Даниел Стийл
Паломино (38)

38

До края на седмицата Саманта не се показа навън от голямата къща, през първия ден дори не излезе от стаята си. Норман бе дошъл да вземе нещата на Тими, за да ги върне на социалния работник, но тя не пожела да го види, Джош щеше да се погрижи за всичко. Сутринта Норман два пъти бе чукал на вратата й, дори бе опитал да говори с нея по телефона. Ала Сам не искаше да вижда никого, освен Тими. Току-що бе загубила и последната любов в живота си.

— Ще се съвземе ли? — тъжно попита Норман и Джош поклати глава с просълзени очи.

— Не знам. Тя е силна, но преживя много раздели. А тази… Нямате представа как обичаше това дете.

— Разбирам — тъжно кимна Норман. След като бе излязъл от съда предишната вечер, той бе седнал в своя мерцедес, бе натиснал до края газта и носейки се към къщи със сто и двайсет километра в час, се бе разплакал, за пръв път в своята кариера. — Бих искал да я видя, когато е готова за това. Ще ми се да поговорим и за евентуално обжалване. Мисля, че би си струвало. Случаят е необикновен, понеже възраженията срещу Сам са, че е неомъжена и парализирана. Но е направо нечувано, че делото бе решено в ущърб на жена като нея и в полза на една проститутка и наркоманка само защото е родна майка на детето. Готов съм да стигна чак до върховния съд.

— Ще й кажа — Джош явно беше съгласен с него. — Когато я видя.

— Тя няма да извърши някоя глупост, нали? — разтревожи се изведнъж Норман.

Джош се замисли.

— Не вярвам. — Не знаеше, че веднъж е правила опит в нюйоркската болница.

Но сега Сам не мислеше за самоубийство. Само й се искаше да е умряла. Слабата ирационална надежда, че някой ден ще си върне Тими, я спираше да не извърши нещо наистина глупаво. За сметка на това прекара в леглото цели два дни, без да помръдне оттам и без да се храни. Ставаше единствено за да отиде до банята. Плачеше, спеше и пак плачеше. В края на втория ден я събуди силно блъскане по вратата. Нямаше никакво намерение да отваря и се спотаи в леглото, ала след малко чу звън от счупено стъкло и разбра, че някой е влязъл. Извика изплашено:

— Кой е?

Дали не беше крадец? Объркана и ужасена, Сам се надигна и седна, в същия момент лампите в коридора внезапно светнаха и на прага застана Джеф с неговия буен червен перчем и кървяща ръка. Той изведнъж се смути и както винаги в такива случаи, се изчерви до ушите.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. Не издържах повече, Сам. От два дни не си палила лампите и не отваряше, когато идвах да чукам на вратата ти… Мислех, че може би… Боях се… Исках да разбера дали си добре.

Саманта кимна и се усмихна, трогната от неговата загриженост. Сетне сълзите й отново рукнаха и той неочаквано я грабна в прегръдките си. Странното бе, че там тя се почувства някак привично, сякаш я бе прегръщал и друг път, сякаш ръцете, гърдите, тялото му й бяха познати. Но, разбира се, това бе само игра на въображението. Отдръпна се и издуха носа си.

— Благодаря ти, Джеф.

Той седна на ръба на леглото и я погледна. Дори след двата дни лежане Сам изглеждаше прекрасна. За миг бе завладян от диво желание да я целуне, ала само при мисълта за това лицето му отново пламна.

Тя се разсмя през сълзи и Джеф попита объркано:

— Защо се смееш?

— Когато си смутен, приличаш на репичка.

— Много благодаря — ухили се той. — Заради косата са ме наричали морков, още никой обаче не ми е викал репичка. — После се усмихна мило. — Добре ли си, Сам?

— Не. Но предполагам, че ще се оправя. — Ала сълзите отново потекоха на тънки струйки по бузите й. — Надявам се само Тими да е добре.

— Джош казва, че адвокатът ти искал да обжалва решението, щял да стигне чак до върховния съд.

— Така ли? — Тонът й бе скептичен и гневен. — Той е голям глупак. Няма никакъв шанс да спечели. Истината е, че аз съм саката и неомъжена. Вероятно на никого не му пука, че нямам съпруг, обаче съм саката. Това е достатъчно. Проститутките и наркоманките повече стават за майки от сакатите, ако не знаеш.

— Друг път — изръмжа той.

— Е, така поне реши съдията.

— Съдията е кретен.

Саманта се засмя на грубата му забележка, но усети, че дъхът му лъха на бира, и го погледна строго.

— Пиян ли си, Джеф?

Той се смути и отново се изчерви, ала поклати глава.

— Изпил съм само две бири. За да се напия, ми трябват доста повече.

— Защо?

— Ами обикновено не се напивам преди пет-шест часа.

— Аха. — Сам се разсмя. — Питах те защо си изпил тези двете. — Не обичаше хората й да пият, когато са около децата и Джеф знаеше това. Но навън беше вече тъмно и следователно работният му ден бе свършил.

— Нова година е, Сам.

— Така ли? — изненада се тя. После взе да пресмята: делото беше на двайсет и осми, присъдата бе произнесена на двайсет и девети, а това беше преди два дни.

— О, по дяволите. Значи е Нова година. И ти отиваш да празнуваш? — мило му се усмихна Сам.

— Да. Ще прескоча до „Третата бариера“. Казвал ли съм ти, че преди работех там?

— Не, но имам чувството, че си работил във всяко ранчо на Запад.

— Като че бях пропуснал да ти спомена за „Третата бариера“.

— Ще водиш ли някое момиче?

— Мери Джо. — Този път лицето му стана червено като пожарна кола.

— Дъщерята на Джош? — По всичко личеше, че това й се вижда забавно, и той се ухили.

— Да.

— А Джош какво каза по този въпрос?

— Че ще ми посини задника, ако я напия. Но тя вече е почти на деветнайсет, по дяволите, пълнолетна е.

— На твое място бих внимавала, щом Джош се е заканил, че ще те бие, наистина ще го направи. — После изражението й отново стана сериозно. — Как е той?

— Тревожи се за теб. — Гласът на Джеф прозвуча нежно в тихата стая. — Всички се тревожим — всички, които знаем. Адвокатът ти вчера беше тук.

— Досещах се, че ще дойде. Идвал е за нещата на Тими, нали? — Джеф се поколеба, но после кимна. — Дадохте ли му коледните подаръци? — Саманта отново се просълзи. — Искам детето да си получи всичко.

— Взе ги, Сам.

Като не знаеше какво повече да направи за нея, Джеф отново я прегърна, а тя опря глава на рамото му и заплака. Щеше му се да й каже, че я обича, но не посмя. Беше се влюбил в нея още когато я видя за пръв път, с тази невероятна бледозлатиста коса. Ала тя бе с девет години по-възрастна от него и не показваше никакъв интерес към мъжете. Джеф се питаше понякога дали все още може да го прави, но това дори не го интересуваше, искаше само да я държи в обятията си и един ден да й каже, че я обича.

Дълго лежаха така, после сълзите на Саманта секнаха.

— Благодаря ти. — За момент тя безмълвно се загледа в него, развълнувана от силата и младежката му красота, после рече: — По-добре веднага изчезвай оттук, че току-виж си прекарал Нова година с мен вместо с Мери Джо.

— Знаеш ли какво? — гласът му бе дълбок и сексапилен. — Това би ми харесало.

— Много ти се иска, нали? — пошегува се Сам, но разбра по очите му, че говори сериозно. Не допускаше, че го интересуват чувствата, които внезапно я бяха обзели. Притрябвала му бе такава стара жена, при това и инвалид. Той беше млад, целият живот беше пред него, пълен с момичета като Мери Джо. Ала изведнъж й стана така отчайващо самотно, че й се дощя да го докосне, и побърза да го отпрати, преди да е направила някоя глупост. — Хайде, хлапе, върви да празнуваш Нова година, както се полага. — Седна в леглото и се опита да се усмихне.

— А ти, Сам?

— Аз ще взема една гореща вана, ще си приготвя нещо за ядене и пак ще си легна. Май утре ще трябва да изпълзя от хралупата си и да се изправя лице в лице със света.

— Радвам се да го чуя. По едно време ме беше изплашила.

— Аз съм жилава, Джеф. С времето човек свиква да понася много неща — с времето, със скърбите и разочарованията, с разделите.

— Нали? А ти определено ставаш и все по-красива.

— Хайде, Джеф — Сам изглеждаше притеснена, — време е да тръгваш.

— Не, Сам. Искам да остана при теб.

Но тя го погледна и поклати глава. Взе ръката му, сложи я на бузата си, после целуна връхчетата на пръстите му и я пусна.

— Не можеш да останеш, Джеф.

— Защо?

— Защото няма да ти позволя.

— Всяка жаба в ранчото да си знае гьола, а? — Той тръсна глава като млад жребец и Сам се усмихна.

— Не, не е това, хлапе. Просто моят живот е вече зад мен, а твоят не е. Не ти трябва такова нещо.

— Ти си луда. Знаеш ли колко отдавна те желая?

Тя сложи пръст на устните му.

— Не ми го казвай. Нова година е, в нощ като тази се говорят неща, които е по-добре човек да запази за себе си. Искам да бъдем приятели задълго, Джеф. Моля те, не разваляй всичко. — И добави, отново със сълзи в очите: — Точно сега имам нужда от вас. От теб, Джош и децата, но особено от теб и от Джош. Не се опитвай да промениш това. Аз просто… не бих го понесла… твърде много си ми необходим.

Той я прегърна още веднъж, целуна я по косите и се изправи.

— Ако искаш, ще остана, Сам.

Тя вдигна поглед към блестящите му зелени очи и поклати глава.

— Не, скъпи, всичко е наред. Тръгвай.

Джеф спря на прага да я погледне още веднъж, после каубойските му ботуши затракаха по коридора и входната врата се затвори.