Даниел Стийл
Паломино (40)

40

Сам се взира в написаното близо половин час, опитвайки се да реши какво да прави. Сърцето й биеше лудо. Предишната нощ едва не беше се любила със сина на Тейт — какъв налудничав каприз на съдбата! И понеже не бе го сторила, сега той беше мъртъв, а тя трябваше да съобщи това на баща му. Ала дори и да бяха се любили, Джеф пак можеше да излезе, да се напие и да катастрофира. Човек не бе в състояние да промени съдбата, каквото и да направеше. Сега трябваше да реши какво да каже на Тейт Джордан и как. Каква ирония, след толкова дълго търсене, разпитване и телефониране, най-сетне имаше адреса му, държеше го в ръката си. Сам пъхна хартийката в джоба на якето си и излезе навън.

Джош я чакаше, облегнат на едно дърво, а слънцето вече се издигаше в утринното небе.

— Какво ще правиш, Сам? Ще му се обадиш ли?

Знаеше истината и страшно се надяваше тя да се свърже с него.

— Трябва да му се обадим. Така е редно.

— Ти ли ще му го кажеш?

— Не, ти. Ти си управителят.

— Боиш ли се?

— Не. Ако беше някой друг, щях да му го съобщя, Джош. Но не искам да говоря с него. Не сега. — Бяха изминали почти три години, откакто той бе избягал.

— А може би трябва.

— Вероятно. — Тя го погледна тъжно. — Но няма да го направя.

Джош прие решението й, ала когато се обади по телефона, му казаха, че тази седмица Тейт и неколцина други каубои са на търг за добитък в Уайоминг. Изглежда, никой не знаеше къде са отседнали и бе невъзможно да се свържат с него, а това означаваше, че ще трябва да погребат Джеф или в ранчото, или в града. Не можеха да отлагат цяла седмица.

 

 

Погребението бе скромно и мъчително за всички. Сам обясни на децата, че такива неща се случват в природата и са част от живота, че Джеф е бил техен приятел, тъй че е редно да го изпратят заедно. Местният пастор произнесе кратко слово над ковчега му и същия ден мъжете го погребаха до Каро и Бил. Малчуганите дойдоха с конете си през хълмовете, всеки донесе букет свежи цветя и го положи на пресния гроб. Наредиха се наоколо и изпяха любимите си песни. Това им се виждаше подходящ начин да изпратят човека, който бе живял между тях и беше приятел на мнозина. Сетне отново обърнаха конете към ранчото и поеха в тръс през хълмовете. Залезът бе от дясната им страна, копитата на конете удряха меко земята, въздухът беше прозрачен и хладен и Саманта си помисли, че през живота си не е виждала нищо по-красиво от това. За момент имаше чувството, че Джеф язди редом с тях. Отдавайки почит на напусналия ги приятел, каубоите бяха извели неговия кон, без ездач, но с пъстрото му западняшко седло. По някаква причина това върна мислите й към Тими и сълзите отново премрежиха погледа й.

 

 

Спомените за него й помогнаха да протегне ръка на Тейт, когато, седнала зад бюрото, се зае да му пише, стараейки се да забрави за онова, което бе пламнало между тях и което вече не съществуваше. Тя също беше изгубила дете, макар Тими да не й принадлежеше по същия начин, както Джеф на Тейт. Тя също познаваше болката от подобна загуба и сега, докато пишеше на мъжа, когото толкова дълго бе търсила безуспешно, я почувства още по-силно. Искаше й се да знае какво му е казал Джеф. Най-малко от всичко желаеше Тейт да научи за случилото се с нея. Тъй или иначе реши да поизвърти малко нещата, с надеждата, че Джеф не е споменал за това.

„Три години сякаш не са много време — написа Сам, след като приключи с първия абзац, в който му съобщаваше за станалото с възможно най-прости думи. — Но колко много промени настъпиха тук. Каролайн и Бил са вече покойници и са погребани недалеч от мястото, където днес положихме Джеф: сред хълмовете, близо до своята хижа. Децата, които живеят с мен в ранчото, дойдоха на коне да украсят с цветя гроба му, а на залез мъжете изведоха неговия кон. Това бе тежък момент, красив ден, тъжна раздяла за всички нас. Децата изпяха любимите му песни и докато яздехме обратно към ранчото, някак си имах усещането, че той е до нас. Надявам се, Тейт, че ти винаги го чувстваш до себе си. Джеф беше прекрасен младеж и скъп приятел на всички ни. Невъзможно е да се повярва, че млад живот като неговия може да секне така внезапно. Това буди печал и неизмерима болка. И все пак не мога да не си мисля, че през краткия си живот той е постигнал повече, отколкото болшинството от нас, преживели много години, но с далеч по-малка полза.

Не знам дали си разбрал, ала в своето завещание Каролайн е разпоредила след смъртта й ранчото да бъде използвано за специална цел. Пожелала е то да се превърне в дом за деца инвалиди и двамата с Джош работихме месеци наред, за да подготвим всичко. Джеф се присъедини към нас малко преди да отворим вратите за тези деца и неговата дарба да общува с тях и да ги учи бе истински вълнуваща. Би ми отнело часове да опиша всичко онова, което постигна той, то би те накарало да се гордееш с него. Ще проверя дали между купищата снимки, които направихме в началото, има и негови и ще ти ги изпратя. Това без съмнение ще ти даде по-ясна представа за дейността, с която се занимаваше Джеф.

Ранчото е много променено, не е каквото го знаеш отпреди. Разбира се, никой от нас не бе подозирал, че Каролайн е имала подобни намерения за него, но със своята последна воля тя помогна за осъществяването на една благородна цел, както и твоят син. Скърбя за тежката ти загуба и ти желая всичко добро. Ще ти изпратим нещата му, за да не ти се налага да предприемаш това мъчително пътуване. Ако има още нещо, което бихме могли да направим за теб, моля, не се колебай да се обадиш. Джош винаги е тук и съм сигурна, че ще се радва, ако може да ти бъде полезен.“

И се подписа:

„Сърдечно, Саманта Тейлър“

В писмото й нямаше и намек за някогашните отношения помежду им. В деня след погребението Сам накара Джош и синовете му да опаковат нещата на Джеф и да ги изпратят на Тейт с експресна самолетна пратка. И както бе обещала, още същата вечер прерови албумите на ранчото и внимателно извади всяка снимка на Джеф, по отбелязаните отзад номера намери съответните негативи и на другия ден ги занесе в града. След седмица новите копия бяха готови и тя още веднъж ги прегледа, за да се увери, че я няма на никоя от снимките. После ги сложи в плик, без да прибави нито ред, и ги изпрати на Тейт.

С това главата „Тейт Джордан“ можеше да се счита за приключена. Най-сетне го беше намерила. От нея зависеше да му протегне ръка, да му каже, че още го обича, и дори да го помоли да дойде. Но както в онази фатална вечер бе отпратила Джеф, защото знаеше, че ще е егоистично от нейна страна и лошо за него, така и сега имаше своите съображения да стои настрана и беше доволна от себе си, че го прави. Не искаше отново да влиза в живота на Тейт, такава, каквато беше вече. Но през нощта дълго си блъска главата над въпроса дали щеше да постъпи по същия начин, ако не беше парализирана. Естествено, никога нямаше да го разбере, защото тогава нямаше да задържи ранчото, нямаше да познава Джеф, нямаше да…

Сам се унесе в сън и се събуди чак на другата сутрин от упорития звън на телефона.

— Сам? — беше Норман Уорън и гласът му звучеше възбудено.

— Здрасти — поздрави тя, още не успяла да се разсъни. — Какво има?

После се сети, че той вероятно ще иска да говори с нея за обжалването. Залисана с погребението на Джеф и трудното писмо до Тейт, Сам не бе го потърсила, но твърдо беше решила, че не желае да подлага Тими на подобно изпитание. Бе говорила два пъти със социалния работник, който я бе уверил, че детето преживява труден период на адаптация и иска да се върне при нея. Ала нищо не можело да се направи и той му го казал последния път, когато се отбил да го види. Сам го попита дали сега майка му се държи по-добре с него, но Пфайзър отвърна уклончиво: „Предполагал, че си е взела бележка“.

— Сам, искам да дойдеш в Лос Анжелис.

— Не желая да го обсъждаме, Норман. — Тя седна в леглото и се намръщи огорчено. — Няма смисъл. Няма да обжалвам.

— Разбирам. Става дума за някои други неща, които трябва да оправим.

— Какви? — подозрително попита Саманта.

— Има някои документи, които не си подписала.

— Изпрати ми ги.

— Не мога.

— Тогава ми ги донеси — раздразнено отсече тя. Беше уморена и още бе много рано. Затвори очи и изведнъж си спомни, че е неделя. — Какви ти става, защо ми звъниш в неделя, Норм?

— През седмицата просто не ми остана време да се занимавам с това. Виж, знам, че те обременявам, Сам, и че ти също си заета, но не би ли ми направила тази услуга? Не би ли дошла днес?

— В неделя? Защо?

— Моля те. Просто го направи заради мен. Ще съм ти много благодарен.

Връхлетя я внезапен страх.

— Да не е станало нещо с Тими? Наранен ли е? Тя пак ли го е била? — попита Сам с разтуптяно сърце, но той побърза да я успокои.

— Не, не, няма такова нещо. Сигурен съм, че е добре. Само че бих се радвал днес да приключа с всичко това веднъж и завинаги.

— Норман — въздъхна Сам и погледна часовника, беше седем часът сутринта, — лично аз считам, че си изкуфял. Но ти много ми помогна, положи големи усилия, тъй че ще ти направя тази услуга. Само че не очаквай друго от мен. Даваш ли си сметка колко път е това?

— Ще вземеш ли Джош?

— Вероятно. Къде ще се срещнем? В твоя офис ли? И какво точно ще подписвам?

— Само някои документи, в които се казва, че не желаеш да обжалваш съдебното решение.

„Какво ли беше намислил?“

— Защо, по дяволите, не можеш да ги изпратиш?

— Не съм толкова богат, че да се харча за марки.

— Ти не си добре — разсмя се Сам.

— Определено. По кое време ще бъдеш тук?

— Не знам. — Тя се прозя. — Какво ще кажеш за следобед?

— Защо да не приключим с всичко още сутринта?

— По нощница ли искаш да дойда, Норман?

— Това би ме зарадвало. Да кажем, в единайсет?

— Отвратително — въздъхна тя. — Но гледай да не отнеме много време. Имам да върша куп неща тук.

— Чудесно.

Сам се обади на Джош и му каза.

И той като нея го прие с досада.

— Защо не ти изпрати тези книжа, да го вземат мътните?

— Не знам. Но след като трябва, нищо не пречи да отидем. През седмицата няма да имам време, ще бъда твърде заета с децата. — Очакваше да пристигнат още единайсет хлапета от различни щати.

— Добре. Ще бъдеш ли готова да потеглим след половин час?

— Нека да е един.

В уреченото време Джош изкара колата и Сам се прехвърли в нея, облечена в дънки и червен пуловер, с червена панделка в косата и любимите си червени каубойски ботуши.

— Сякаш си се приготвила за празника на свети Валентин, Сам.

— По-скоро се чувствам като на Вси светии. Изобщо не ми е ясно защо трябва да бием пътя до Лос Анжелис в неделя сутринта.

Когато пристигнаха, завариха Норман ужасно възбуден и напрегнат. Той настоя да отидат в съда, защото не разполагал с всичките необходими документи.

— В неделя? Норман, да не си пиян?

Всичко това наистина не й беше никак забавно.

— Имай ми доверие, за бога!

— Ако ти нямах, нямаше да съм тук.

Джош го погледна подозрително и подкара колата към съда, който се намираше в противоположния край на града. Ала щом стигнаха, Норман изведнъж придоби вид на човек, който знае какво прави. Размаха пропуск пред дежурния от охраната долу, който кимна, пусна ги да влязат и каза на обслужващия асансьорите да ги качи на седмия етаж.

Като слязоха от асансьора, тръгнаха наляво, после надясно и пак наляво и внезапно се озоваха в ярко осветена стая. Зад бюрото седеше полицейска инспекторка в униформа и разговаряше с полицай.

Сам внезапно изхълца и се понесе напред, крещейки от радост. Бе съзряла Тими, който се бе сгушил в своя инвалиден стол, прегърнал мечето си, отново ужасно мръсен, но облечен в празничния си костюм и ухилен.

Той се хвърли в прегръдките й и дълго остана вкопчен в нея. Не казваше нищо, но Сам усещаше как трепери в ръцете й и повтаряше само:

— Обичам те, Тими… Обичам те, скъпи… Всичко е наред… — Не знаеше колко време е отредено за срещата им, дали ще е минута, час или ден, ала това не я интересуваше. Щеше да го залива с любовта си докогато може, докогато й позволят. — Всичко е наред, миличко…

— Майка ми е мъртва. — Отрони момчето и от начина, по който я гледаше, Саманта разбра, че не му е съвсем ясно какво означава това. Тогава забеляза тъмните сенки под очите и новата синина на вратлето му.

— Какво се е случило? — попита тя, изплашена както от вида, така и от думите му. — Какво искаш да кажеш?

В този момент Норман се приближи и нежно хвана ръката й.

— Починала е от свръхдоза, Сам. Преди два дни. Снощи полицаите са намерили Тими самичък вкъщи.

— Там ли е била? — Тя стискаше ръката на детето с разширени от ужас очи.

— Не, станало е на друго място. Тими е бил сам в апартамента. — Той въздъхна и се усмихна на Саманта, с която бяха станали добри приятели. — Снощи се обадили на съдията, защото не знаели дали да заведат Тими в приюта за малолетни, а той позвъни на мен. Каза, че ще подготви документите на детето и ще ни чака тук тази сутрин. Сам, всичко ще се уреди. — В очите на адвоката проблясваха сълзи.

— Още сега ли?

Норман кимна.

— Той може ли да го направи?

— Да, има право да преразгледа решението си въз основа на случилото се. Няма да се наложи Тими временно да минава под опеката на съда. Той е твой, Сам! — Норман се обърна и погледна дребосъка в инвалидната количка, който се бе вкопчил в ръката й. — Връщаш си сина.

Само преди две седмици Саманта бе гледала безпомощно как изкарват пищящото дете от съдебната зала, а ето че сега то бе нейно. Грабна го, сложи го на коленете си и започна да го прегръща, да плаче и да се смее, да го целува и да милва косата му. Лека-полека и Тими взе да се досеща какво става и също се хвърли да я прегръща и целува, а сетне, когато и двамата се поуспокоиха, докосна лицето й със своята мръсна ръчичка и каза:

— Обичам те, мамо.

За тези думи Саманта бе жадувала цял живот.

Съдията пристигна след половин час с папката, която пътьом бе взел от кабинета си. Подписа няколко документа, накара Саманта да ги подпише, а също и полицейската инспекторка, която бе привлечена като свидетел. Джош плачеше, Норман плачеше, Сам плачеше, а той се усмихваше доволно. Когато влязоха в асансьора, ухиленият да уши Тими му помаха с мечето и извика „Довиждане!“, а блюстителят на правосъдието почака да се затвори вратата и също се заля в смях и сълзи.