Даниел Стийл
Паломино (30)

30

Тази година „Крейн, Харпър и Лауб“ спечелиха още една награда „Клио“ за рекламен филм на Саманта, пак благодарение на нея получиха и други две големи поръчки. Лошите предчувствия на майка й не се сбъднаха. Сам работеше по-упорито от всякога, поддържаше жилището си с лекота, срещаше се с неколцина приятели и от време на време водеше вече седемгодишния Алекс на кино в събота следобед. Общо взето, беше доволна от живота си. Радваше се, че бе останала жива, че бе оцеляла. Макар и да не бе съвсем наясно с бъдещето си. Харви все още беше директор на творческия отдел и продължаваше да заплашва, че ще се пенсионира, но тя не му вярваше. До първи ноември, когато той я повика в кабинета си и разсеяно й посочи стол.

— Седни, Сам.

— Благодаря, Харви, седнала съм. — Ухили се тя развеселена.

Харви я погледна объркано, после се разсмя.

— Не ме изнервяй, Сам, по дяволите. Имам да ти казвам нещо… Не, да те питам…

— Да не би най-сетне да ми предлагаш ръката си след всичките тези години? — С него постоянно си разменяха шеги на тази тема. Иначе Харви бе щастлив съпруг и баща вече от трийсет и две години.

— Престани, да му се не види, днес не съм те извикал да си чешем езиците. Сам — погледна я едва ли не сърдито, — ще го направя. От първи януари следващата година се пенсионирам.

— Кога те осени това, Харви? Тази сутрин ли?

Сам продължаваше да се усмихва. Отдавна бе престанала да взема насериозно неговите заплахи за пенсиониране и бе напълно доволна от мястото, което заемаше. През годините заплатата й се бе увеличавала задоволително и агенцията й бе правила толкова много отстъпки, бе проявила такова разбиране, докато тя се бореше с различните си проблеми и по време на боледуването, че лоялността й и бездруго беше непоклатима. Не й трябваше мястото на Харви.

— Защо просто не си дадеш малко почивка и за Коледа не заминеш с Маги на хубава ваканция някъде на топло, например на Карибите. А после ще се върнеш като добро момче, ще запретнеш ръкави и отново ще се заловиш за работа.

— Не искам — отсече той с тон на своенравно дете. — Знаеш ли какво, Сам? Вече съм на петдесет и девет години и изведнъж започнах да се питам какво правя. Интересува ли се някой от рекламите? След година кой ще си спомня поне нещичко от онова, което сме създали? А аз пропилявам остатъка от най-добрите си години с Маги, седнал зад това бюро, и се скъсвам от работа. Не искам да го правя повече. Искам да се прибера у дома, докато не е станало късно. Преди да съм пропуснал своя шанс, преди някой от двама ни да се разболее или да умре. Никога не съм мислил така, но следващия вторник ставам на шейсет и просто си казах, майната му на всичко. Ще се оттегля още сега и ти не можеш да ме разубедиш, няма да ти го позволя. Тъй че те повиках тук да те попитам искаш ли моето място, Сам. Ако го искаш, ще го получиш. Всъщност това, че те питам, е само формалност, защото и да го искаш, и да не го искаш, то е твое.

Тя замълча за момент, не знаеше какво да каже.

— Страхотна реч, Харви.

— Подписвам се под всяка своя дума.

— Ами колкото и да е странно, мисля, че си прав.

Месеци наред Саманта бе размишлявала за Бил Кинг и леля Каро, бе се питала дали са се възползвали от всеки предложил им се момент, до самия край. От дълги години те бяха толкова заети да крият онова, което вършат, че положително бяха пропуснали много възможности да бъдат заедно — според Сам с нищо неоправдана загуба на енергия, която иначе биха изразходвали един за друг. Но всичко това бе вече минало. Сега повече я тревожеше състоянието на Каро, която и досега, осем месеца след смъртта на Бил, още не бе се съвзела. Тя беше в състояние на дълбока депресия и Сам много искаше да я види, ала пътуването беше единственото нещо, което все още не бе усвоила. Вече се чувстваше уверена на местна почва, знаеше, че тук може да се справи, но се боеше да напусне дома си и да замине по-надалеч. Не беше ходила и в Атланта, и най-вероятно никога нямаше да отиде. Ала посещението у леля Каро беше съвсем друго нещо. Просто още не бе взела нещата в ръцете си, не бе се организирала. Играеше си с мисълта да замине за празниците, но още не го бе решила твърдо. Перспективата да се озове там по Коледа и да се сблъска със своите спомени за Тейт пораждаше у нея странни чувства.

— Е, Сам, искаш ли да бъдеш директор на творческия отдел?

Въпросът бе прям и изискваше прям отговор.

Тя се усмихна несигурно.

— Разбираш ли, най-смешното е, че не знам. Харесва ми да работя под твое ръководство, Харви, и преди време тази длъжност беше за мен недостижима мечта. Но истината е, че през последните една-две години животът ми много се промени. Промени се и ценностната ми система и не съм съвсем убедена, че искам всичко онова, което върви с поста: безсънните нощи, главоболията, язвата. Особено сега. Второто нещо, което ме безпокои, е, че директорът на творчески отдел трябва да пътува, а аз още нямам достатъчно увереност, за да го правя. Не се чувствам сигурна, затова и още не съм отишла да видя приятелката си в Калифорния. Не знам, Харви, може би вече не съм най-подходящият човек за това място. Какво ще кажеш за Чарли?

— Той е художествен директор, Саманта. Знаеш колко е необичайно художник да стане директор на творчески отдел. Изискват се различни качества.

— Възможно е. Но той би се справил, и то добре.

— Както и ти. Ще помислиш ли по въпроса?

— Разбира се, че ще помисля. Този път наистина е сериозно, нали? — Беше изненадана от неговото решение, както и от собственото си колебание да го приеме. Ала вече не бе сигурна, че иска да го замести. Освен това, колкото и добре да се справяше с живота от инвалидния стол, не можеше да отмине с лека ръка съмненията, че не е достатъчно подвижна за тази работа. — Кога искаш отговора ми?

— След няколко седмици.

Побъбриха още минута-две, после Сам си тръгна и когато излезе от кабинета му, имаше твърдото намерение да отговори в края на втората седмица. Ала след десет дни животът й изигра такава лоша шега, че сякаш небето се срути върху й. През последните две години не й липсваха подобни преживявания.

 

 

Седнала зад бюрото си, Саманта разгърна току-що полученото писмо от адвоката на Каролайн. От очите й рукнаха сълзи, тя подкара инвалидния си стол по коридора към кабинета на Чарли и спря на прага с изражение на дълбока покруса.

— Случило ли се е нещо? — Той моментално прекъсна работата си и тръгна насреща й. Въпросът му беше глупав. Пребледняла като платно, Саманта кимна, влезе в стаята и му подаде писмото. Чарли го взе, прочете го и я погледна, не по-малко потресен от нея. — Ти знаеше ли?

Тя плачеше тихо. Поклати глава, после каза:

— И през ум не ми е минавало… но предполагам, че си няма друг, освен мен. — Импулсивно протегна ръце към него и той я прегърна. — О, Чарли, отишла си е! Какво ще правя сега?

— Успокой се, Сам, успокой се, мила. — Ала и той бе поразен от новината.

Каролайн Лорд бе починала миналата неделя.

За момент Сам се почувства засегната, задето никой не й се бе обадил — къде беше Джош, защо не бе й съобщил? Ала горчивината й бързо премина. Те бяха скитници, не им бе дошло наум да я потърсят в Ню Йорк.

В завещанието си Каролайн бе оставила ранчото на Саманта. Тя бе умряла в съня си, без да страда и без да създава проблеми. Чарли подозираше, а и Сам също, че това е станало по собствената й воля, че не е искала да живее без Бил Кинг.

Саманта бавно се отдалечи от Чарли, спря стола си до прозореца и се загледа навън.

— Защо ми е оставила ранчото, Чарли? Какво, по дяволите, ще правя с него? Сега не мога да сторя нищо. — Гласът й заглъхна при спомена за щастливите дни, които бе прекарала там: с приятелката си Барбара, с Каролайн и Бил, с Тейт. Мислите я понесоха към хижата край езерото, към Черния красавец, към Джош и сълзите рукнаха още по-силно.

— Защо да не можеш? — долетя до нея гласът на Чарли.

Обърна се и срещна погледа му.

— Защото, колкото и да не ми се иска да го призная, колкото и да се преструвам на нормална, с работата, с приятелите си, с това, че живея сама и вземам таксита, истината е, че, както казва скъпата ми майка, аз съм инвалид, Чарли. Какво, по дяволите, да правя с това ранчо? Да седя и да гледам как другите яздят? Там е за здрави хора, Чарли.

— Ти ще си толкова здрава, колкото сама си позволиш да бъдеш. Конят има четири крака, достатъчно и за двамата. Остави ходенето на него. Той притежава много повече изящество от твоя инвалиден стол.

— Не си забавен — сърдито го отряза тя, направи завой и излезе от стаята.

След пет минути той я последва в нейния кабинет и пак подхвана същата тема, без да се смущава от гнева и от крясъците й.

— Остави ме на мира, по дяволите! Току-що научих, че е починала моя приятелка, която толкова обичах, а ти ми досаждаш с тъпите си идеи как трябвало да отида там и да яздя коне. Остави ме на мира! — сряза го тя, но това не го обезсърчи.

— Не, няма да те оставя. И на мен ми е много мъчно, че Каролайн е починала, мисля обаче, че тя ти е направила неоценим подарък. Не заради стойността му в пари, а защото това е една мечта, с която можеш да живееш до края на дните си, Сам. Наблюдавам те от мига, в който се върна в агенцията. В работата си изключително добра, както винаги, но според мен тя вече не те интересува. Струва ми се, че още откакто се влюби в онзи каубой, откакто живя там, ти не искаш нищо друго, освен ранчото. Тук не се чувстваш добре. Сега твоята приятелка ти го е завещала цялото: земята, сградите, добитъка, всичко, а на теб изведнъж ти хрумва да се правиш на инвалид. Е, ако питаш мен, ти си страхливка, Сам, и не бива да ти се позволява да играеш тази игра.

— А как смяташ да ми попречиш „да се правя на инвалид“?

— Като ти вкарам малко разум в главата. Ако трябва, и с ритници. Ще те заведа там и ще ти натрия носа в ранчото, за да си спомниш колко много го обичаш. Аз лично съм на мнение, че си луда, всичко, което е по̀ на запад от Пъкипси, ме интересува колкото Източна Африка, но ти, ти душа даваш за всичко това. Господи, на онези снимки миналата година беше достатъчно само да видиш кон или крава, или пък да побъбриш с някой управител и очите ти светваха като крушки. Мен тази обстановка ме побъркваше, ала ти беше на седмото небе. А сега искаш да се откажеш от всичко това? Защо не направиш нещо, след като ти се предлага тази възможност? Защо не осъществиш една от мечтите си? Толкова често си разказвала на малкия Алекс за онази специална школа по езда, за която си чела. Последния път, когато дойде тук да те вземе за обяд, момчето сподели с мен, че си му обещала някой ден да го заведеш на езда. Защо не преобразиш ранчото на Каролайн в място за хора като теб и Алекс? Какво ще кажеш за тази идея?

Сам гледаше приятеля си с изумление, сълзите бяха спрели да се търкалят по бузите й.

— Но аз не бих могла да се справя, Чарли… Как да се заема с подобно начинание? Та аз не знам нищо за тези неща.

— Ще се научиш. Разбираш от коне. Имаш представа какво е да бъдеш в инвалидна количка. Разполагаш с много хора, които ще ти помагат в ръководството на ранчото, ти само ще трябва да координираш всичко, като за голям рекламен клип, а в това нямаш равна на себе си.

— Чарли, ти си луд.

— Може — погледна я ухилено той. — Кажи, Сам, няма ли да ти е приятно и ти да си мъничко луда?

— Вероятно. — Честно си призна тя, без да откъсва от него своите пълни с удивление очи. — Какво да правя сега?

— Защо не отидеш там и не се поогледаш още веднъж? Ранчото е твое, Сам!

— Веднага ли?

— Когато имаш време.

— Сама ли?

— Ако искаш.

— Не знам. — Тя отклони погледа си от него и се загледа в пространството, потънала в мисли за ранчото. Щеше да е толкова мъчително да го види сега, когато леля Каро вече я нямаше. Как щеше да се справи със спомените за хората, които бе обичала, а вече не бяха там? — Не искам да отивам сама, Чарли. Не мисля, че бих издържала.

— Тогава вземи някого със себе си — каза той с делови тон.

— Кого предлагаш да взема? — скептично го погледна тя. — Майка ми ли?

— Боже опази. И аз не знам. Вземи Мели.

— Ами децата?

— Тогава ни вземи всичките. Или не си прави труда, ние сами ще дойдем. Децата много ще се радват, а също и ние. И когато стигнем там, ще ти кажа какво мисля.

— Сериозно ли говориш, Чарли?

— Напълно. Смятам, че това ще бъде най-важното решение в живота ти и ще ми е крайно неприятно, ако го провалиш.

— И на мен. — Погледна го тъжно и изведнъж се сети за нещо. — Какво ще кажеш за Деня на благодарността?

— Какво да кажа?

— Той е след три седмици, защо всички да не заминем тогава?

Чарли се замисли за момент, после й се усмихна.

— Дадено. Ще се обадя на Мели.

— Сигурен ли си, че тя ще иска да дойде?

— Разбира се. Пък ако ли не — ухили се той, — ще тръгна сам.

Но Мели нямаше никакви възражения. Както и децата. Никой, освен тях, не знаеше за плановете им. Тихомълком направиха резервации за четиридневно пътуване около Деня на благодарността. Саманта не каза дори на Харви — боеше се да не го разстрои. Все още не му бе дала отговор за директорското място.