Даниел Стийл
Паломино (39)

39

— Сам… Сам?

Беше шест часът сутринта на Нова година, тя вече беше облечена и правеше кафе в кухнята, за пръв път от три дни, когато чу Джеф да блъска по входната врата. Усмихна се на себе си. Ако не отвореше веднага, те щяха да идват един след друг и накрая вратата й щеше да стане на трески. Все още усещаше ужасната празнота от загубата на Тими, но знаеше, че не бива да се оставя на чувствата си. Дължеше го на останалите деца. Бавно завъртя колелата на стола си, отвори и надникна в сивия здрач преди разсъмване. Джош стоеше на верандата, облечен в тежкото си яке.

— Здрасти, Джош. Честита Нова година. — Той не помръдна от мястото си, не каза нищо и Сам взе да се чуди какво ли е станало. Стори й се, че сякаш е плакал. — Добре ли си? — Джош поклати глава и бавно влезе в стаята. — Ела да седнеш. — Бе си помислила, че е дошъл да я утешава, а се оказваше, че сам има неприятности. — Какво се е случило? — попита тя с набраздено от тревога чело, а той я погледна, стовари се тежко на един стол и скри лице в дланите си.

— Децата. Джеф и Мери Джо. Снощи отидоха на някакво парти… — Спря и преглътна мъчително. — Напили се като прасета и тръгнали да се прибират. — Сърцето на Сам заблъска бясно в гърдите. Боеше се да зададе следващия въпрос, но Джош отговори, без да го пита. Погледна я и по изкривеното му от мъка лице се търкулнаха две едри сълзи. — Блъснали се в дърво и после колата отхвръкнала в дерето край пътя… Мери Джо е със счупени ръце и крака, лицето й също е доста пострадало… Джеф е мъртъв.

Сам затвори очи и взе ръката му, мислейки за младия мъж, който я бе прегръщал едва предишната вечер. Ако все пак го бе помолила да остане, всичко това нямаше да се случи. Но щеше да е непочтено от нейна страна да прелъстява момче на двайсет и четири години. Непочтено ли? По-хубаво ли беше да е мъртъв?

— О, боже… — Тя отвори очи и погледна Джош, протегна ръце и го прегърна. — Мери Джо ще се оправи ли, Джош?

Той кимна и зарида в прегръдките й.

— Обичах и това момче.

Джеф беше при тях едва от година, ала и двамата имаха чувството, че го познават много отдавна. Сега Сам разбираше защо другите ранчери пишеха в препоръките си, че искат той да се върне при тях.

— Има ли семейство, на което да се обадим?

— Не знам. — Джош извади от джоба си червена носна кърпа, издуха носа си и с въздишка я върна обратно. — Предполагам, че ще трябва да прегледаме нещата му. Майка му е починала, споменавал го е пред мен един-два пъти, но не знам дали има братя, сестри и баща. Не говореше много за себе си, а само за малчуганите тук, за теб и за това колко щастлив се чувства сред децата и конете.

Сам отново затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Най-добре да прегледаме вещите му. Къде е той сега?

Джош също въздъхна и се изправи.

— Казах им да го оставят в болницата и че ще се обадим, след като решим как да постъпим. Ако роднините му живеят другаде, може да искат да го погребат там.

— Надявам се само да намерим нещо, което да ни подскаже кои са. Какво ще правим, ако не открием негови близки, Джош? — За нея това бе нов проблем.

— Ще го погребем при Бил и госпожа Каролайн, или пък в града.

— Можем да го погребем тук. — Той беше един от нейните хора и бе обичал ранчото.

Струваше й се невероятно, че говорят за погребението на Джеф. Само преди няколко часа той бе стоял на нейния праг, бе седял в ъгъла на леглото й, бе я държал в прегръдките си. Сам с усилие прогони спомените и откачи якето си от ниската закачалка до входната врата, после завъртя бавно колелата на стола си и излезе навън.

Джош с изненада забеляза счупеното стъкло и се обърна към нея.

— Какво се е случило?

— Джеф. Искал да се увери, че съм добре. Снощи, преди да излязат, дойде да ме види.

— Имах чувството, че ще го направи, Сам. През тези два дни непрекъснато гледаше към къщата и усещах, че не може да мисли за нищо друго, освен за теб.

Сам кимна и докато не стигнаха в къщичката на Джеф, не пророни и дума. Придвижваше се трудно, защото пътеките към жилищата на работниците не бяха така гладко павирани, както останалите алеи в ранчото, по които минаваха децата с инвалидните си колички. Но Джош й помогна да преодолее неравните места и корените и качи стола й по стълбите на удобната малка къща. Тя обиколи с поглед неоправеното легло и умерения безпорядък, който Джеф бе оставил след себе си. Струваше й се, че, стига да го потърсят по-внимателно, ще го открият. Може би щеше да дошляпа ухилен от банята или да подаде глава изпод завивките, или да влезе отвън, пеейки… Не беше възможно да е мъртъв… Не и Джеф… Не и това младо момче. Джош я погледна тъжно, седна пред малкото ясеново бюро и започна да вади отвътре разни книжа. Имаше снимки и писма от приятели, сувенири от местата, където бе работил преди, фотографии на момичета, програми от родео и още какво ли не, с изключение на онова, което им трябваше.

Накрая Джош измъкна нещо като малък кожен портфейл, в който намери картонче с номера на социалната му осигуровка, няколко документа от застраховки, два билета от лотария и късче хартия. На него беше написано:

„В случай, че с мен се случи нещо, моля, свържете се с баща ми: Тейт Джордан, ранчо «Грейди».“

Беше посочен номер на пощенска кутия в Монтана.

Джош зяпна от почуда. Сетне си спомни… „Третата бариера“… Как не му бе минало през ума да попита? Разбира се, синът на Тейт бе работил там.

Той вдигна изумен поглед към Сам, а тя се намръщи:

— Какво става?

Нямаше какво да й каже. Само й подаде листчето и бавно излезе навън да поеме глътка въздух.