Даниел Стийл
Паломино (34)

34

Към края на първия месец Тими вече яздеше хубавата дребна кобила паломино. Името й бе Дейзи и той я обичаше така, както само малко момче може да обича своя първи кон. Ала любовта му към Саманта бе несравнимо по-голяма и изненадваше всички със своята сила. Всяка сутрин момчето се появяваше в нейната къща, чукаше на вратата и чакаше тя да му отвори. Понякога, когато правеше кафе или още не беше станала, Сам не идваше веднага. Но в мига, в който я видеше, Тими засилваше като слънце, влизаше вътре с новия стол, който му бе купила, и се оглеждаше като кученце, държано отвън цяла нощ. Повеждаха непринуден разговор в ранната утрин, той й разправяше какво е сънувал, или какво е направило някое дете на закуска, или как конят му е профуча с пълна скорост край оградата, за да му каже „добро утро“. А Саманта споделяше с него какви са й плановете за деня и после обсъждаха неговите уроци по езда. Веднъж-дваж го бе питала дали не е променил намеренията си за училището, но по този въпрос той оставаше непреклонен. Искаше да си стои в ранчото, а не да ходи на училище с другите, и Саманта бе решила да му даде поне един месец, докато се приспособи.

Синините от побоя, нанесен от собствената му майка, отдавна бяха изчезнали. Социалният работник се обаждаше веднъж седмично да проверява как е и когато в края на месеца дойде да го види, бе така поразен, че непрекъснато местеше поглед от Тими към Саманта и обратно към Тими.

— Какво, за бога, сте направили с него? — попита я той, след като най-сетне останаха сами. Не беше лесно момчето да бъде откъснато от нея, но тя го бе изпратила да види как е Дейзи и да каже на Джош, че след малко ще яздят, за да покажат на социалния работник колко е напреднал. — Изглежда съвсем различен.

— Наистина е различен — гордо отвърна Сам. — Той е дете, което получава любов, и това му личи.

Ала социалният работник я гледаше тъжно.

— Давате ли си сметка колко труден правите живота му?

Сам помисли, че той се шегува, понечи да се усмихне, но разбра, че човекът говори сериозно, и свъси вежди.

— Какво искате да кажете?

— Знаете ли какво ще означава за него да се върне в онзи жалък апартамент с майка наркоманка, която го храни с гранясали бисквити и бира?

Саманта въздъхна дълбоко и се загледа през прозореца. Трябваше да му каже нещо, но не знаеше дали сега е най-подходящият момент.

— Исках да говоря с вас по този въпрос, господин Пфайзър. — Обърна се с лице към него и продължи: — Няма ли възможност да не го връщате?

— И да го оставим тук? — Сам кимна, ала той поклати глава. — Не мисля, че съдията ще се съгласи. В момента съдът плаща за него, но то беше само пробно, нали разбирате…

— Нямах това предвид. — Тя отново въздъхна дълбоко и реши да го попита. Какво щеше да загуби? Нищо. А можеше да спечели всичко… Всичко. За трети път в живота си Сам се бе влюбила. Не в мъж, а в шестгодишно дете. Обичаше го така, както никога не бе обичала друго човешко същество, с такава дълбока и трепетна любов, на каквато дори не бе подозирала, че е способна. Сякаш някаква сонда бе проникнала право в душата й и бе отприщила спотаеното там. А то не бе никак малко. След мъжете, които я бяха изоставили, там се бе насъбрала толкова обич, която не бе имала на кого да даде. Сега Сам я подаряваше без остатък на Тими, заедно със сърцето си. — Ами ако го осиновя?

— Разбирам. — Социалният работник тежко се отпусна на един стол и погледна Саманта. Това, което казваше тя, никак не му харесваше. Очевидно беше обикнала детето. — Не знам, госпожо Тейлър. Не бих желал да ви давам надежди. Майка му може още да го иска.

В очите на Сам се появи необикновена светлина.

— Бих попитала, с какво право, господин Пфайзър. Доколкото си спомням, тя го беше пребила, да не говорим за наркоманията й…

— Добре, добре… знам. — „О, господи, това не биваше да се случва, поне не днес…“ Всъщност не искаше да му се случва, когато и да било. Хората, които разсъждаваха като нея, само си причиняваха болка. В действителност майката по всяка вероятност щеше да си го задържи, без значение дали това се харесва на Сам или не. — Фактически тя е негова рождена майка. Съдилищата се престарават, стане ли дума за правата на рождената майка.

— И докъде могат да стигнат? — Гласът й бе едновременно изплашен и хладен. Когато си позволиш да обикнеш едно дете толкова силно, както тя бе обикнала Тими, е страшно да се изправиш лице в лице с опасността то да ти бъде отнето.

Социалният работник я гледаше тъжно.

— Честно казано, доста далеч.

— Не мога ли да направя нещо?

— Можете — отвърна с въздишка той. — Можете да си наемете адвокат и да се борите с нея, ако тя още го иска. Но не е изключено да загубите… Най-вероятно ще загубите. — После се сети да се поинтересува: — Ами момчето? Питахте ли го? Това може да има известна тежест пред съда, макар че е още много малко. Тук майката разполага с големи предимства, колкото и да е покварена. Видите ли, най-лошото е, че след като щатът се е заел с нейното превъзпитание, ние не можем да си позволим да твърдим, че тя е все същата. Ако го направим, означава да признаем, че цялата ни превъзпитателна система не функционира, което си е чиста истина. Но ситуацията е като в „Параграф 22“. Разбирате ли какво имам предвид? — Сам кимна едва-едва. — Кажете, говорихте ли с момчето? — Тя поклати глава. — Защо не го попитате?

— Ще го попитам.

— Добре. И после ми се обадете. Ако той иска да се върне при майка си, би трябвало да се откажете. Ако обаче предпочита да остане — човекът замълча, обмисляйки всичко още веднъж, — ще отида лично да поговоря с майката. Възможно е да мине и без усложнения. — Той я удостои с хладна усмивка. — Заради вас се надявам тя да не създава трудности. На момчето определено ще му е по-добре тук с вас.

Думите му не даваха и най-бледа представа за ужаса, който очакваше Тими в противния случай, но Сам ги отмина без коментар. В интерес на истината, където и да било другаде щеше да му е по-добре, отколкото при собствената му майка, и тя бе твърдо решена да го защити.

После излязоха да гледат урока по езда на Тими и както се случва с родителите, които за пръв път виждат детето си на кон, Мартин Пфайзър, обръгналият стар и уморен социален работник, изтри от очите си издайническа сълза. Превъплъщението на Тими беше невероятно. Той беше хубаво, русо, чисто и щастливо дете, което непрекъснато се смееше и дори се шегуваше. Гледаше Сам с открито обожание, а най-странното бе, че дори приличаше на нея.

Привечер, преди да си тръгне, Мартин Пфайзър сложи ръка на рамото й, наведе се и пошушна:

— Поговорете с него и ми се обадете. — Сетне разроши косата на Тими, стисна ръката на Сам, помаха им от колата за „довиждане“ и потегли.

 

 

Разговорът се състоя едва след вечеря. Сам заведе момчето в неговата стая и докато сваляше от краката му ортопедичните апарати, а то закопчаваше пижамата си, поде:

— Тими?

— Да?

Обърна се да го погледне и се разтрепери вътрешно. Ами ако не я иска? Ако предпочита да се върне при майка си? Съмняваше се, че би понесла отказа му, но трябваше да го попита. А това щеше да е само началото.

— Знаеш ли, днес си мислех за нещо. — Той се взря в нея заинтригувано и зачака. — Питах се дали би се съгласил да останеш тук… — Беше ужасно, не бе очаквала, че ще й е толкова трудно да го попита. — Разбираш ли, все едно завинаги… Искам да кажа…

— Да остана тук с теб? — Очите му светнаха като звездички на потъмнялото от слънцето лице.

— Да, това имах предвид.

— О, страхотно!

Тими очевидно не бе я разбрал, мислеше, че става дума само за по-дълго гостуване. Трябваше да му обясни, че това би означавало да се откаже от майка си.

— Тими… — Той бе обвил ръце около врата й и Сам го отстрани от себе си, за да вижда лицето му. — Не ти предлагам да останеш както другите деца тук. — Той изглеждаше озадачен. — Всъщност… Всъщност аз… — Господи, все едно че му правеше предложение за женитба. — Искам да те осиновя, ако ми разрешат. Но и ти трябва да си съгласен. Никога не бих направила нещо, което не ти харесва. — Сам се бореше със сълзите, а момчето я гледаше удивено.

— Значи ме искаш? — Не можеше да повярва.

— Разбира се, че те искам, глупчо. — Стисна го в прегръдките си и сълзите рукнаха от очите й. — Ти си най-доброто момченце в целия свят.

— Ами майка ми?

— Не знам, Тими. Това е най-трудното.

— Тя ще идва ли да ме вижда?

— Не знам. Може би ще успеем да го уредим, но мисля, че така ще бъде по-тежко за всички ни. — Говореше открито с него, знаеше, че е длъжна. Той трябваше сам да реши.

Ала Тими изглеждаше изплашен и трепереше, Сам го усещаше с тялото си.

— Тя няма ли да дойде и да ме бие?

— О, не! — Със свито от болка сърце извика Саманта. — Никога не бих й го позволила.

Тогава той неочаквано се разплака и й разказа неща, за които никому не бе споменавал: за майка си и онова, което бе правила с него. След това се отпусна в ръцете й, изтощен, но вече престанал да се бои. Сам дръпна завивката чак до брадичката му и повече от час седя край него в тъмната стая. Не се и опитваше да спре сълзите си. Последното нещо, което Тими й каза, преди да заспи, бе:

— Искам да съм твое момче, Сам.

Единствените думи, които бе жадувала да чуе.