Даниел Стийл
Паломино (25)

25

В деня след злополуката екипът се пръсна. Чарли проведе няколко продължителни телефонни разговора с Харви и предпочете да не заминава. Не знаеше колко време ще му се наложи да стои в Денвър, не можеше да остави задълго и Мели с четирите деца, но чувстваше, че засега мястото му е тук. Саманта беше сама в чужд град и се намираше на косъм от смъртта. Не му бе трудно да получи разрешение от Харви, който беше потресен от вестта за станалото. Той посъветва Чарли поне да опита да се свърже с майката на Сам в Атланта. В края на краищата тя бе единствената й жива родственица и имаше право да знае, че дъщеря й е в интензивното отделение на болницата в Денвър със счупен гръбначен стълб. Потърси я по телефона, но се оказа, че заедно със съпруга си е на едномесечна почивка в Европа. Не можеше да направи нищо повече. Сам и бездруго не бе особено привързана към майка си, а втория си баща считаше за глупак. Истинският й баща беше починал още преди години. Чарли нямаше на кого другиго да се обади. Разбира се, вече бе разговарял с Мели и тя бе ридала като дете: „О, бедната Сам… О, Чарли… как ще живее… на инвалиден стол… и съвсем сама…?“. Той също се бе разплакал и бе сложил слушалката.

Оставаше да позвъни още веднъж на Харви, защото го бе помолил да разпита за лекаря, който бе оперирал Сам, при все че, меко казано, вече бе малко късно. Ала му поолекна на душата от онова, което чу. Харви бе разговарял с всичките си познати ортопеди от Бостън, Ню Йорк и Чикаго, дори се бе свързал със свой приятел, известен хирург.

— Благодаря на бога, че имаш такива връзки, Харви. Впрочем какво каза той?

— Каза, че човекът е от най-добрите.

Чарли изпусна дълга въздишка на облекчение. Сега не му оставаше друго, освен да седи и да чака. Позволяваха му да влиза при Сам за по пет минути на всеки час. Но всъщност не можеше да помогне с нищо. Тя още бе в безсъзнание и до края на деня в състоянието й не настъпиха промени.

Дойде в съзнание чак на следващата вечер, към шест часа, когато бе отишъл да я види за осми път. Чарли се бе подготвил да постои няколко минути край нея, както правеше час след час от сутринта, да погледа неподвижното й, омотано в бинтове лице, а сетне, щом сестрата му даде знак, да затвори вратата и да си иде. Но докато я наблюдаваше, му се стори, че този път нещо се е променило. Положението на ръцете й бе малко по-различно и цветът на лицето й беше по-добър. Застанал до леглото, Чарли започна леко да милва дългите руси коси с избелели от слънцето кичури и нежно да мълви името й. Говореше й, сякаш тя можеше да го чуе. Повтаряше й, че е до нея, че всички я обичат и че ще оздравее. Преди сестрата да го отпрати, Сам отвори очи, видя го и прошепна:

— Здрасти.

— Какво? — възкликна смаяно той и гласът му прозвуча като експлозия в пълната с монитори стая. — Какво каза?

— Казах здрасти.

Сам говореше много тихо, но на Чарли му се искаше да нададе боен вик от радост. Вместо това се наведе съвсем близо до нея, за да го чува добре, и също зашепна:

— Ей, рожбо, справяш се чудесно!

— Така ли?… Какво… се е случило…? — Гласът й заглъхна.

На Чарли не му се щеше да отговаря, ала тя не откъсваше очи от него.

— Ти взе здравето на един кон.

— Черния красавец ли? — Изглеждаше объркана и унесена и той се боеше, че отново ще загуби съзнание, но клепачите й трепнаха и се отвориха. — Не… сега си спомням… сивия жребец. Там имаше дере… река… нещо…

Имаше, разбира се. Нещо, което бе променило целия й живот.

— Да. Няма значение. Това вече е минало.

— Защо съм тук?

— За да мога да си отдъхна от теб. — И двамата продължаваха да шепнат. Чарли й се усмихна и много нежно взе ръката й в своята. Никога не се бе радвал толкова на присъствието й, колкото в този момент.

— Може ли да си ида вкъщи? — Въпросът й прозвуча сънливо и детински и тя отново затвори очи.

— Още не.

— А кога? Утре ли?

— Ще видим — утре… — Щяха да дойдат и да си отидат още стотици дни. Ала в момента Чарли не бе в състояние да изпита огорчение, така безкрайно щастлив беше, че най-страшното я бе отминало.

Саманта бе жива и в съзнание, това определено беше добра поличба.

— Нали не си се обаждал на майка ми? — погледна го подозрително тя и Чарли побърза да поклати глава.

— Разбира се, че не съм — излъга той.

— Добре. Съпругът й е голям идиот.

Чарли й се усмихна, очарован от лекия тон на разговора, а после сестрата се появи на прозореца и му даде знак да си тръгва.

— Сега трябва да вървя, Сам. Но утре ще дойда пак. Нали, скъпа?

— Добре — тя му се усмихна нежно, затвори очи и отново заспа.

Щом се върна в хотела, той се обади на Мели и й каза, че Саманта е дошла в съзнание.

— Какво означава това? — Тя все още бе много разтревожена, но Чарли беше в приповдигнато настроение.

— Не знам какво означава, любов моя. Ала в момента определено ми идва добре. Аз мислех… Мислех, че може да сме я загубили.

— Аз също.

Чарли остана в Денвър със Саманта още две седмици, докато накрая и Мели, и Харви започнаха да проявяват нетърпение. Той знаеше, че трябва да се прибере, Мели и децата ужасно му липсваха, но никак не му се искаше да изостави Сам. Все пак си даваше сметка, че не може да стои с нея цели три месеца. И една вечер, докато се опитваше да събере сили и да си направи резервация за самолета в края на седмицата, му хрумна нещо.

На другата сутрин издебна лекаря пред кабинета му и плахо изложи плана си.

— Какво ще кажете, докторе?

— Че е много рисковано. Струва ли си? Защо е толкова важно да я върнете в Ню Йорк?

— Защото приятелите й са там. Тук си няма никого.

— А родителите ви? Не могат ли да дойдат?

Чарли го погледна озадачено, после си спомни, че все още се представя за брат на Саманта, и поклати глава.

— Не. Те пътуват из Европа и поне още месец няма да мога да се свържа с тях. — Вече бе разузнал, че от службата на втория й баща ще могат да ги открият, ако се наложи да говори с тях, но Сам бе непреклонна по този въпрос. Не желаеше майка й да знае. — Просто не ми се иска да я оставям сама тук, а наистина трябва вече да се връщам.

— Разбирам — замислено каза лекарят. — Знаете, че тук тя ще бъде в добри ръце.

— Убеден съм — погледна го топло Чарли. — Но… тъкмо сега… Когато разбере какво я очаква, докторе, ще й е нужен всеки близък човек.

— Няма да споря с вас. В момента наистина няма никаква опасност, стига да успеем да я закрепим и да я предпазим от пневмония. — Пневмонията си оставаше най-сериозната заплаха за нея. Заедно с гипсовото корито (тя го наричаше своя „шиш за барбекю“) Сам бе окачена на голяма машина и по няколко пъти на ден я обръщаха като печено пиле. Ала тя още не се досещаше за последствията от случилото се и лекарят не искаше да й казва, докато не поукрепне, считаше, че засега това не е необходимо. — Прав сте, Питърсън. Когато разбере, а този ден ще дойде доста скоро, всички вие ще сте й нужни. Не мога вечно да го крия от нея. Две седмици след злополуката и операцията тя вече не е така замаяна, умът й се избистря и рано или късно ще събере две и две. А когато се досети, че никога повече няма да ходи, за нея ще е много травматизиращо. Бих искал тогава да сте тук.

— Или тя да е там. Как мислите?

— Фирмата ви може ли да наеме самолет? Ще го направили?

— Да. — Сутринта беше говорил с Харви и той му бе казал да не се спира пред никакви разходи. — Сестра, лекар, всякаква апаратура, каквато сметнете за нужна. Вие ще ръководите всичко, ние ще плащаме сметките.

— Добре тогава — отвърна замислено той. — Ако през следващите дни състоянието й остане стабилно, ще направя необходимото и в края на седмицата ще я преместим в Ню Йорк.

— И вие ли ще дойдете? — Чарли кръстоса пръсти и лекарят кимна. — Слава богу. Благодаря ви, докторе. — Лекарят се усмихна, а Чарли побърза да съобщи новината на Сам.

— Прибираш се вкъщи, малката.

— Наистина ли? Мога да си замина? — Изглеждаше едновременно и сепната, и очарована. — А какво ще стане с барбекюто ми? Няма ли да ни вземат много за свръхбагаж?

Тя се шегуваше, но Чарли виждаше, че предстоящото пътуване я плаши. Бе започнала да проумява колко сериозно е било положението й и че опасността още не е отминала. Единственото, за което засега не си даваше сметка, бе, че краката й ще останат парализирани. Ала щеше да го разбере. Чарли изтръпваше при мисълта за това. Тъй или иначе, докато беше в гипс, нямаше да се досети.

— Не, сладурано. Извинявай, изразих се неточно — ухили се той. — Ще си носим и барбекюто. Харви каза, че можем да си наемем самолет само за нас.

— Но, Чарли, това е лудост! Не могат ли да ме изправят на патерици или, ако положението е толкова лошо, да ме натикат в инвалидния стол заедно с глупавото ми гипсово корито и да ме качат на самолета?

— Само ако искаш заради теб да получа инфаркт. Виж, Саманта, истината е, че зле си се подредила и сега не бива да поемаме никакви рискове. Пък и защо да не пътуваме като баровци? Ако ще е гарга, да е рошава!

— С чартърен самолет? — Тя очевидно се колебаеше, но Чарли кимна с усмивка.

— Разбира се, ще трябва да видим как ще си през следващите няколко дни.

— Ще съм добре. Искам да се махна оттук. — Усмихна се уморено. — Искам само да си ида вкъщи и да си легна в собственото легло.

Чарли се сепна, като си даде сметка, че под „вкъщи“ тя е разбрала своя апартамент, а той бе имал предвид само Ню Йорк. По-късно спомена това пред лекаря, който го успокои:

— Опасявам се, че ще се сблъсквате с още много подобни ситуации, господин Питърсън. Човешкият ум е странно нещо. Приема само онова, с което може да се справи. Останалото слага настрани, до момента, в който натрупа достатъчно сили да се заеме с него. Някъде дълбоко в съзнанието си тя знае, че още е твърде болна, за да се прибере у дома, но не е готова да го приеме. Когато му дойде времето, това ще стане и не е необходимо вие да се намесвате. Поне засега. Ако трябва, можем да обсъдим този дребен проблем на летището в Ню Йорк. Но тя ще се справи с него, когато е готова за това, също както и с факта, че никога повече няма да ходи. Един ден цялата информация, която Саманта вече има, ще иде на мястото си и тя ще разбере.

Чарли въздъхна тихо.

— Откъде знаете, че ще го приеме?

Лекарят замълча за момент, после отговори:

— Няма друг избор.

— Мислите ли, че ще успеем да я върнем в Ню Йорк?

— Разбира се, рано или късно — спокойно отвърна лекарят.

— Имах предвид в края на тази седмица.

— Ще почакаме и ще видим, нали? — Той се усмихна и тръгна на визитация.

 

 

Следващите няколко дни сякаш се проточиха безкрайно, а Сам изведнъж стана нетърпелива, нервна и неспокойна. Искаше да си отиде вкъщи, но имаше проблеми. Коритото я жулеше, беше започнала леко да кашля, от лекарствата по ръцете и лицето й се бе появил обрив и страшно я сърбяха многобройните заздравяващи рани, коричките, на които падаха.

— Господи, Чарли, приличам на същинско чудовище! — Гласът й издаваше раздразнение, за пръв път откакто бе тук. Още с влизането си той забеляза, че очите й са зачервени.

— Нищо подобно. Намирам, че изглеждаш великолепно. Е, какво ново?

— Нищо. — Ала изглеждаше мрачна и Чарли внимателно я наблюдаваше, крачейки напред-назад. Тя вече не беше в интензивното отделение, бе настанена в малка стая, почти изцяло заета от леглото. В ъгъла имаше маса, отрупана с цветя: от Хенри, любовника му Джак и останалите членове на екипа, от Харви, от Мели и от него самия.

— Искаш ли да чуеш малко сплетни от службата?

— Не. — Легнала в гипсовото корито, Сам затвори очи, а Чарли я гледаше и се молеше да не се разболее. Доста време остана така и когато ги отвори, погледът й искреше от сълзи и гняв.

— Какво има, бебчо? Хайде, кажи на тате.

Той седна на стола до леглото и взе ръката й.

— Нощната сестра… онази със смешната червена перука… — Сълзите бавно потекоха. — Тя каза, че когато се върна… — Сам преглътна риданието и стисна ръката му, а той бе благодарен, че поне горната половина на тялото й функционира нормално. — Тя каза, че няма да си отида вкъщи… че просто ще ме закарат в друга болница… в Ню Йорк… О, Чарли… — захлипа като малко дете — вярно ли е?

Той я погледна. Искаше му се да я прегърне и успокои, както правеше със синовете си, но огромното гипсово корито и машината, която го крепеше, не можеха да се обхванат с ръце. Оставаше му само да държи ръката и нежно да милва лицето й. Знаеше, че трябва да й каже истината.

— Да, рожбо, вярно е.

— О, Чарли, искам да си ида у дома! — Тя се разрида отчаяно, но веднага изстена от болка.

— Недей така, глупаче, ще се нараниш. Хубаво е да си поплачеш, само че гледай да е по-тихо. — Опитваше се да се шегува, ала беше разстроен от реакцията й. За нея всичко това бе едва началото на дългия и труден път, който трябваше да измине. Досегашният й живот бе свършил в един миг, пресечен от нищо и никаква рекичка. — Хайде, момичето ми, самото връщане в Ню Йорк ще бъде стъпка във вярната посока, нали така?

— Предполагам.

— Разбира се, че ще бъде.

— Да, но аз искам да си ида у дома. Не искам да отивам в болница.

— Е — погледна я той с крива усмивка, — но не е ясно, че с ума ти всичко е наред. Ами налага се да останеш в болница за известно време. И какво от това? Аз ще мога да те посещавам, а също и Мели, и Харви, и който поискаш…

— Не и майка ми! — Сам завъртя очи и се засмя през сълзи. — Да му се не види, Чарли, защо трябваше да ми се случва това? — Усмивката помръкна и сълзите отново се затъркаляха по лицето й.

Той дълго седя до нея и държа ръката й, а после й каза единственото нещо, което знаеше с положителност:

— Обичам те, Сам. Всички те обичаме. И всички сме с теб.

— Ти си най-добрият приятел на света и аз също те обичам. — Това я накара да се разплаче още по-силно, но в този момент влезе сестрата с обяда й.

— Чух, че ни напускате, госпожице Тейлър. Вярно ли е?

— Ще се опитам — Тя се усмихна на Чарли. — Но ще се върна. Другия път без чужда помощ, само на гости.

— Много ще се радвам. — Сестрата се усмихна любезно и излезе от стаята, а Чарли въздъхна вътрешно от облекчение. Ужасно се бе изплашил тя да не изтърве нещо в отговор на това „без чужда помощ“.

— Е — погледна го Сам, отпивайки от чашата с бульон, — кога заминаваме?

— В събота удобно ли ти е или имаш други планове? — ухили се той, безкрайно зарадван.

Тя полагаше усилия. О, Господи, Тя полагаше усилия!

— Да, в събота ми се вижда добре. — Гледаше го усмихнато и Чарли не можеше да не си помисли колко прав беше лекарят: когато беше готова да приеме нещо, тя го приемаше. Питаше се само кога ще бъде в състояние да приеме останалото. — Да, в събота звучи много добре. В коя болница отивам, Чарли?

— Не знам. Интересува ли те?

— Имам ли избор?

— Ще разбера.

— Опитай за „Ленъкс Хил“. В хубав район е и е близо до метрото. Така всеки, когото искам да видя, би могъл да ме посети. Може би дори Мели — усмихна се с нежност тя. После попита: — Мислиш ли, че е възможно да донесе бебето?

Чарли се просълзи.

— Аз ще го скрия под палтото си и ще го вкарам вътре. Ще кажа, че е твое.

— Сякаш наистина е мое, знаеш ли… — промълви смутено Сам. — Сякаш… Е, нали в края на краищата носи моето име.

Той се наведе и я целуна по челото. Не можеше да каже и дума повече, без да се разреве.