възможност, за да нанесат на противника си удар под кръста и да го наранят, да му причинят болка и неприятности, започваше да я потиска и Джийн прекрасно съзнаваше това. Сърцето на Лиз не беше същото както по времето, когато Джак беше жив. Те двамата бяха страхотни като екип, но, останала сама, Лиз вече не притежаваше предишния плам и ентусиазъм. Не би си го признала пред никого, но вече започваше да се отегчава от бракоразводните дела, с които постоянно се занимаваше.

Когато обаче по-късно след обяд Лиз влезе в съдебната зала, никой от присъстващите не би могъл дори и да предположи, че работата й вече не й носи нужното удовлетворение. Тя, както обикновено, беше добре подготвена и изключително организирана. Бори се храбро за клиента си и с лекота спечели. Спорът беше абсолютно тривиален, но тя представи доводите си блестящо, а съдията й благодари за умелия начин, по който отхвърли относително несериозните претенции на противниковия адвокат, който през цялото време се стараеше да преувеличи значението на дребния спор, възникнал между съпрузите.

Наближаваше пет часът, когато Лиз се прибра в кантората. Отговори на няколко телефонни обаждания и се приготви за тръгване. Искаше в пет и половина да си е у дома заради Джейми.

— Тръгваш ли? — Джийн влезе в кабинета й, понесла купчина документи, изпратени току-що от офиса на неин колега адвокат. Бяха изисканите от нея писмени доказателства по едно ново бракоразводно дело и идваха от една реномирана адвокатска кантора в града.

— Трябва да се прибера, за да тренираме с Джейми. Ще участва в параолимпийските игри и тази година.

— Това е чудесно, Лиз. — Джийн я погледна с усмивка. Тя продължаваше всички традиции на Джак, тачеше паметта му и заради него поддържаше висок стандарт както в работата си, така и у дома. Повече от очевидно бе, че Лиз не желае да допусне каквато и да била промяна в живота им и до този момент се справяше блестящо. Всяка част от живота й беше точно такава, каквато беше и преди смъртта на съпруга й. Тя дори вече не влизаше в кабинета му и не използваше бюрото му, макар че винаги го бе харесвала повече от нейното. Просто бе затворила вратата на офиса и напоследък почти не влизаше в него. Държеше се така сякаш очакваше, че той ще се върне някой ден и ще седне на мястото си. В началото Джийн смяташе, че Лиз се държи странно, но с времето свикна. Двете влизаха в онзи офис само когато се налагаше да вземат оттам някои документи. Обаче материалите по действащите им дела вече се намираха в кабинета на Лиз.

— До утре — каза й Лиз и бързо излезе през вратата. У дома Джейми вече я очакваше.

Тя влезе на бегом в къщата, преоблече се с дънки, пуловер и маратонки, а пет минути по-късно вече беше навън и помагаше на Джейми в дългия скок. Първият му опит беше напълно неуспешен и той го знаеше.

— Не мога да го направя. — Детето изглеждаше победено преди още да са започнали. Джейми сякаш бе готов да се откаже, но Лиз не можеше да му позволи да го направи.

— Напротив, можеш. Гледай сега. — Тя му показа, като се опита да скочи бавно, за да може той да я види добре. Зрителните възприятия на Джейми бяха по-добри от слуховите и този път се справи по-добре. — Опитай отново — насърчи го Лиз, а малко по-късно Керъл излезе при тях с чаша сок и чиния прясно изпечени шоколадови сладки.

— Как върви? — предпазливо попита тя, но Джейми само поклати глава. Изглеждаше тъжен.

— Зле. Този път няма да спечеля лента.

— Напротив, ще спечелиш — неотстъпчиво заяви Лиз. Искаше детето да спечели, защото знаеше колко много означават тези игри за него. Освен това, докато бе тренирал с баща си, винаги бе печелил. След като Джейми изяде две сладки и изпи половината сок, Лиз го подкани да опита отново и този път той се представи значително по-добре. А тя побърза да му напомни девиза на параолимпийските игри: Нека спечеля, но ако не успея, нека проявя достатъчно смелост със самото си участие.

Продължиха да тренират още известно време, а след това Лиз го накара да спринтира и засече времето му. Резултатът беше задоволителен, но Джейми винаги е бил по-добър в бягането, отколкото в дългия скок. Спринтът беше най-силната му дисциплина. Джейми бягаше по-бързо от повечето от децата, с които се състезаваше, а и успяваше да се концентрира по-добре от тях. Независимо от ограниченията си, той притежаваше изненадваща способност за концентриране и през тази зима дори бе успял да се научи да чете — постижение, с което много се гордееше. Оттогава насам четеше всичко, което попаднеше в ръцете му. Надписите върху кутиите с овесени ядки, етикетите на бурканчетата с горчица и кутиите с мляко. Четеше книжки с приказки, рекламните брошури, които хората пъхаха под чистачките на колата й, че дори и писмата, които Лиз оставяше на кухненската маса. На десет години Джейми бе във възторг от факта, че вече може да чете.

В седем часа Лиз му предложи да приключат с тренировката, но той настоя да се поупражнява още малко. Едва в седем и половина тя най-после успя да го придума да се прибере вътре.

— Разполагаме с още цял месец за тренировки, миличък. Не е задължително да направим всичко само за една вечер.

— Татко винаги повтаряше, че трябва да се упражнявам докато се уморя толкова, че да не мога повече да се държа на краката си. А аз все още мога да стоя прав — простичко обясни Джейми и тя му се усмихна в отговор.

— Аз пък мисля, че трябва да спреш, докато все още те държат краката. Утре ще продължим.

— Добре — най-накрая отстъпи той.

Беше работил упорито и бе изтощен от умора. А в кухнята Керъл ги очакваше с вечерята. Беше приготвила едно от любимите блюда на Джейми — печено пиле, пюре от картофи и желирани моркови. Както и топъл ябълков пай, току-що изваден от фурната.

— Уха! — с удоволствие възкликна той и излапа всичко в чинията си докато си бъбреше с майка си за предстоящите игри. Участието му в тях наистина много го вълнуваше.

Веднага след вечеря Джейми се изкъпа и си легна. На другия ден трябваше да става рано заради лагера. Лиз пък имаше работа за вършене. Тя взе куфарчето си с нея на горния етаж, целуна Джейми за лека нощ, а после остави куфарчето в спалнята си и влезе в дрешника. Той беше просторен, вграден в стената. Джак го бе направил за тях двамата. Лиз използваше едната половина, а дрехите на Джак висяха в другата. Спомнила си съветите на майка си от тази сутрин, Лиз се улови, че се взира в нещата му с копнеж, какъвто не бе изпитвала от известно време насам. Имаше чувството, че всички се опитват да й ги отнемат, а тя не беше готова да се откаже от тях. Нито пък да забрави Джак.

Улови се, че отново прокарва ръка по едно от саката му. После притисна едно от тях към лицето си и вдъхна аромата му. Дрехата все още пазеше спомена за Джак. Лиз се запита дали дрехите му щяха завинаги да запазят онзи типичен за Джак аромат или той с времето щеше постепенно да избледнее. Не можа да понесе мисълта, че това все ще се случи някога; очите й се напълниха със сълзи и тя зарови лице в едно сако. Не чу Питър да влиза в стаята и подскочи, когато внезапно почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и го видя.

— Не би трябвало да правиш това, мамо — тихо рече той и я погледна с насълзени очи.

— И защо не? — Лиз вече плачеше. Питър се присегна и я притисна към себе си. Той не беше само неин син, но и добър приятел. След смъртта на баща си бе възмъжал за броени часове и на седемнадесет години беше вече мъж. — Той все още ми липсва толкова много — призна му тя и Питър кимна с разбиране.

— Зная. Но случилото се е необратимо и не можеш да промениш нищо. Това не помага. Само влошава положението. Аз също идвах тук понякога и докосвах дрехите му, също като теб, но след това се изпълвах с такава смазваща тъга, че си наложих да престана. Може би е време да прибереш нещата му. Ако искаш, аз ще ти помогна — предложи й Питър.

— Баба ти ми каза същото… но аз просто не желая да го направя — отвърна тъжно Лиз.

— Тогава недей. Направи го, когато си готова.

— Ами ако този ден не дойде никога?

— Ще дойде. И тогава ще разбереш, че си готова да го направиш.

Той продължи да я прегръща и двамата останаха така известно време. След това Лиз бавно се отдръпна назад, вдигна лице към него и му се усмихна. Агонията, изпълнила душата й преди малко, вече бе отминала и Лиз се чувстваше много по-добре, застанала редом със сина си. Той беше добро момче и тя го обичаше безкрайно. Така, както обичаше всичките си деца.

— Обичам те, мамо!

— И аз те обичам, скъпи. Благодаря ти, че винаги си до мен и ме подкрепяш. Както и всички останали.

Той кимна, двамата влязоха заедно в спалнята й и той погледна куфарчето й. Но тази вечер на Лиз никак не й се работеше. Пристъпите като този, който бе изживяла преди малко, отчаяният стремеж да се доближи до Джак като гали дрехите му и вдъхва аромата на парфюма му, винаги я изпълваха с тъга и непосилна скръб. Само в първите няколко секунди сякаш усещаше присъствието му, а след това отчаянието й се засилваше. Отсъствието му ставаше още по-болезнено. Питър съвсем правилно бе описал това състояние, когато преди малко й бе споделил защо се е отказал от тези посещения в дрешника на баща си.

— Защо не си дадеш почивка тази вечер? Вземи си топла вана, иди на кино или пък нещо подобно — мъдро предложи Питър.

— Имам работа за вършене.

— Ти винаги имаш работа. Работата ще почака. Ако татко беше тук, той щеше да те изведе някъде навън. Дори и той не работеше като теб всяка вечер.

— Не, макар че и той работеше доста често вкъщи. По-често от мен по онова време.

— Не можеш да вършиш и неговата работа, мамо. Не можеш да играеш две роли — прекалено е. Можеш и трябва да бъдеш единствено себе си.

— Кога помъдря толкова? — Усмихна се тя на Питър, застанал на прага на стаята й. И двамата знаеха отговора. Питър бе пораснал преди около шест месеца, сутринта на Коледа. Наложи му се да поумнее и възмъжее твърде бързо, за да може да помага на нея и на по-малките деца в семейството. Просто нямаше друг избор. Дори и момичетата бяха пораснали много през последните шест месеца и въпреки трудната й възраст, Мегън непрекъснато й предлагаше помощта си. Лиз знаеше, че момичето ще й липсва през времето на летния лагер, но дъщерите й заслужаваха да се махнат далеч от къщи и да се позабавляват. Всички заслужаваха малко почивка.

След това Питър се прибра в собствената си стая, а Лиз разпръсна документите, които носеше от кантората, по леглото си. Дълго след като Питър си легна, майка му продължи да работи. Както всяка вечер, до късно през нощта. Мразеше да си ляга сама, мразеше и безсънието, превърнало се в неин постоянен спътник. Всяка нощ за нея представляваше жестока битка със спомените, които напираха в главата й, а тя се опитваше да ги пропъди от мислите си. Нощите бяха много по-мъчителни от дните. И така беше от самото начало.

В два след полунощ Лиз най-сетне заспа, а в седем вече бе не крак и тичаше по задачите си. Отново остави Джейми в дневния лагер, отиде в офиса, прегледа предстоящите дела, продиктува на Джийн няколко писма, проведе дузина телефонни разговори, а в пет и половина следобед беше вече в задния двор на къщата си, където засичаше времето на Джейми на стометровия спринт.

Ежедневието й се бе превърнало в един монотонен и изнурителен маратон, който сам по себе си й носеше радост и удовлетворение. Деца, работа, деца, работа, сън и после пак отначало. За момента това бе всичко, което имаше.

И всичко, което искаше.

 

 

Когато момичетата се върнаха от лагера, Джейми вече бе постигнал добра бързина в спринта и бе подобрил значително постиженията си на дълъг скок. Двамата с Лиз дори бяха упражнявали и бягането с чували с една голяма торба, която Лиз бе купила от магазина. С всеки изминал ден Джейми ставаше по-бърз и по-уверен в себе си. Онова, което не му достигаше в координацията, той наваксваше с много усилия и желание за работа.

Когато сестрите му се върнаха у дома, Джейми сякаш забрави за малко за предстоящите игри и съсредоточи цялата си обич и внимание върху тях. Те също бяха щастливи да го видят отново. Джейми беше специално дете и всички те много го обичаха. А в деня преди завръщането на момичетата Лиз заведе Джейми и едно негово приятелче да разгледат Морски свят. Джейми остана очарован от делфините и китовете, които го заливаха с водни пръски докато пляскаха с опашки близо до него. Към края на посещението беше вече мокър до кости. Когато се качиха в колата, за да се върнат у дома, Лиз го уви в една голяма хавлия, защото се боеше да не настине. Детето бе преизпълнено с възторг и радост от прекрасния ден.

 

 

Параолимпийските игри щяха да се проведат през следващия уикенд. Лиз тренираше с него всяка вечер, както и целия предобед в деня преди състезанието. Сестрите му наблюдаваха тренировките, насърчаваха го и го аплодираха. Тази година Джейми беше в по-добра форма от всякога. А вечерта преди състезанието беше толкова развълнуван, че почти не можа да спи. Както правеше често напоследък, Джейми пожела да спи в леглото на Лиз. Тя никога не се оплакваше от това, нито пък го разубеждаваше, защото тайничко се радваше на компанията му. Неговата близост носеше успокоение и утеха и на двама им.

Денят на параолимпийските игри беше слънчев и топъл. Лиз и Джейми тръгнаха преди останалите. Час по-късно Питър щеше да докара Керъл и момичетата. Лиз носеше видеокамерата на Джак и един фотоапарат Никон. Джейми се регистрира на входа на стадиона и получи състезателен номер. Навсякъде около тях имаше деца като него — някои от тях бяха много по-сериозно увредени от него, а голяма част от тях се придвижваха с инвалидни столове. За Лиз това беше позната гледка и тя с вълнение наблюдаваше щастието и радостното очакване, изписани по личицата им. Джейми едва изчака първото състезание, а когато застана на старта за стометровото бягане, изведнъж се обърна към майка си и я погледна, обхванат от паника.

— Не мога — задавено промълви той. — Не мога, мамо.

— Напротив, можеш — тихичко го увери тя, стиснала ръката му. — Знаеш, че можеш, Джейми. Не е важно дали ще спечелиш, тук си, за да се забавляваш, скъпи. Единственото, което се иска от теб, е да си прекараш добре. Това, е всичко. Просто се опитай да се отпуснеш и да се забавляваш.

— Не мога да го направя без татко.

Лиз не беше подготвена за това и очите й се напълниха със сълзи.

— Татко би искал ти да си прекараш добре. Това участие означава много за теб, а навремето означаваше много и за него. И ако спечелиш отново почетна лента, ще се почувстваш много по-добре.

Лиз говореше с разтреперан глас и се опитваше да се пребори със сълзите си, но този път Джейми не ги забелязваше.

— Не искам да участвам без него — заяви той и избухна в сълзи, заровил глава на гърдите на майка си.

Лиз за миг се запита дали няма да е по-разумно, ако му позволи да се откаже. Но и това участие, подобно на всяко нещо, с което се сблъскваха напоследък, бе непоносимо болезнено само в началото. С времето човек привикваше с болката и в душата му се надигаше удовлетворение от поредната постигната победа.

— Защо не опиташ поне една дисциплина? — разумно предложи Лиз, като продължи да го притиска към себе си и да гали с ръка косицата му. — Виж дали ще ти хареса. Ако след това решиш, че не желаеш да участваш повече, ще останеш при мен на трибуните, или пък веднага ще се приберем у дома. Но участвай поне в едно от състезанията.

Той се замисли върху предложението й, без да каже нито дума. А когато започнаха да извикват имената на участниците, Джейми вдигна очи към майка си и кимна. Тя го изпрати до стартовата линия. Той се обърна към нея, изгледа я продължително, а след това се подреди при останалите участници. Лиз му изпрати въздушна целувка — нещо, което Джак никога не би направил. Джак винаги се отнасяше с него като с мъж и я упрекваше, че се държи с Джейми като с бебе. Но той наистина си беше нейното бебче и щеше да си остане такъв без значение колко голям и способен ще стане един ден.

Тя го гледаше със сълзи на очи как бяга, викаше и го окуражаваше както правеха и родителите на останалите деца. Този път обаче Лиз искаше Джейми да спечели — заради него самия и заради Джак — и да докаже, че при тях нещата все още са наред и могат да живеят и без баща си. Джейми се нуждаеше от тази увереност повече от всички останали и по определен начин Лиз — също.

Сдържайки дъха си, Лиз го наблюдаваше как приближава финала. По всичко личеше, че Джейми може да завърши трети или четвърти, но той изведнъж дръпна силно и изпревари всички останали. Джейми не гледаше настрани както правеха някои от другите деца, не се разсейваше, а даваше всичко от себе си и продължаваше право напред…

И тогава, с огромно изумление и окъпано от сълзи лице, Лиз изведнъж си даде сметка, че той е финиширал пръв. Почетната лента вече бе завързана през гърдите му, а той дишаше запъхтяно и се оглеждаше за нея, докато официалното лице го прегърна сърдечно и го поздрави за успеха. Имаше десетки доброволци, които се занимаваха само с това — прегръщаха и окуражаваха участниците в параолимпийските игри.

Лиз се затича с все сила към сина си, а той я видя и се хвърли в прегръдките й.

— Спечелих! Спечелих! Финиширах пръв!… Аз спечелих, мамо! Никога не съм печелил първо място с татко!

Джак сигурно щеше да бъде много доволен и неимоверно горд от постижението на детето им и Лиз си го представи как се усмихва щастливо. Тя притискаше Джейми към себе си и мислено благодареше на Господ и на Джак, които бяха направили това възможно. Целуна главичката на сина си, каза му колко много се гордее с него, а той вдигна глава към нея и с изненада забеляза сълзите й.

— Не си ли щастлива, мамо? — Изглеждаше много объркан и тя се разсмя.

— Можеш да се обзаложиш, че съм щастлива! Направо ще се пръсна от радост!

Двамата махнаха на Питър и момичетата, направиха знака на победата, а Питър и сестрите му се изправиха и посрещнаха с аплодисменти обявяването на победителя на сто метра гладко бягане на параолимпийските игри. Джейми отиде да получи златния си медал. Каквото и друго да се случеше през този ден, Джейми вече бе извоювал своята победа.

Той спечели сребърен медал в състезанието на дълъг скок, а в надбягването с чували отново финишира пръв. В края на деня той вече бе спечелил два златни и един сребърен медал. Когато по-късно всички си тръгнаха към къщи, той седеше в колата с трите медала на врата си и изглеждаше по-щастлив от всякога. Беше прекарал един прекрасен ден, изпълнен с вълнения, победи и сърцераздирателни моменти.

Тази вечер Лиз заведе всички на тържествена вечеря в Сосалито, за да отпразнуват победата на Джейми. Това беше ден, с който щяха да се гордеят и щяха да помнят още дълго време.

— Никога не съм постигал такива успехи с татко — отново повтори Джейми по време на вечерята. — Ти наистина си много добър треньор, мамо. Не мислех, че ще можеш да го направиш.

— Нито пък аз — призна си Мегън и погледна майка си с гордост. Рейчъл и Ани обявиха, че Джейми е най-великият атлет, а Лиз обеща да постави медалите му в специална рамка.

— Ти се справи страхотно, мамо — похвали я Ани.

— Джейми свърши по-трудната работа. Аз само засичах времето му в задния двор. А това не беше особено трудно.

Обаче бяха тренирали всеки ден в продължение на пет седмици и ето че резултатът беше налице. Джейми никога преди не бе изпитвал такова щастие. И такава гордост. Той посочи на всички хора в ресторанта своите медали и почетните си ленти. А когато по-късно вечерта Лиз го сложи да спи, той й благодари отново, обви ръце около врата й и я привлече към себе си.

— Обичам те, мамо! Татко все още ми липсва, но теб те обичам много.

— Ти си страхотно момче и аз много те обичам, Джейми. И на мен татко ми липсва, но си мисля, че днес те е наблюдавал от небето и е бил много горд с теб.

— И аз така смятам — с прозявка се съгласи Джейми и се обърна на една страна.

Заспа преди Лиз да е излязла от стаята му. А тя тръгна към спалнята си като продължаваше да се усмихва. Питър вече бе излязъл и бе взел Мегън със себе си, за да я заведе на кино. Рейчъл и Ани гледаха видеокасета. Лиз се прибра тихичко в спалнята, замислена за съпруга си.

— Направихме го — тихичко прошепна в тъмнината Лиз. Огледа празната стая и почти усети присъствието на Джак. Неговото излъчване и любов не можеха да бъдат забравени толкова лесно. — Благодаря ти — тихичко промълви тя и запали лампите, макар че вече отдавна бе престанала да се надява, че ще го види отново край себе си.

Той обаче й бе оставил нещо, което беше безкрайно по-скъпо и ценно.