Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palomino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey(2009)
Допълнителна корекция
sonnni(2014)

Издание:

Даниел Стийл. Паломино

ИК „Хемус“

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от sonnni

11

— Приятна ли беше ездата, скъпа? — доброжелателно попита Каролайн, когато Саманта влезе в дневната и подви стройните си крака на едно удобно кресло. С разпуснати коси, поруменяло лице и светнали очи тя бе същинско въплъщение на младостта, здравето и красотата и възрастната жена я гледаше не без известна завист.

— Много, благодаря, лельо Каро. — Умираше да й каже, че е видяла хижата, ала знаеше, че не бива. При все това вълнението не я напускаше — от несподелената тайна и от целувката, която бяха разменили с Тейт Джордан в преградата на Черния красавец. Тази целувка я изгори цялата и проникна до дъното на душата й. Тейт бе различен от другите: по-силен, по-независим и по-привлекателен от всички мъже, които бе познавала или щеше да познава занапред.

— Видя ли се с някого тази сутрин? — Въпросът бе непреднамерен, породен от трийсетте години живот в голямото ранчо. Тук не минаваше и час, без да се спреш с някого, да побъбриш за това-онова и да научиш нещо за някой друг.

Сам се канеше да отговори отрицателно, но после реши да се придържа към истината.

— Видях Тейт Джордан.

— О! — Кратката думичка бе произнесена без забележима интонация или особен интерес. — Как е Дядо Коледа тази сутрин? Всяка година децата много му се радват.

Сам бе изкушена да добави „Аз също“, ала не посмя.

— И с право. Той е толкова мил човек.

— Искаш да кажеш, че си се омилостивила? Не го ли мразиш вече?

— Никога не съм го мразила. — В старанието си да изглежда незаинтересувана тя си наля чаша кафе. — Просто не бяхме на едно мнение по въпроса дали имам нужните качества, за да яздя твоя кон.

— Значи е променил мнението си? — Саманта кимна и се ухили доволно. — Нищо чудно, че го харесваш. Всички от сърце харесваме онези, които харесват нас. Но Тейт е добър човек, независимо какво е казал за теб и Черния красавец. Познава всяко кътче от ранчото не по-зле от Бил и мен.

„Всяко кътче… дори хижата край езерото“ — помисли си Саманта и се наложи да пийне кафе, за да сдържи усмивката си.

— Какво ще правиш днес, лельо Каро?

— Ще се занимавам с книжата, както обикновено.

— На Коледа? — Саманта изглеждаше потресена.

— На Коледа — примирено кимна Каролайн.

— Защо вместо това не си направим коледна вечеря?

— Доколкото си спомням — развеселено я погледна Каролайн, — тя се състоя снощи.

— То беше различно. Заедно с всички останали. Какво ще кажеш днес двете с теб да приготвим вечеря за Бил и Тейт?

Каролайн я изгледа неотстъпчиво и поклати глава.

— Не вярвам от това да излезе нещо.

— Защо?

— Защото те са работници в ранчото, Саманта, а ние не сме. В едно ранчо наистина има строго определена йерархия.

— Никога ли не вечеряш с Бил? — Сам изглеждаше изумена.

— Много рядко. Само в официални случаи, когато някой се жени или умре. Всички прегради падат единствено на тържества като снощното, на Коледа. През останалото време ти си, която си, а те… те внимават преградите да се запазят непокътнати, Сам.

— Но защо?

— От уважение. Просто така стоят нещата. — Изглежда, тя го приемаше, ала Сам продължаваше да се ядосва.

— Та всичко това е толкова глупаво! Какво значение има йерархията, за бога! Кого го е грижа за нея?

— Тях. — Гласът на Каролайн сякаш я поля със студена вода. — Те много държат на установените порядки, на положението, което заемаш, и уважението, което смятат, че ти дължат. Собственикът на ранчо е поставен на пиедестал и не му е позволено да слиза от него. Понякога е досадно, но, ще — не ще, човек трябва да се съобразява. Ако днес поканим Бил и Тейт, те ще бъдат истински шокирани.

Ала на Сам й бе трудно да го повярва, не бе забравила настоятелните опити на Тейт да спи с нея в хижата. Още не й бе стигнало до ума, че това е нещо различно, нещо, станало на четири очи. Не като да вечерят заедно в голямата къща.

— И все пак не го разбирам.

Каролайн й се усмихна топло.

— Аз също, но вече съм свикнала, Сам. Така е по-лесно. Те просто са си такива.

Затова ли им е била нужна хижата? Защото той е бил наемен работник, а тя — нещо съвсем различно, господарка на ранчото? Възможно ли беше обяснението за цялата тази секретност да е толкова просто? Изведнъж й се прииска до смърт да я попита, ала знаеше, че е невъзможно.

— В голямата трапезария цял ден ще се сервира студена пуйка. Можеш да отидеш и да побъбриш, с когото завариш там. Но аз наистина трябва да се затворя за няколко часа в офиса с Бил. Чувствам се ужасно, задето те пренебрегвам на Коледа, Сам, ала работата не търпи отлагане.

От дълги години Каролайн и Бил посвещаваха всичките си усилия единствено на ранчото. Но Саманта се питаше дали хижата не им липсва понякога. Нямаше начин, тя беше идеално кътче за усамотяване. Питаше се също кога са били там за последен път, колко често са я посещавали в началото, ако са я имали тогава… и кога отново ще отиде там с Тейт.

— Не се тревожи за мен, лельо Каро. Тъкмо ще напиша някое и друго писмо. Като огладнея, ще отида да хапна нещо в голямата трапезария. — И изведнъж почувства, че й се иска да види Тейт. Тази сутрин той сякаш й бе влязъл под кожата и сега тя не можеше да го прогони оттам. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за него, за неговите ръце, неговите устни, очите му…

Ала когато след половин час отиде да обядва в голямата трапезария, от него нямаше и следа. По-късно срещна пред конюшнята Джош и той случайно й спомена, че Тейт е отскочил до ранчото „Третата бариера“ на трийсет километра оттук да се види със сина си.