Даниел Стийл
Паломино (36)

36

За пръв път през живота си Тими се радваше на такава Коледа, за каквато мечтаят всички малчугани. Камарата от кутии с подаръци стигаше почти до тавана: дрехи, игри, мозайки, червена пожарна кола с пожарникарски шлем за него, пуловер за мечето му и дори някои неща, които Сам лично му бе приготвила. А в голямата трапезария имаше разкошна елха и играчки за всички деца, които в момента живееха в ранчото. По нейна молба един от възпитателите се бе преоблякъл като Дядо Коледа и тази сцена върна Сам и Джош към годината, когато ролята на благия старец се изпълняваше от Тейт Джордан. Споменът за това как мъжът, когото все още обичаше толкова много, поставя ангелче на коледното дърво, прониза сърцето й като нож. Изведнъж пред вътрешния й взор се занизаха картини с Тейт, но и с Джон, за когото толкова рядко се сещаше. Знаеше, че му се е родило второ дете и че телевизионната компания най-сетне е уволнила Лиз заради досадното й присъствие на екрана. Кариерата на Джон Тейлър все още процъфтяваше, ала когато от дъжд на вятър го гледаше, Сам го намираше твърде изкуствен и безизразен, прекалено красив и ужасно отегчителен и се чудеше как изобщо го е обичала. Удивително бе да видиш как единайсет години от живота ти се изпаряват, сякаш никога не са били, и дори да не те е грижа. Но с Тейт положението бе по-различно.

— Сам… може ли да ти задам един шантав въпрос? — рече Джош, докато стояха сами в един ъгъл и се радваха на децата, които с нетърпение отваряха подаръците си.

— Разбира се. Казвай — но вече знаеше какво ще я попита.

— Беше ли влюбена в Тейт Джордан?

Тя го погледна открито и бавно кимна.

— Да, бях.

— Той затова ли напусна?

— Вероятно. Предпочел е да се оттегли. Бях му казала, че не желая да играя същата игра, както Каро и Бил. Ала Тейт беше на мнение, че една дама не бива да обича работник от ранчо, най-малкото пък открито — тъжно добави Саманта. — Затова си е заминал.

— Досещах се, че е нещо такова.

— Той направо полудя, когато разбра кой е бившият ми съпруг… Каза, че не бил достатъчно добър за мен. Или нещо подобно, но също толкова тъпо…

— Глупости! — ядоса се Джош. — Тейт струва колкото десет такива мухльовци. О… — Той силно се изчерви. — Извинявай, Сам…

Тя се засмя.

— Няма нищо. И аз тъкмо си мислех същото.

— И нито ти е писал, нито нищо?

— Не. Имам чувството, че съм го търсила и в последното ранчо на тази страна, но така и не го открих.

Джош я погледна съчувствено.

— Ужасно е жалко, Сам. Той беше добър човек и винаги съм мислел, че те обича. Може би ще се появи някой ден, просто да каже „здрасти“ на Бил, на мен и на Каро, а вместо това ще завари теб.

Сам поклати глава с напрегнато изражение.

— Надявам се да не го направи. Защото ще преживее страхотен шок. — Говореше за краката си, но сега пък Джош поклати глава.

— Да не мислиш, че за него това ще има някакво значение?

— Все едно, Джош. За мен има. Вече всичко е свършено. Ала затова пък ми остават децата.

— На твоята възраст, Сам? Ти си луда. На колко години си: двайсет и осем, двайсет и девет?

— Джош, обичам те — усмихна се тя на възрастния човек. — На трийсет и три съм.

— За мен няма разлика. Представи си, че си на петдесет и девет, да видим как ще се почувстваш тогава.

— На теб ти стоят добре.

— Четкаш ме, но ми е приятно — ухили се той, ала после отново стана сериозен. — Обаче приказваш глупости, ще знаеш. За Тейт. И все едно дали става дума за него или за някой друг, твърде млада си, за да се отнасяш към себе си като към стара мома. — Джош присви очи и сниши глас: — Истината е, че си безсрамна лъжкиня, Сам. През цялото време учиш тези малчугани, че не бива да живеят, да мислят и да се държат като инвалиди, а вътре в себе си сама се възприемаш като такава. — Засегна я по болното място, но тя не каза нищо и продължи да наблюдава децата. — Така е, Сам… по дяволите, това е истината. Онзи ден гледах адвоката от Лос Анжелис, докато разговаряше с теб. Той те харесва като жена, по дяволите. А ти обръщаш ли му поне малко внимание? Не, ти просто се държиш като самодоволна стара мома и го поливаш със студена вода.

— Студената вода е хубаво нещо.

— Да, но никак не е хубаво на трийсет и три години да се преструваш, че вече не си жена.

— Внимавай, Джош — отвърна тя и се опита да го погледне свирепо, — следващия път, когато останем сами, може и да ти налетя. — Изпрати му въздушна целувка и се шмугна с количката сред децата. Това бе нейният начин да му покаже, че не желае повече да разговаря на тази тема. Джош се бе приближил до същността на проблема й малко повече от допустимото.

 

 

На всички им трябваха два дни, за да се съвземат от коледните вълнения. Нямаше дори уроци по езда, само групи от приходящите ученици яздеха из хълмовете, но нито Тими, нито Сам излизаха с тях. Те прекарваха много време сами, сякаш всеки от двамата изпитваше дълбока необходимост да бъде с другия.

Делото бе насрочено за двайсет и осми декември. Предната вечер Сам настани Тими в своята най-малка стая за гости в съседство с нейната и когато го слагаше да спи, той попита:

— Страх ли те е?

— За утре ли? — Лицето й беше близо до неговото и тя го помилва с грациозната си ръка. — Мъничко. А теб?

— Да. — Сам видя, че големите сини очи са изпълнени с ужас. — Много. Ами ако тя ме удари?

— Няма да й позволя.

— Ами ако ме вземе?

— Няма. — Какво обаче щеше да стане, ако наистина разрешеха на тази жена да го вземе? Тая мисъл я преследваше като призрак и тя не можеше да обещае на Тими, че това няма да се случи. Не искаше да го лъже. Вече му бе казала, че ако загубят делото, ще обжалват решението на съда, стига той да е съгласен. И че ако предпочете да остане с майка си, никой няма да му се сърди. Мъчително й бе да му го напомня, но знаеше, че е длъжна. Не желаеше да го примамва по нечестен начин. Искаше той да дойде при нея с открито сърце. — Всичко ще бъде наред, скъпи, ще видиш.

Ала на другия ден, когато Джош избута двете колички по наклонената пътека пред окръжния съд в Лос Анжелис, съвсем не изглеждаше толкова сигурна. Двамата с Тими стискаха здраво ръцете си и след като се напъхаха в асансьора, се почувстваха неловко, сякаш всички гледаха само тях. Норман Уорън ги чакаше пред съдебната зала. Беше облечен в тъмносин костюм и имаше изключително благопристоен вид, също както и Сам. Тя беше с красива бледосиня вълнена рокля, останала от нюйоркския й гардероб, палто от мохер в същия цвят и семпли черни кожени обувки от „Гучи“. Специално за случая бе купила на Тими нови дрехи: морскосини сако и панталони и бледосиньо поло, случайно в същия тон като нейната рокля. Докато седяха и чакаха, изглеждаха досущ като майка и син и Уорън още веднъж обърна внимание на поразително еднаквите им руси коси и огромни сини очи.

Делото се гледаше в малка съдебна зала. Съдията носеше очила и се усмихваше спокойно, стараейки се да не изплаши Тими с погледа си. Той мина зад масата, разположена на леко повдигнат подиум и не така внушителна като масите в други съдилища, зад които бе седял. Беше мъж на шейсет и една-две години и отдавна се занимаваше с дела за родителски права. В Лос Анжелис си бе спечелил уважение заради своята честност и загриженост за децата, в много случаи бе възпрепятствал несполучливи осиновявания. Дълбоко уважаваше майките и често ги окуражаваше да размислят, преди да се откажат от рожбите си с облени в сълзи лица. Доста от тях после идваха да му благодарят и споменът за това щеше да сгрява старините му, след като се оттегли.

Той разгледа с интерес Тими, Саманта и нейния адвокат, а след няколко минути насочи вниманието си и към дребната, крехка на вид млада жена, която влезе в съдебната зала заедно със своя адвокат. Тя носеше сива пола и бяла блуза и повече приличаше на ученичка, отколкото на наркоманка и проститутка. Тогава Саманта за пръв път чу, че майката на Тими е само на двайсет и две години. Притежаваше своеобразна крехка красота и имаше вид на момиче, което в никакъв случай не може да се грижи само за себе си. Всеки неволно се изпълваше от желание да я обича, да я покровителства и пази. Затова и Тими продължаваше да й съчувства дори след побоите, които му нанасяше. Тя самата изглеждаше толкова огорчена и объркана, че той винаги й прощаваше и се стараеше да й помогне, вместо да очаква помощ и закрила от нея.

Присъстващите бяха призовани към ред и тишина, документите по делото бяха връчени на съдията, при все че предишния ден той се бе запознал с тях най-подробно. Встъпителното му слово започна с думите, че случаят е интересен заради факта, че и детето, и жената, която иска да го осинови, са инвалиди, но всички присъстващи в залата трябва да помнят каква е задачата на съда и към какво следва да се стремят участниците в него: да се постигне решение, което в крайна сметка ще е най-добро за детето. Каза, че няма възражения малкият да бъде изведен от залата, но Сам и Тими вече бяха говорили по този въпрос — той предпочиташе да присъства, вместо да бъде „отведен от ченгетата“. Сам го бе уверила, че може да изчака отвън с Джош, ала той настояваше да остане с нея. Тя забеляза, че момчето внимава да не извръща глава към майка си, сякаш се боеше да приеме присъствието й и преди всичко да я погледне. То не пускаше ръката на Сам и не откъсваше очи от съдията.

Адвокатът на противната страна повика майката на Тими като свой пръв свидетел и гледайки я, Сам си даде сметка срещу какво е изправена. Сладко личице, нежен глас, сълзлива от началото до края история и уверения, че този път си е взела поука и се е занимавала само с четене на книги по психология, за да научи повече за себе си и за това как да помогне на скъпия си син. През цялото време, докато траеха нейните показания, Тими седеше, забил поглед в скута си. Вдигна очи едва когато тя напусна свидетелското място. Адвокатът на Сам поиска да се протоколира, че ще я разпита по-късно.

Беше повикан следващият свидетел, психиатърът, който бе прегледал майката на Тими по поръчение на съда и бе стигнал до извода, че е сърдечна и чувствителна млада жена, преживяла нерадостно детство. Тя нямала намерение да наранява сина си, но била под неимоверно финансово напрежение. Сега, когато се готвела да започне работа в голям хотел в центъра на града, всичко щяло да бъде наред. Норман Уорън направи психиатъра смешен и загатна, че в хотела тя би имала прекрасна възможност да се върне към наркотиците. Забележката му бе задраскана от протокола, бе му отправено предупреждение и свидетелят бе освободен.

Допълнително бяха призовани двама възпитатели от изправителното заведение, а после и лекар, който каза, че майката на Тими е здрава и че вече не е зависима от никакви наркотици. Накрая се появи свещеник: той я познавал от единайсетгодишна, лично кръстил Тими и бил абсолютно убеден, че мястото на детето е при собствената му майка, която го обичала. Като чу това, Саманта, която през цялото време стискаше здраво ръката на Тими, почувства как стомахът й се обръща. После бе обявено прекъсване за обяд.

Норман бе разпитал всички свидетели, с изключение на майката и свещеника. Той обясни на Сам, че след почивката ще призове жената, но няма намерение да се изправя срещу католическата църква.

— Защо?

— Съдията е католик, скъпа. Освен това какво да направя, за да поставя под съмнение твърденията на този човек? По-добре да не се захващаме с него.

Все пак беше успял да представи останалите свидетели като леко съмнителни, бе се държал с тях насмешливо, почти предизвикателно, давайки да се разбере, че показанията им са опорочени от обвързаността им с тази жена. Ала техните разпити бяха невинна закачка в сравнение с онова, което Норман Уорън бе приготвил за майката на Тими. По знак на Саманта Джош решително изкара момчето от залата. То запротестира с дрезгав шепот, но Сам бе непреклонна. Изпрати му въздушна целувка и отново се обърна да следи развоя на събитията. Жената трепереше с цялото си тяло, разплака се още преди да започне да говори. Трябваше да се признае, че бе трудно човек да си представи това крехко създание като закоравял злодей. Независимо обаче от впечатлението, което създаваше, пред съда бе изяснено, че е започнала да се дрогира на дванайсет години, на тринайсет е минала на хероин, на петнайсет е била арестувана за проституция, на шестнайсет е забременяла с Тими, до момента има пет аборта, включвана е в седем програми за лечение на наркомани, арестувана е девет пъти като непълнолетна и три пъти като пълнолетна.

Нейният адвокат настоятелно поиска да му бъде дадена думата за възражение.

— Съдът трябва да има предвид, че тази жена вече не е зависима, тя току-що е преминала много строга програма за лечение, организирана от щата. Да приемем, че не се е възстановила, означава да признаем, че цялата наша система за лечение на наркомани е неефикасна.

Възражението бе надлежно протоколирано и оставено в сила. Съобразно с изискванията на закона в Калифорния, списъкът на арестите й бе заличен от протокола, а другото остана записано.

Разпитът продължи повече от час. През цялото време тя не престана да плаче и не пропусна нито една възможност да изхлипа сърцераздирателно и с разкаяние: „Детенцето ми!“. Ала щом я погледнеше, Сам си спомняше за инжекциите, които не бе поставила на Тими, и за детския паралич, който го бе осакатил благодарение на нейната безотговорност. Сещаше се за понесените от детето побои, за страданията, самотата и страха, сред които бе израсло то, и изпитваше непреодолимо желание да се надигне от своя инвалиден стол и да изкрещи.

Норман Уорън призова Джош, лекаря на Сам и социалния работник Мартин Пфайзър, който бе безстрастен, делови и не особено вълнуващ като свидетел. Представи и пакет писма от видни личности, като съдии и лекари, за забележителната работа, която Саманта върши в ранчото. Накрая дойде ред тя самата да бъде разпитана като свидетел. Бе изяснено, че е разведена, че не е омъжена повторно и както се изрази адвокатът на противната страна, понастоящем няма „перспективи“, също и че е необратимо парализирана. Целият дълъг и тъжен списък бе повтарян отново и отново, докато накрая тя едва не започна да се самосъжалява. Норман направи възражение и настоя за прекратяване на въпросите в тази насока. В последна сметка Саманта остави впечатление за добра и съпричастна благодетелка, която иска да помогне на Тими. Но за разлика от полуистеричната му майка не крещеше непрекъснато „детенцето ми“ и не се наложи да я извеждат от залата.

Последният свидетел беше най-труден. Това бе самият Тими. Майка му бе попитана дали може да укроти плача си, или иска прекъсване, за да се успокои. Тя веднага престана да хлипа, но не спря да подсмърча високо и Сам виждаше ужаса, изписан на детското лице. Сега се проверяваше всичко, казано до момента: какъв е бил животът на Тими с майка му и как се е грижила тя за него, как е живял при Сам, какво му е купувала и подарявала тя, какви са чувствата му към двете жени. И неочаквано:

— Страх ли те е от майка ти, Тими?

Но очевидно самият въпрос го изплаши толкова много, че той се дръпна назад в инвалидния стол, стисна мечето си и усърдно заклати глава.

— Не… не!

— Тя била ли те е някога, удряла ли те е?

Не последва никакъв отговор, после Тими отново заклати глава. Накрая го подканиха да говори и той с мъка успя да изтръгне от себе си едно дрезгаво „Не“. Сам отчаяно затвори очи. Разбираше поведението му. Докато майка му беше в залата, нямаше никакви изгледи Тими да каже истината.

Разпитът продължи още половин час, след което страните по делото бяха освободени да си вървят. Съдията любезно ги призова да дойдат отново на другата сутрин. Каза, че има телефонните им номера и ако сметне, че по някаква причина не може да вземе решението си толкова бързо, ще им съобщи. Но ако вечерта не им се обади, сутринта да се явят в същата съдебна зала, като доведат Тими (тук той отправи поглед към Сам), за да чуят какво е постановил. Убеден бил, че в интерес на детето и за да не се измъчват излишно страните по делото, ще е най-добре решението да бъде огласено без отлагане. След това стана и съдебният пристав обяви, че заседанието се закрива.

По пътя към ранчото Саманта почувства, че цялото тяло я боли от умора, а Тими бе заспал в ръцете й още щом потеглиха. Накрая майка му бе тръгнала към него и, разтреперен от страх, той се бе вкопчил в ръката на Сам. Норман веднага бе избутал стола му от съдебната зала, оставяйки Джош да помогне на Саманта, и всички бяха напуснали сградата по възможно най-бързия начин. Едва по-късно, докато го държеше в прегръдките си, Саманта си даде сметка каква храброст бе проявил, като бе пожелал да присъства на делото за родителските права. Ако спечелеше, майка му щеше да му го върне тъпкано и той разбираше това по-добре от всички. Как, за бога, да го даде на тази жена, ако се стигне дотам? Как да го понесе?

Тази нощ Саманта дълго лежа будна. Чувстваше, че не може да се раздели с Тими, че това ще я убие. Часовете се нижеха, а тя не заспиваше и мислеше само как ще го вземе и ще избяга някъде с него. Ала къде и как? И имаше ли изобщо някакъв смисъл? Двама души в инвалидни колички едва ли щяха да стигнат много далеч. Тогава си спомни за къщурката край езерото, в която не беше стъпвала, откакто се бе върнала в ранчото. Но знаеше, че ще ги намерят дори и там. Беше безнадеждно. Оставаше им само да вярват в правосъдието и да се надяват на най-доброто.