Даниел Стийл
Паломино (13)

13

В края на работния ден Саманта изглеждаше все така свежа и жизнена както в началото му и докато окачваше седлото, Джош възмутено изкоментира:

— Господи, жени! Я се виж, Сам, яка си като бик. Преди три седмици беше в толкова лоша форма, че след ездата през деня почти не можеше да вървиш. А сега скачаш от коня и в шест часа вечерта очите ти блестят, като че току-що си станала от сън. Повдига ми се, като те гледам. Сега е твой ред да ме влачиш до вкъщи. Задникът ми е адски натъртен, а от връзването на проклетите бичета ръцете ми са като окапали. Време е да се поразмърдаш и да работиш малко повече.

— Глупости. Днес работих повече от теб.

— О, така ли? — престорено се разсърди той и плесна с шапката си по задника минаващата край него Саманта.

— Точно така. — Тя се ухили и продължи по пътя си. Дългата й руса конска опашка беше привързана с яркочервена панделка.

През целия ден направо бе летяла на седлото. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Тейт Джордан, но докато работеха, никой от двамата не се издаваше. Ако изобщо се забелязваше нещо, то бе, че Тейт се държеше безразлично и едва ли не грубо, а в редките случаи, когато се откриваше възможност да разменят няколко думи, Сам си даваше вид, че не го забелязва. Той я заговори нехайно само веднъж — на обяд, докато си пиеха кафето — и веднага отиде да бъбри с група мъже, а тя остана с каубоите, които познаваше най-добре. Но през целия ден в съзнанието й се въртяха ситуации, мигове, картини от прекараната с него нощ: формата на крака му, когато лежеше гол и непокрит сред измачканите чаршафи, изражението на очите му, когато се бе навел да я целуне отново, леката грапавина на врата му, когато с щастлива въздишка я остави да прокара бавно и възбуждащо дългите си пръсти по напрегнатия му гръб. Харесваше вида му, допира му, харесваше всичко онова, което той правеше с нея, и сега, докато тичаше към къщата на леля Каро, Тейт бе единственото нещо, за което можеше да мисли.

Нямаше представа кога ще го види отново насаме. Неговата къщичка беше на видно място, съвсем близо до голямата трапезария, където се хранеха мъжете, пък и леля Каро беше се върнала от своето пътуване с Бил. Очевидно щеше да е необходима известна подготовка, за да се срещнат, но Сам беше сигурна, че Тейт ще измисли нещо. Мисълта как отсега нататък той и Бил Кинг ще се промъкват на пръсти в къщата и ще се изнизват крадешком в среднощните часове я накара да прихне тъкмо когато отваряше входната врата.

— Охо, колко си весела тази вечер, госпожице Саманта! — констатира доволно Каролайн, без да става от мястото си.

За пръв път от четири месеца Сам видя познатото лице на Джон на телевизионния екран, без нещо да трепне в нея. В първия момент не повярва, присви очи и продължи да го гледа, а после вдигна рамене и с лека безмълвна усмивка пое към стаята си да се изкъпе.

— Идвам след минута, лельо Каро.

Скоро се върна и двете седнаха да вечерят, само че този път Саманта се питаше къде е Тейт. Дали беше с другите в голямата трапезария? Или пък бе решил да си остане вкъщи и сам да си приготви нещо, както правеха някои от каубоите? Все пак повечето предпочитаха да се хранят заедно. Дори онези, чиито съпруги живееха в ранчото, след вечеря често отиваха да пият кафе и изпушат по цигара в компанията на хората, с които са яздили цял ден. Изведнъж на Саманта страшно й се прииска да е с тях, ала чувстваше, че ако неочаквано се появи там вечерта, те доста ще се зачудят. През деня я приемаха като своя, ала очакваха вечер да си стои в голямата къща с Каролайн, където й е мястото. Появяването й там вечер щеше да ги възмути, невъзможно бе да открие Тейт, без да предизвика приказки. Все някой щеше да се досети каква е работата. В ранчото много се клюкарстваше и всеки сякаш притежаваше някакъв свръхчувствителен радар. Любовните истории, браковете и разводите се надушваха почти моментално, също както и извънбрачните връзки и деца, поради което бе още по-забележително, че Бил Кинг и Каролайн са запазили своята тайна толкова дълго. Дори и някои от старите работници да подозираха нещо, никой в ранчото не можеше да твърди с положителност, че са любовници.

Сега Саманта откриваше, че ги уважава за това, и още по-ясно разбираше колко труден е бил тайният им живот. Беше възбудена до пръсване, копнееше да се види с Тейт, да разговаря, да се смее, да се шегува с него, да го докосва, да се разхожда с него под нощното небе, да вдига към него пълен с интерес и гордост поглед, да го държи за ръка, а сетне да се върнат заедно в нейната спалня и отново да открият взаимно телата си както предишната нощ.

— Искаш ли още салата, Саманта? — Преди Сам да си спомни къде се намира, вече бяха преполовили вечерята. От половин час тя мълчеше, замечтана и отнесена, а Каролайн я гледаше и се чудеше какво й е. Не изглеждаше разстроена, тъй че едва ли беше заради новините. Нямаше вид и на човек, обзет от носталгия. В действителност видът й беше чудесен и следователно причината трябваше да е друга. — Нещо лошо ли, Сам?

— А?

— Нещо хубаво?

— Какво?… О… Извинявай. — Саманта пламна като ученичка, поклати глава и се изкикоти дяволито. — Не, просто бях разсеяна. Денят беше тежък, но ми беше приятно. — Не можа да измисли нищо по-убедително, за да обясни изчервяването и изражението на лицето си.

— Какво, за бога, си правила?

— Нищо особено. Хванах с ласото няколко коня, проверявах оградите, а мъжете следобед връзваха скопените бичета… — С усилие си припомняше с какво се е занимавала. Повечето време бе мечтала за Тейт. — Денят беше приятен.

Мъдрата възрастна жена я наблюдаваше внимателно.

— Радвам се, че си щастлива тук, в ранчото.

При това напомняне изражението на Саманта неочаквано стана сериозно.

— Вярно е, лельо Каро. Тук съм по-щастлива, отколкото където и да било другаде от дълго време насам.

Каролайн кимна и отново се зае със салатата си, а Сам се върна към мечтите за Тейт.

Ала го видя чак на другата сутрин. През нощта чу Бил Кинг да идва и да си отива и този път изпита завист. Изключено бе Тейт да дойде при нея. И както лежеше будна и мечтаеше за него, се усмихна на себе си: чувстваше се като осемнайсетгодишно момиче, което скришно се среща с някого: ужасно потайна и горяща от нетърпение да бъде отново с него.

В седем часа на другата сутрин, неделя, Сам изгълта набързо кафето си, вдигна ципа на дънките, грабна якето, среса се за последен път и се втурна към конюшнята, надявайки се да го завари там. Оказа се, че няма жива душа. Мъжете, които идваха да хранят конете, вече бяха отишли на закуска в голямата трапезария и тя бе сама в широкото помещение. Животните хрупаха сено или почиваха и от време на време поздравяваха съседите си с тихо изцвилване.

Саманта пое към преградата на Черния красавец. Бавно прокара ръка по муцуната му и почувства как меките устни опипват дланта й, търсейки нещо вкусно.

— Тази сутрин не съм ти донесла нищо, Красавецо, съжалявам, момчето ми.

— Не се тревожи за него, важното е какво си донесла на мен. — Тихият глас идваше иззад гърба й.

— О! — Саманта сепнато се обърна и преди да успее да си поеме дъх, той я грабна в прегръдките си и я притисна толкова силно, че почти я остави без въздух. Бързо я целуна и я пусна.

— Добро утро, Паломино — прошепна й и тя се изчерви.

— Здравей… Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Искаш ли тази сутрин да отидем в хижата? — Никой не би чул думите му, дори да стоеше на две крачки от тях.

Тя побърза да кимне с радостен блясък в очите.

— Много ще ми е приятно.

— Ще се срещнем до южната ограда, на просеката. Знаеш ли къде е това? — В погледа му изведнъж се прокрадна тревога, сякаш се боеше, че тя може да се загуби.

Саманта се засмя.

— Шегуваш ли се? Къде, мислиш, че съм била през цялата седмица, докато ти си работил?

— Не знам, бебчо — ухили се той. — На същото място, където и аз, предполагам. Извън реалния свят.

— Не си далеч от истината. — Тейт понечи да тръгне, а тя го хвана за ръкава и прошепна: — Обичам те.

Той кимна, докосна устните й със своите и отвърна също шепнешком:

— И аз те обичам. Ще се видим в десет часа.

Токовете му затракаха шумно по пода и след миг, когато се скри зад чупката между преградите, Саманта го чу да поздравява на висок глас двама от хората, идващи да се погрижат за конете си. Да бяха дошли минута по-рано, щяха да ги видят как се целуват. Сега завариха само Саманта, която прилежно хранеше великолепния жребец на Каролайн.