Даниел Стийл
Паломино (9)

9

— Дядо Коледа, Дядо Коледа! Насам, насам…

— Потърпи малко, Сали! Трябва да почакаш, докато стигна до онзи край на залата.

Тейт Джордан с тежката бяла брада и кадифения костюм бавно обикаляше трапезарията и даряваше всяко дете с многоочаквания подарък. Раздаваше кутии с бонбони и други лакомства, милувки по бузите, прегръдки и дори целувки. Никой не го познаваше от тази страна, с изключение на хората от ранчото, които го виждаха да го прави всяка година. Като го гледаше как се кикоти, подскача и вади от огромния чувал все нови и нови изненади, човек наистина можеше да повярва в Дядо Коледа.

Ако по-рано същата вечер не бе казал на Саманта, че ще изпълнява тази роля, тя никога не би се досетила, че това е той. Дори гласът му звучеше различно, докато бърбореше и се шегуваше с децата, съветваше ги тази година да слушат майките и бащите си, да не дразнят малките си сестрички, да си учат уроците и никога повече да не изтезават котката. Като че знаеше всичко за всекиго, което, разбира се, не бе особено постижение в едно ранчо. Но когато го докосваха и когато той ги докосваше, дребосъците изпадаха в екстаз, а магията на неговото „хо-хо-хо“ пленяваше дори Саманта. Представлението трая едва ли не часове. За финал Дядо Коледа изяде цяла чиния курабийки, изпи шест чаши мляко и с последно „хо-хо-хо“ изчезна в посока на конюшните, за да го видят отново чак догодина.

След четирийсет и пет минути, вече без грим, възглавница на корема, бяла перука и червен костюм, Тейт се появи в голямата трапезария и незабелязано мина през множеството, което с възхищение разглеждаше куклите и играчките, гъделичкаше и закачаше децата. Скоро се добра до мястото, където стоеше Саманта, в компанията на Бил и Каролайн. Беше облечена в семпла пола от черно кадифе и много красива бяла дантелена блуза. За пръв път от пристигането си в ранчото се беше гримирала, а косата й бе прибрана в хлабав кок на тила и вързана с черна кадифена панделка.

— Ти ли си това, Сам? — подкачи я той, след като прие чаша пунш и горещите благодарности на своята работодателка.

— И аз бих ти задала същия въпрос. — И добави по-тихо: — Беше направо невероятен. Всяка година ли си толкова добър?

— Усъвършенствам се все повече и повече — ухили се щастливо той. Ролята на Дядо Коледа за него бе най-хубавото от целия празник.

— Тук ли е синът ти?

— Не. Шефът му не е великодушен като моя — усмихна се Тейт. — Джеф е на работа тази нощ.

— Колко жалко — изглеждаше искрено огорчена.

— Ще го видя утре. Всичко е наред. Той вече е голямо момче. Няма време за стария си баща. — В тона му нямаше обида, момчето бе израсло и възмъжало пред очите му, за негова радост. Искаше му се да попита Саманта защо няма деца. През цялата вечер я бе наблюдавал как жадно гледа малките палавници. Накрая реши, че въпросът е твърде личен, и вместо това се поинтересува за Ню Йорк.

— Там е много по-студено от тук, но никога не съм била на тържество, където да има такова коледно настроение.

— Настроението няма нищо общо с Калифорния. Дължи се изключително на Каролайн Лорд и на нищо друго.

Саманта кимна, двамата си размениха усмивки и очите им се срещнаха.

Малко по-късно Сам се запозна със съпругата на Джош и двама от женените му синове. Доста от хората, с които бе яздила през последните две седмици, смутено й представиха жените или приятелките, децата и племенниците си и за пръв път откакто бе тук, тя се почувства като част от това голямо семейство.

— Е, Сам, много по-различно ли е от обичайните ти Коледи? — Каролайн я гледаше с топла усмивка и Бил, естествено, беше до нея.

— Доста по-различно. И толкова ми харесва.

— Радвам се.

Само няколко минути, след като Каролайн я прегърна и й пожела весела Коледа, Саманта я потърси с поглед в залата и не я откри. После забеляза, че и старият управител е изчезнал. Чудеше се колцина от останалите са обърнали внимание на това. Ала никога не бе чувала в ранчото клюки по техен адрес. Дали пък не си правеше прибързани изводи? Не й се вярваше да се лъже, но знаеше ли човек?

— Уморена ли си? — Гласът на Тейт Джордан прозвуча точно над нея и тя се обърна към него, кимайки леко.

— Тъкмо се готвех да си тръгвам. Търсех леля Каро, ала вероятно вече си е отишла.

— Тя винаги се измъква тихо, за да не разваля настроението на другите. — Тонът му издаваше огромното му възхищение от Каролайн, споделяно и от Саманта. — Тръгваш ли вече? — Сам кимна и безуспешно се опита да сподави прозявката си. — Хайде, сънливке, ще те изпратя до къщата.

— Какво да се прави, шефът ни третира като роби. Цяло чудо е, че в края на деня не падам полумъртва от седлото.

— Един-два пъти ми се струваше, че малко остава. — И се засмя с глас. — Първия ден имах чувството, че ще стискаш зъби, докато умреш на седлото.

— Почти бях умряла. Джош трябваше едва ли не да ме носи до вкъщи.

— И въпреки всичко на другия ден яхна Черния красавец! Ти си луда!

— Да, по този кон… — Тейт видимо се натъжи от думите й и щом излязоха в мразовитата нощ, Сам смени темата: — Мирише на сняг.

— Ала няма вероятност да завали. Поне така се надявам. — Той погледна към небето и явно не се разтревожи особено. Вече бяха стигнали до вратата на голямата къща, където живееше Саманта.

Тя спря за момент в нерешителност, сетне отвори вратата, отстъпи встрани и вдигна поглед към тъмнокосия гигант с дълбоките зелени очи.

— Няма ли да влезеш за чаша вино или кафе, Тейт?

Той побърза да поклати глава, сякаш Сам му бе предложила нещо скандално, което никога не би приел.

— Обещавам — усмихна се тя — да не ти пускам ръце. Ще седна далеч от теб.

Тейт посрещна думите й с гръмък смях, трудно й бе да познае в него човека, с когото беше на нож повече от две седмици.

— Не става дума за това, а за етикета в ранчото, струва ми се. Това е къщата на госпожа Каролайн. Не е редно аз да… Трудно ми е да го обясня…

Саманта му се усмихна мило.

— Държиш ли да я събудя, за да те покани лично?

Той завъртя очи.

— Ни най-малко, но благодаря за загрижеността. Някой друг път.

— Пъзльо.

Застанала на прага, тя приличаше на хлапачка и Тейт отново се разсмя.