Даниел Стийл
Паломино (14)

14

Срещнаха се в десет без пет на южната просека, конете им бяха свежи, небето синьо, а в очите им светеше желание. Тази нейна нова любов беше малко налудничава, не можеше да я обясни, но дълбоко в душата си Сам знаеше, че трябва да е с него, и бе готова да му се посвети до края на своя живот.

По-късно, когато лежаха с уморени тела и щастливи сърца на голямото месингово легло в светлосинята стая, когато ръцете му я обгръщаха, а тя се бе сгушила до него, Саманта се опита да му го обясни.

— Не знам, Тейт, изпълва ме чувството, че… че винаги съм те чакала и сега изведнъж съм разбрала за какво съм родена…

— Чукането ли имаш предвид? — ухили се той и разроши красивите й коси.

— Не го наричай така. — Изглеждаше засегната.

— Извинявай. — Целуна я нежно и помилва лицето й. — Любенето. Знаеш, че и за мен е така, независимо как го наричам.

— Знам. — Щастливо усмихната, тя се премести по-близо до него и затвори очи. — Сигурно не е на хубаво да си толкова щастлив. Определено не е прилично. — Клепачите й потрепнаха и той целуна връхчето на носа й.

— Така ли? Защо? — Видът му бе не по-малко щастлив от нейния. — Защо да нямаме право да се чувстваме така?

— Не мога да кажа. Но се надявам да сме щастливи, и то много дълго. — Мислите и на двамата се понесоха към Бил и Каролайн, лежали преди тях в същото легло, които след толкова години продължаваха да са заедно.

— Странно нещо, Тейт, всичко между нас е ново, а просто не го възприемаме така, нали?

— Да, но ако не престанеш да говориш за това, ще започна да се държа с теб, сякаш сме заедно от двайсет години.

— И какво ще направиш?

— Няма да ти обръщам внимание.

— Опитай се само! — Тя прокара тънките си пръсти по вътрешната страна на бедрото му и спря заинтересувано там, където краката му се съединяваха.

— И за какво е всичко това, госпожо Саманта?

— Почакай и ще ти покажа — с мрачен глас се закани тя и Тейт пъхна ръка между бедрата й.

Шегите и закачките се редуваха по странен начин със сериозните разговори. През цялата сутрин непрекъснато имаха усещането, че са идвали тук и преди, че всеки от тях много дълго е бил част от живота на другия. Беше им почти невъзможно да приемат факта, че връзката им е съвсем от скоро, и двамата се чувстваха напълно свободно, разхождайки се голи из малката хижа.

— Видя ли албумите със снимки, бебчо? — извика й Тейт, докато тя разопаковаше донесените от него продукти и приготвяше сандвичи във веселата кухничка.

Той седеше на дивана, наметнал одеяло на голите си рамене, с крака, протегнати към буйния огън. Камината не беше чистена, откакто е била използвана от последния посетител, можеха да бъдат спокойни, че идването им тук няма да бъде разкрито по останалата след тях пепел.

— Да, страхотни са, нали?

Имаше фотографии на Бил, на Каролайн и на други хора от ранчото, правени още в началото на петдесетте години. Двамата нови обитатели разгръщаха страниците, гледаха как хората отпреди много години в смешни бански костюми и странни шапки правят различни лудории пред старомодни коли, и се смееха, изпълнени от топло чувство. Имаше и няколко снимки от родео и дори фотографии на ранчото, преди да са били построени някои от по-новите сгради.

— Я, колко малко е било ранчото!

Тейт се усмихна в отговор.

— Би могло да е много по-голямо, отколкото е сега, да стане най-хубавото в щата, та дори и от най-добрите в цялата страна, но Бил Кинг остарява. Вече няма такова желание да го гледа как се разраства.

— А какво ще кажеш за себе си? Това ли искаш, Тейт? Някой ден да станеш управител тук?

Той кимна замислено, пред нея не можеше да се преструва. Беше много амбициозен и всичките му амбиции бяха свързани с ранчото.

— Да. Бих искал един ден да го превърна в нещо много специално, ако госпожа Каро ми разреши. Но се съмнявам, че ще даде съгласието си, докато старият Бил е наоколо.

— Надявам се той да е винаги тук, Тейт. Заради нея — тихо, почти благоговейно каза Сам.

— Аз също. Ала един ден, един ден… В ранчото има някои неща, които ми се иска да променя. — Той внимателно затвори албума и заговори. След час погледна електронния часовник в кухнята и млъкна. — Виж какво, Сам, мога да ти приказвам за това до безкрайност — усмихна се смутено, но тя очевидно проявяваше интерес.

— Приятно ми бе да те слушам. — Сам се замисли и попита: — Защо не си купиш собствено ранчо?

Ала той поклати глава със смях.

— С какво, малка Паломино? С добро желание и стари кутии от бира? Имаш ли някаква представа какво би струвало да сложиш началото на прилично ранчо? Цяло състояние. Не и с моята заплата, бебчо. Не, всичко, което искам, е да бъда страхотен управител — не някакъв помощник, а истински управител. Човекът, който разполага с цялата власт. Господи, та повечето собственици не знаят откъде се дои кравата. Управителят е този, който движи всичко.

— Тук ти вършиш това. — Гледаше го с гордост и той нежно докосна косите й, а после обхвана с длан брадичката й.

— Опитвам се, малка Паломино. Опитвам се, когато не бягам в хижата с теб. Ти ме караш едва ли не да съжалявам, че работя. Единственото, което ми се искаше вчера, бе да дойда тук с теб, да те любя, да седя край камината и да се чувствам добре.

Саманта гледаше замечтано в огъня.

— И на мен. — След миг отново се обърна към него и попита: — Какво ще правим, Тейт?

— С кое? — само я дразнеше. Добре разбираше за какво става дума.

— Не се превземай. Знаеш за какво говоря. — После се разсмя и каза: — Миналата нощ ми се яви такава картина: ти и Бил Кинг се промъквате в къщата като крадци и се сблъсквате в тъмното. — Тейт също прихна, като си го представи, после я притегли към себе си и я погледна замислено. Вече си бе блъскал главата над различните възможности, но те до една бяха твърде сложни, никоя не беше идеална.

— Не знам, Сам. Щеше да е много по-лесно, ако беше лято. Можехме да идваме тук всяка вечер след работа и да се връщаме на лунна светлина. Но сега в края на работния ден става тъмно като в рог и аз бих се притеснявал някой от конете да не се препъне и нарани.

— Можем да носим фенери.

— Да бе! — усмихна се той. — Или пък да наемем хеликоптер, защо не?

— О, престани. Кажи… какво ще правим? Ще идваш ли скришом у леля Каро?

Тейт бавно поклати глава.

— Не. Те ще ни чуят, също както ти чуваш Бил да влиза всяка вечер. А моята къща е толкова на открито. Достатъчно е някой от хората да те види само веднъж и за нас всичко ще свърши.

— Така ли? — В погледа й се долавяше напрежение. — Наистина ли ще е толкова ужасно, ако разберат? — Тейт кимна. — Защо?

— Това не е редно, Сам. Знаеш коя си ти и кой съм аз. И ти не искаш да се приказва по наш адрес, както и аз.

В действителност това изобщо не я интересуваше. Вярваше, че го обича, и пет пари не даваше какво говорят хората. С какво можеха да им навредят? Ала изражението на Тейт ясно показваше, че става дума за свещено правило: на ранчерите не бе разрешено да се влюбват в работници от ранчото.

Саманта го погледна открито.

— Аз няма да участвам в игра като тяхната, Тейт, не и до безкрайност. Ако останем заедно, искам хората да знаят. Искам да се гордея с това, което имаме, а не да се страхувам, че някой може да разбере.

— Ще му мислим, когато му дойде времето.

Ала Сам усещаше, че той не е готов да направи и стъпка в желаната от нея посока, изведнъж се наежи и в очите й пламна упоритост, не по-малка от неговата.

— Защо? Защо да не се заемем с решаването на този въпрос още сега? Добре, разбирам, че не е необходимо веднага да обявяваме връзката си. Но, по дяволите, Тейт, нямам никакво намерение вечно да се крия.

— Да. — Промълви той много тихо. — След време ти ще се върнеш в Ню Йорк.

Думите му я удариха като студена вълна и когато отново заговори, гласът й звучеше ледено и измъчено.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото мястото ти е там, както моето е тук.

— Така ли е наистина? Откъде знаеш? Ами ако също като Каролайн съм решила, че повече не искам да живея, както досега? Макар моят начин на живот да няма нищо общо с нейния от едно време?

— Ще ти кажа откъде знам. — В погледа му бе събрана цялата мъдрост на неговите четирийсет и няколко години. — Когато Каролайн е дошла тук, тя е била вдовица, искала е да се откъсне от живота, който е водила със съпруга си, защото него вече го е нямало. И е била на четирийсет години, Сам, това не е същото, както да си на трийсет или трийсет и една. Ти си млада, животът е пред теб, имаш да пишеш още много от твоите шантави реклами, да сключваш сделки, да хващаш автобуси, да провеждаш телефонни разговори, да изпускаш самолети, да посещаваш партита…

— И нищо от това ли не мога да върша тук? — Изглеждаше наранена, а той не сваляше от нея изпълнените си с мъдрост, нежност и любов очи.

— Не, малката ми, не можеш. Тук не е подходящото място. Ти дойде да излекуваш раните си и тъкмо това правиш. Може би и аз съм част от твоята терапия. Обичам те. Допреди три седмици изобщо не бях те виждал и вече от години не съм се интересувал истински от нито една жена, но знам, че те обичам. Знам го още от първия ден, когато се срещнахме. Надявам се, че и ти ме обичаш. Ала случилото се с Бил и Каро е чудо, Сам, те не са един за друг и никога няма да се съберат.

Тя е образована, той не е. Тя е живяла сред фантастичен разкош, а неговата представа за висока класа е златен зъб и пура за петдесет цента. Тя е стопанка на ранчото, а той няма пукната пара. Ала той я обича и тя го обича и се е задоволила с това. Ако питаш мен, не е била с всичкия си, но може би след живота, който е водила, то й е било достатъчно. Ти си друга, Сам, много по-млада си и имаш право на далеч повече от онова, което мога да ти предложа тук.

Ситуацията беше абсурдна. Познаваха се от месец, бяха любовници едва от два дни, а говореха за бъдещето, сякаш то наистина беше важно, сякаш въпросът за оставането им заедно трябваше незабавно да бъде решен.

Саманта го гледаше удивена, после на устните й се появи лека усмивка.

— Ти си ненормален, Тейт Джордан. Но аз те обичам. — Взе лицето му между дланите си и го целуна силно по устата, сетне се отдръпна и скръсти ръце. — И без значение дали съм на трийсет, на деветдесет или на осемнайсет, сама ще реша искам ли да остана тук и предпочитам ли този живот. Аз не съм Каролайн Лорд, нито пък ти си Бил Кинг и би могъл да си спестиш проклетите саможертвени речи, господине, защото когато му дойде времето, ще направя точно това, което искам. Ако не желая да се върна в Ню Йорк, ти не можеш да ме накараш да го сторя. И ако ти си мъжът, с когото съм решила да остана завинаги, ще вървя след теб до края на света и ще ти досаждам до смърт, докато не кажеш на Каролайн и Бил и на последния работник в ранчото. Няма да се отървеш от мен толкова лесно, колкото ти се ще. Ясно ли е? — Саманта му се усмихна, но по погледа му долови, че съпротивата му все още не е сломена. Тъй или иначе това беше без значение. Той не я познаваше, Сам Тейлър винаги получаваше каквото иска, само с едно изключение напоследък. — Разбра ли ме, господине?

— Да, разбрах те. — Тейт не каза нищо повече, ала този път той я целуна и я накара да млъкне, като смъкна топлото одеяло от гърба си и го метна върху главите им.

Само след миг те отново се сляха в едно: ръце, крака и тела се преплетоха в пулсиращ възел, целувката им нямаше край, а огънят тихо пращеше до тях. Накрая, останал без дъх, Тейт откъсна устните си от нейните и я пренесе обратно в малката синя спалня, където всичко започна отначало.

Минаваше шест, когато забелязаха, че се е мръкнало. Бяха се любили и спали, любили и спали целия следобед. Тейт със съжаление я плесна по дупето и отиде да напълни ваната с гореща вода. Изкъпаха се заедно, дългите му крака бяха обвити около нея, а тя се кикотеше и му разказваше разни истории от прекараните в ранчото лета.

— Знаеш ли, още не сме разрешили нашия проблем.

— Не знаех, че имаме проблем. — Положил глава на ръба на ваната и затворил очи, той блаженстваше в топлата вода.

— Имам предвид кога и как ще се срещаме.

Тейт помълча известно време, явно мислейки по въпроса, сетне поклати глава.

— По дяволите, иска ми се да знаех. Ти какво смяташ, Сам?

— Не знам. Моята стая у леля Каро? Бих могла да те пускам през прозореца. — Тя се засмя нервно. Подобно предложение наистина прилягаше повече на лекомислено петнайсетгодишно момиче. — При теб?

— Така се получава — кимна той. — Но никак не ми харесва. — После изведнъж засия. — Сетих се. Хенеси от два месеца се оплаква от своята къща. Била много малка за него, на ветровито място и твърде далече от трапезарията. Направо ни побърква.

— Е и?

— Ще се сменя с него. Къщичката му е в края на лагера, почти зад тази на Каро. Там едва ли ще те види някой. Несравнимо по-удобно е, отколкото мястото, на което съм сега.

— Не мислиш ли, че ще заподозрат нещо?

— Защо? — усмихна се Тейт в издигащата се над ваната пара. — Нямам намерение сутрин на закуската да те щипя по задника или да те целувам в устата, преди да потеглим с конете.

— Защо, не ме ли обичаш?

Без да отговори, той се наведе напред, целуна я нежно и помилва гърдите й.

— Честно казано, малка Паломино, обичам те.

Тя се надигна на колене в старата вана и застана с лице към него, в очите й бе събрано всичко, което изпитваше.

— Аз също те обичам, Тейт Джордан.

Потеглиха обратно към седем часа и Саманта бе много благодарна, че тази вечер Каролайн е на вечеря в друго ранчо. Иначе възрастната жена би полудяла от тревога. Погълнати в разговори, смях и любов, те не бяха забелязали как денят неусетно се бе изнизал покрай тях.

Отново вкъщи, Сам внезапно бе обзета от чувство на загуба, задето не е с него. Сякаш й бяха отсекли дясната ръка. Странно бе, че изпитва подобно нещо към мъж, когото познава толкова отскоро, ала животът в изолация от останалия свят придаваше на чувствата им особена неповторимост и сила. Сама в празната къща, тя отново закопня за него. Каролайн й бе оставила бележка, която издаваше загриженост заради продължителното й отсъствие, но не и тревога. Имаше и топла вечеря на печката, до която Сам едва се докосна, преди да си легне в осем и половина и да се отдаде на мисли за Тейт в тъмното.

 

 

Тази нощ Каролайн се прибра заедно с Бил Кинг, двамата се промъкнаха на пръсти в тъмната къща и Бил веднага се отправи към спалнята. Присъствието на Сам създаваше известни неудобства, Каролайн всяка вечер трябваше да му напомня да не блъска толкова силно входната врата, ала думите й отиваха на вятъра. Сега тя тръгна по коридора към стаята на Сам, отвори вратата, надникна в просветления от луната мрак и видя красивата млада жена, заспала в леглото си. Постоя и я погледа с чувството, че собствената й младост се е върнала да й напомни за себе си, сетне влезе тихо. Струваше й се, че знае какво става, ала както сама се бе убедила, тези неща не можеха да бъдат променени или прекратени. Всеки трябваше да живее живота си. Дълго стоя там, взряна в Саманта, в пръснатата й върху възглавницата коса, в лицето й, толкова гладко и щастливо. С насълзени очи докосна ръката на спящото момиче. Саманта не се събуди и все така тихо, Каролайн излезе от стаята.

Бил я чакаше в спалнята, облечен в пижама, и си пафкаше пурата.

— Къде беше? Още ли беше гладна след всичкото това ядене?

— Не — поклати глава тя, странно притихнала. — Исках да се уверя, че Сам е добре.

— И добре ли е?

— Да. Спи. — Така си и бяха помислили, когато видяха потъналата в мрак къща.

— Тя е свястно момиче. Бившият й мъж трябва да е голям глупак, за да избяга с онази. — Бе гледал Лиз по телевизията и тя не му бе направила особено впечатление.

Каролайн безмълвно кимна в знак на съгласие, питайки се колко всъщност са глупаците между тях. Тя, задето бе позволила на Бил да й наложи това двайсетгодишно мълчание, тази потайност около любовта помежду им; Бил, задето от две десетилетия живееше като престъпник, промъквайки се скришом в нейната къща; Саманта, задето искаше мъж и начин на живот толкова чужди и вероятно толкова опасни за нея, колкото скачането от върха на Емпайър Стейт Билдинг; и Тейт Джордан, задето се бе влюбил в момиче, което никога нямаше да му принадлежи.

Защото Каролайн много добре знаеше какво става. Усещаше го с костите, с вътрешностите, с душата си. Открила го бе в очите на Сам, още преди тя да го е разбрала, почувствала го бе на Коледа, когато видя как Тейт гледа Саманта, докато тя бе заета с нещо друго. Всичко това ставаше пред очите й, а трябваше да се преструва, че не забелязва нищо, че не знае нищо и не е близка с никого. Изведнъж й дойде до гуша.

— Бил? — Погледна го странно, взе му пурата и я остави в пепелника. — Искам да се оженим.

— Разбира се, Каро. — Той се ухили и помилва лявата й гърда.

— Недей. — Тя отблъсна ръката му. — Говоря сериозно.

Нещо му подсказваше, че наистина е така.

— Ти си изветряла! Защо да се женим сега?

— Защото на нашата възраст не е хубаво да се промъкваш посред нощ в къщата ни като крадец, вредно е за моите нерви и за твоя артрит.

— Нещо ти хлопа. — Той се облегна на таблата на кревата с възмутен вид.

— Възможно е. Но ще ти кажа едно. Мисля, че вече не ще изненадаме никого. Дори не вярвам някой да се трогне от това. Всички отдавна са забравили коя съм и откъде съм дошла, тъй че някогашните ти скрупули са безсмислени. Единственото, което се помни след толкова време, е, че аз съм Каролайн Лорд, а ти си Бил Кинг от ранчото „Лорд“. Точка.

— Никаква точка! — кресна свирепо той. — Всички знаят, че ти си собственичка на ранчото, а аз съм управителят.

— На кого му пука?

— На мен. На работниците. А би трябвало и на теб да не ти е все едно. Това има значение, Каро. След всичките тези години трябва да си го разбрала. И да ме вземат мътните — почти изрева той, — ако те направя за посмешище. Да избягаш и да се омъжиш за управителя… За нищо на света!

— Чудесно — тя го гледаше, без да трепне, — тогава ще те уволня и можеш да се върнеш тук като мой съпруг.

— Ти си луда, жено! — Не желаеше дори да говори за това. — Сега гаси лампата. Уморен съм.

— И аз съм уморена… — тъжно рече тя. — Да се крия, ето от това съм уморена след всичките тези години. По дяволите, Бил, искам да съм омъжена.

— Тогава се омъжи за някой друг ранчер.

— Майната ти! — Още малко и щеше да го изгори с поглед, но той изгаси лампата.

Разговорът беше приключен. Същият този разговор, който бяха водили поне сто пъти през последните двайсет години, и все безрезултатно. Бил си знаеше своето: че тя е собственичка, а той управител. Легнала с гръб към него на своята половина от леглото, с плувнали в сълзи очи, Каролайн горещо се молеше Саманта да не се влюби безнадеждно в Тейт Джордан, защото бе убедена, че и с нея ще стане същото. Тези мъже си имаха собствен закон, който бе непонятен за всички, освен за тях самите, ала те си го спазваха строго и Каролайн знаеше, че винаги ще бъде така.