Даниел Стийл
Паломино (1)

1

Присвила клепачи срещу пронизващите пориви на вятъра, Саманта се втурна по стъпалата на къщата от кафяв пясъчник на Източна шейсет и трета улица. Дъждът бързо преминаваше в суграшица, шибаше лицето и боцкаше очите й. Сякаш за кураж, тя издаде кратък мъркащ звук, сетне спря задъхана, борейки се с бравата — ключът отказваше да се превърти. Най-сетне вратата се отвори и Саманта се гмурна в топлината на вестибюла. Постоя за миг там, отърсвайки влагата от дългите си сребристоруси коси.

Те бяха необикновени, като сребърна грива, примесена с фини златни нишки. Ленена перука, така й викаха като малка и тя много се сърдеше, ала през пубертета и ранната младост косите й се превърнаха в обект на всеобщо възхищение. Сега Саманта беше на трийсет години, бе свикнала с тях и се смееше, когато Джон й казваше, че прилича на принцеса от приказките, а сините очи заискряваха на красивото й, изящно ъгловато лице, така контрастиращо с пищния бюст и леко закръгления й ханш. Краката й бяха дълги и тънки.

Тя бе жена на хилядите контрасти: огромните весели очи с остър и проницателен поглед, бяха в контраст с пълните чувствени устни, тесните рамене, едрите гърди, дългите грациозни ръце; нежният глас бе в контраст с интелигентната прецизност на думите й. Човек някак си имаше чувството, че Саманта Тейлър би трябвало да говори по южняшки провлачено, да се изтяга морно на плюшено канапе в подчертаващо формите й неглиже, обточено с пух от марабу. Вместо това тя не се разделяше с дънките и се носеше с широка крачка из стаите. Беше изпълнена с енергия и живот… само че не и тази вечер, не и през последните сто вечери.

Както при всяко прибиране от края на август насам, Саманта застана тихо, неподвижно, в очакване, а дъждът бавно се отцеждаше от косата й… Ослушваше се… но за какво? Тук вече нямаше никого. Тя бе сама в старата каменна къща. От шест месеца собствениците се намираха в Лондон и бяха дали мезонета си под наем на свой братовчед, който почти не се свърташе вкъщи. Кореспондент на „Пари мач“, той прекарваше повече време в Ню Орлиънс, Лос Анжелис и Чикаго, отколкото в Ню Йорк. Отгоре имаше още един етаж, домът на Саманта… на Саманта… сега само неин, макар че някога беше на Саманта и Джон. Апартаментът, който бяха подредили заедно с толкова любов и старание до последния елегантен сантиметър, по дяволите. Леко свъсила вежди, тя отново се замисли за това, остави чадъра във вестибюла и бавно тръгна нагоре по стълбите. Сега мразеше да се прибира вкъщи и успяваше да нагласи нещата така, че всеки ден да си идва все по-късно и по-късно. Тази вечер бе успяла да отложи този момент почти до девет часа, предишната — още по до късно. Дори не беше гладна. Не чувстваше глад още откакто бе чула новината.

— Ти какво? — погледна го ужасено Саманта.

Бе непоносимо гореща августовска вечер, климатичната инсталация не работеше и въздухът бе тежък и неподвижен. Бе слязла да го посрещне на входната врата само по бели дантелени гащички и малък лилав сутиен.

— Да не си луд?

— Не — скован, напрегнат, той отвърна на погледа й. Едва сутринта се бяха любили. А сега, красив и рус като викинг, Джон изглеждаше някак… недосегаем. Като човек, когото дори не познава. — Не мога да те лъжа повече, Сам. Трябваше да ти го кажа. Налага се да си отида оттук.

Сякаш изминаха часове, а тя само го гледаше, без да пророни дума. Не можеше да повярва, че той говори сериозно. Сигурно беше шега. Ала Джон не се шегуваше. Смахната работа, беше убийствено сериозен. Личеше си по измъченото изражение на лицето му.

Сам тръгна бавно към него, но той поклати глава и отвърна очи. За пръв път, откакто й го каза, тя почувства жалост към него, пронизваща остра болка. Но защо го съжаляваше? Защо? Как можеше да му съчувства след онова, което току-що й бе причинил?

— Обичаш ли я?

Той не отвърна нищо, само раменете, които бе обичала толкова много, се затресоха още по-силно. Съчувствието й започна да се изпарява, в душата й закипя ярост и тя пристъпи към него.

— Отговори ми, по дяволите! — Удари го силно по рамото, той се обърна и я погледна в очите.

— Да. Така ми се струва. Не зная, Сам. Зная само, че трябва да си отида оттук за известно време, да си изясня нещата.

Тя закрачи из стаята, спря чак в далечния край на изящния френски килим, пъстър като цветна градина под босите й крака. Имаше теменужки и малки опушено червени рози, и хиляди други, дори още по-дребни цветя — толкова дребни, че трябваше да се наведеш, за да ги видиш. Общото впечатление бе за пастелно розово, червено и мораво, топъл преход към нежнорозовото, мораво и наситено сивкавозелено на диваните и фотьойлите, изпълващи просторната, тапицирана с дърво стая. Последният етаж на старата къща от кафяв пясъчник беше техен.

На Саманта й бе отнело две години да го подреди с хубавите мебели стил Луи XV, които двамата с Джон купуваха от антикварни магазини и на разпродажбите в „Сотби Парк Бернет“. Материите бяха все френски, вазите — винаги пълни със свежи цветя, картините — импресионистични: определено европейско, много елегантно жилище. При все това то излъчваше уют и топлота, като самата Сам.

Ала сега тя нямаше очи за красотата на своя дом, бе застанала с гръб към съпруга си и се питаше дали някога ще бъдат отново същите. Чувстваше се така, сякаш единият от тях току-що бе умрял, сякаш всичко бе рухнало внезапно и безвъзвратно и никога повече нямаше да бъде възстановено. И то благодарение само на няколко добре подбрани думи.

— Защо не ми каза? — обърна се към него, на лицето й се четеше укор.

— Аз… — поде той, но не намери сили да продължи. Нямаше думи, способни да смекчат удара, да премахнат болката, причинена от него на жената, която толкова бе обичал. Седем години бяха много време, би трябвало да са достатъчни между тях да се получи онази спойка, която би ги държала завинаги заедно. Ала това не бе станало и миналата година, докато екипът му отразяваше изборите, той някак си се подхлъзна. Имаше намерение да сложи край, когато се върнат от Вашингтон. Наистина го мислеше. Ала Лиз не му позволи и връзката продължи. Още, и още… докато накрая тя взе инициативата. Най-лошото бе, че беше бременна и отказваше да махне бебето. — Не зная какво да ти кажа, Сам. Не зная… Мислех…

— Пет пари не давам какво си мислил! — Внезапно очите й замятаха мълнии към мъжа, когото познаваше и обичаше от единайсет години. Бяха се залюбили на деветнайсет. Той беше първият мъж, с когото бе спала (тогава и двамата учеха в Йейл), такъв един едър, рус и красив, футболна знаменитост, героят на общежитията, златното момче, което всички обичаха, включително и тя. Боготвореше го от мига, когато се срещнаха. — Знаеш ли какво мислех аз, копеле такова? Мислех, че си ми верен. Това мислех. Мислех, че ти пука за мен. Мислех… — Гласът й затрепери, за пръв път, откакто й бе съобщил ужасната вест. — Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те — По страните му бавно се стичаха сълзи.

— О, нима? — Тя вече плачеше открито, чувстваше се така, сякаш Джон бе изтръгнал сърцето й и го бе запокитил на пода. — Защо се изнасяш тогава? Явяваш се тук не на себе си, аз казвам: „Здрасти, скъпи, как мина денят?“, а ти: „Имам връзка с Лиз Джоунс и се изнасям…“. — Тръгна към него и гласът й се извиси истерично: — Можеш ли да ми обясниш това? И между другото откога ходиш с нея? Проклет да си, Джон Тейлър… проклет да си…

Изгубила контрол над себе си, тя се нахвърли върху него, заудря го с юмруци, сетне го сграбчи за косите, опитвайки се да се добере до лицето му. Той с лекота отби атаката, изви ръцете й зад гърба, свали я на пода и я залюля в прегръдките си.

— О, бебчо, толкова съжалявам…

— Съжаляваш? — изкрещя тя на границата между смеха и сълзите и направи усилие да се освободи. — Влизаш тук и ми казваш, че ме зарязваш заради друга и че „съжаляваш“? Боже господи… — Пое дълбоко дъх и се дръпна от него. — Пусни ме, по дяволите! — Погледна го с изгаряща болка, той видя, че се е поуспокоила, и освободи ръцете й. Още задъхана от боричкането, Сам бавно отиде до тъмнозеленото плюшено канапе и седна. Изведнъж бе започнала да изглежда по-дребна и много млада. Зарови лице в дланите си и гъстата бледоруса грива падна пред нозете й като завеса. Сетне отново вдигна глава с мокри от сълзи очи. — Наистина ли я обичаш? — Някак си й бе трудно да го повярва.

— Така мисля — бавно кимна той. — Лошото е, че ви обичам и двете.

— Защо? — Погледът на Саманта бе отправен в празното пространство отвъд него, тя не виждаше нищо и още по-малко разбираше. — Какво липсваше между нас?

Той седна неохотно. Трябваше да й го каже. Сам трябваше да знае. Бе сгрешил, като го бе крил толкова дълго от нея.

— Случи се, докато отразявахме изборите миналата година.

— И продължава оттогава? — Очите й се разшириха и тя изтри отново рукналите сълзи с опакото на ръката си. — Десет месеца, а аз не съм знаела нищо?

Той кимна безмълвно.

— Боже мой. — После го погледна неуверено. — А сега защо? Защо изведнъж реши да дойдеш и да ми го кажеш? Не можеше ли да престанеш да се виждаш с нея и да се помъчиш да спасиш седемгодишния ни брак? Как, по дяволите, да разбирам това „Имам връзка и си отивам?“. Само толкова ли означава за теб всичко помежду ни?

Тя отново започваше да крещи и Джон Тейлър сякаш се сви. Мразеше разправиите, мразеше болката, която й причинява, но знаеше, че трябва да го направи, трябва да си отиде. Лиз притежаваше нещо, от което той отчаяно се нуждаеше, качество, което му допадаше и му бе необходимо: своеобразна незабележимост. В някои отношения той и Саманта прекалено си приличаха, и двамата твърде много биеха на очи, бяха твърде интересни, твърде умни, твърде красиви.

Джон харесваше обикновената външност на Лиз, недотам зашеметяващата й интелигентност, скромното й държане, готовността й да седне на втория ред, да остане в сянка, помагайки му да бъде в още по-голяма степен онова, което е. Тя бе идеалният фон за него, затова и работеха толкова добре като екип. Пред камерата, поднасяйки новините, Джон без съмнение беше звездата, а Лиз му помагаше да блести. На него това му харесваше. Тя бе далеч по-тиха от Саманта, далеч не толкова ярка, далеч не така вълнуваща и той най-сетне бе открил, че точно това му трябва. С нея не се чувстваше неспокоен, не му се налагаше да се напряга, за да не бледнее. Блясъкът му автоматически се открояваше.

А сега имаше и още нещо. Тя бе бременна и детето беше негово, знаеше това. Желаеше го повече от всичко на света. Син, когото ще обича, с когото ще си играе, ще го учи да рита топка. Винаги бе копнял да има син, а Саманта не можеше да му го даде. На лекарите бе отнело три години, за да установят каква е причината, но когато дадоха заключението си, бяха категорични: Саманта беше стерилна. Тя никога нямаше да има дете.

— Защо сега, Джон? — Гласът й го върна към реалността и той бавно поклати глава.

— Няма значение. Не е важно. Просто трябваше да ти го кажа. За такова нещо няма подходящ ден.

— Готов ли си да прекратиш връзката? — Притискаше го и съзнаваше това, но не можеше да не попита, не можеше да не поиска отговор. Все още не бе в състояние да проумее какво се бе случило и защо. Защо в този безумно горещ ден Джон се бе върнал от телевизионното студио, от което всяка вечер съобщаваше новините, и й бе заявил, че я напуска заради друга?

— Ще престанеш ли да се срещаш с нея, Джон?

Той бавно поклати глава.

— Не, Сам, няма да престана.

— Защо? — Гласът й изтъня като на дете и от очите й отново бликнаха сълзи. — Какво има тя, което на мен ми липсва? Тя е незабележима и досадна… и… винаги си казвал, че ти е неприятно да работиш с нея… — Нямаше сили да продължи, а той я гледаше и усещаше болката й почти като своя.

— Трябва да си отида, Сам.

— Защо? — изкрещя тя като обезумяла, когато Джон влезе в спалнята да опакова дрехите си.

— Защото трябва, това е. Виж, не е честно от моя страна да стоя тук и да те принуждавам да живееш така.

— Моля те, остани… — Паниката пропълзя в гласа й като опасен звяр. — Добре де, ще се разберем… Честна дума, Джон… Моля те…

Сълзите се стичаха по лицето й, а той, изведнъж станал някак суров и далечен, не преставаше да опакова нещата си. Движенията му бяха трескави, сякаш трябваше час по-скоро да излезе оттук, преди и той да е рухнал. После внезапно се обърна към нея.

— Престани, по дяволите! Престани… Сам, моля те…

— Моля те, какво? Моля те, не плачи, защото след седем години, единайсет, ако броим и времето в Йейл, преди да се оженим, съпругът ти те напуска? Или, моля те, не ме карай да се чувствам виновен, остави ме спокойно да те зарежа заради онази проклета кучка? Това ли искаш, Джон? Да ти пожелая щастие и да ти помогна да си събереш багажа? Господи, пристигаш тук и превръщаш на пух и прах целия ми живот, и какво очакваш от мен? Разбиране? Е, няма да го получиш. Не съм способна да правя нищо друго, освен да плача. И ако трябва, ще ти се моля… ще ти се моля, чуваш ли…? — Тя рухна в един фотьойл и отново захлипа.

Джон решително затвори куфара, в който бе нахвърлял пет-шест ризи, чифт гуменки, два чифта официални обувки и един летен костюм. Половината от дрехите висяха навън, в едната си ръка стискаше сноп вратовръзки. Невъзможно беше. Не бе в състояние да събере мислите си, камо ли да опакова.

— Ще дойда в понеделник, докато си на работа.

— Няма да ходя на работа.

— Защо?

Изглеждаше разчорлен и разсеян, Саманта вдигна поглед към него и тихо се засмя през сълзи.

— Защото съпругът ми току-що ме напусна, глупак такъв, и не вярвам, че в понеделник ще съм в настроение да ходя на работа. Да имаш нещо против?

Джон не се усмихна, не омекна. Само я погледна притеснено, кимна и бързо излезе, изпускайки две вратовръзки. След като си отиде, Саманта ги вдигна и дълго плака над тях, сгушена на дивана.

 

 

От август насам бе проляла доста сълзи на този диван, но Джон не се върна. През октомври замина на удължен уикенд в Доминиканската република, получи развод и пет дни по-късно се ожени за Лиз. Саманта вече знаеше, че Лиз е бременна, тя лично го обяви една вечер по телевизията и новината я прониза като нож.

Гледаше я със зяпнали уста, шокирана. Значи Джон затова я беше напуснал. Заради детето… заради бебето… сина, който не можеше да му роди. Ала с времето започна да разбира, че това не е единствената причина.

В брака им бе имало доста неща, които не бе забелязвала, не бе искала да забележи, защото обичаше Джон толкова много. Непрестанното му съперничество с нея, чувството му на несигурност заради напредването й в кариерата. Нищо, че беше един от водещите телевизионни новинари в страната, нищо, че където и да отидеше, хората се тълпяха да му искат автографи, той сякаш винаги се боеше, че успехът му е нещо ефимерно и всеки момент може да го напусне, че ще го заменят с друг, че рейтингите ще съсипят живота му.

При Сам нещата стояха по-различно. Като заместник-директор на творческия отдел във втората по големина рекламна агенция в Америка положението й бе несигурно, но не чак толкова, колкото неговото. И нейната професия беше капризна, ала тя имаше зад гърба си достатъчно печеливши кампании, за да се чувства уязвима пред ветровете на промяната. През дългите самотни вечери тази есен в съзнанието й се връщаха мигове и епизоди, фрагменти от разговори, неща, които той бе казвал…

„За бога, Сам, та ти успя да стигнеш върха, а си едва на трийсет години! Ама че работа, с премиите печелиш повече пари от мен.“ Сега разбираше, че и това го е дразнело. Но какво трябваше да направи? Да напусне работа? Ала защо? В нейния случай нищо не й пречеше да работи. Не можеха да имат дете, а Джон не бе съгласен да си осиновят.

— Не е същото, когато не е твое собствено.

— Но то става твое. Виж, бихме могли да си вземем новородено, достатъчно сме млади, за да претендираме за най-доброто. Едно детенце би означавало толкова много, скъпи. Помисли за това…

Очите й светваха, когато обсъждаха тази тема. Неговите винаги оставаха безизразни. И този път, както обикновено, той бе поклатил глава. Отговорът на въпроса за осиновяването неизменно бе „не“. Сега вече Джон нямаше за какво да се притеснява. След три месеца щеше да му се роди първото дете. Негово собствено. Тази мисъл винаги отнемаше дъха на Саманта като юмрук в стомаха.

Стигна горната площадка, отвори вратата и се опита да не мисли за него. Напоследък апартаментът миришеше на плесен. Прозорците бяха винаги затворени, температурата вътре бе прекалено висока, всичките й растения загиваха, а тя нито ги изхвърляше, нито се грижеше за тях. Цялото жилище лъхаше на изоставеност и липса на любов, сякаш някой се прибираше тук само за да се преоблича и толкоз. Наистина беше така. От септември Саманта не бе готвила нищо, ако не се смята кафето. Прескачаше закуската, по правило обядваше с клиенти или с други служители от „Крейн, Харпър и Лауб“, а за вечерята обикновено забравяше. Или пък, ако съвсем й прималяваше, по пътя към къщи вземаше някой сандвич и го ядеше направо от восъчната хартия, крепейки го на коляно, докато гледаше новините по телевизията. Не бе виждала родителите си от лятото, но това всъщност не я притесняваше. От лятото тя не живееше истински и понякога се питаше дали това ще се промени някога. Единственото, за което можеше да мисли, бе раздялата с Джон: как й го бе казал, защо я беше напуснал и че вече не й принадлежи. Болката бе отстъпила място на гняв, гневът бе довел след себе си тъга, тъгата бе преминала в печал, която се бе превърнала отново в гняв.

Накрая, някъде около Деня на благодарността, чувствата й бяха така изпепелени, че беше като вцепенена. Почти провали най-голямата рекламна кампания в кариерата си, а преди две седмици се наложи да се заключи в кабинета си и да легне. За момент й се бе сторило, че ще получи пристъп на истерия, дори може би ще припадне или пък ще се хвърли на врата на първия срещнат и ще избухне в сълзи. Сякаш вече си нямаше никого, нито един близък човек, който да държи на нея. Баща й бе починал, докато учеше в колежа. Майка й живееше в Атланта с мъж, когото намираше очарователен, но Сам не споделяше мнението й. Той беше лекар, ужасно надут и самодоволен. Е, поне тя беше щастлива. Тъй или иначе не бяха особено близки, майка й не беше човекът, към когото можеше да се обърне. В интерес на истината до ноември Сам дори не бе й казала за развода. Докато една вечер тя се обади по телефона и я завари разплакана. Държа се мило, но не направи почти нищо, за да заздрави връзката помежду им. За тях двете вече бе твърде късно. И Сам копнееше не за майка си, а за мъжа, до когото бе лежала, когото бе обичала, с когото се бе смяла през последните единайсет години, мъжа, когото познаваше по-добре от собствената си кожа, който я караше да се чувства щастлива сутрин и сигурна през нощта. Сега него го нямаше. Съзнанието за отсъствието му безотказно изпълваше очите й със сълзи, душата й — с отчаяние.

Но тази вечер, премръзнала и уморена, Саманта за пръв път не даваше пет пари за всичко това. Свали палтото си и го окачи в банята да съхне, събу ботушите и разреса с четка сребристорусите си коси. Гледаше в огледалото, без всъщност да вижда лицето си. Вече не виждаше нищо, когато се гледаше, само петно кожа, две помръкнали очи и сноп дълги руси коси. Започна да сваля едно по едно всичко от себе си, първо черната кашмирена пола и черно-бялата копринена блуза, с които бе ходила на работа. Ботушите, захвърлени на пода до нея, бяха от френския „Селин“, а шалът на черни и бели геометрични фигури, който махна от врата си — от „Ермес“. През деня бе носила големи обеци с перли и оникси и строга прическа с прибрана в кок на тила коса. Палтото, което висеше до нея, натежало от влага, бе яркочервено. Дори в състоянието, в което се намираше, зашеметена от загубата и скръбта, Саманта Тейлър бе красива жена, или както я наричаше директорът на творческия отдел, „убийствено маце“.

Тя завъртя крана и струя гореща вода бликна в дълбоката зелена вана. Преди банята беше пълна със зеленина и ярки цветя. През лятото обичаше да държи там маргаритки, теменужки и мушкато. Тапетите бяха на дребни теменужки и всичко вътре бе от френски порцелан, в ярко изумруденозелено. Но както всичко останало в апартамента, сега и банята бе загубила блясъка си. Чистачката се трудеше съвестно, ала бе невъзможно да наемеш човек, който да идва три пъти седмично, за да придава на жилището вид на обичано. Тъкмо това му се губеше, както и на самата Саманта: онзи блясък, онова светене, което идва само с топлото докосване на добра ръка, разкошната патина на голямата любов, която личи на жените по хиляди дребни неща.

Саманта бавно се потопи в димящата вана, легна неподвижно и затвори очи. За миг се почувства така, сякаш се носи по водата, сякаш няма минало, няма бъдеще, нито страхове и грижи, сетне лека-полека реалността отново завладя съзнанието й. Проектът, над който работеше в момента, бе истинска катастрофа. Касаеше се за рекламно обезпечаване на марка коли, агенцията се бе борила десет години да получи тази поръчка и сега тя трябваше сама да изработи цялата концепция. Бе направила редица предложения, свързани с коне, с клипове, които да се снимат сред природата или в ранчо с участието на спортен тип мъж или жена, способни да превърнат серията реклами в сензация. Ала не работеше истински от сърце, съзнаваше го и понякога се питаше докога ще продължава така. Докога ще се чувства някак изхабена, повредена, като автомобилен двигател, който работи, но никога няма да превключи на повече от първа скорост. Усещането бе за безсилие, за тежест, сякаш косите, ръцете и краката й бяха от олово.

Когато излезе от ваната, сребристата й коса бе вдигната в хлабав кок на върха на главата. Внимателно се загърна в голям лилав пешкир и тръгна боса към спалнята. И тук човек се чувстваше като в цветна градина, над огромното легло бе спуснат балдахин от бяла бродерия, а кувертюрата бе осеяна с яркожълти цветя. Всичко в стаята бе жълто, слънчево и на волани. Това бе едно от кътчетата в апартамента, които най-много бе харесвала, и което ненавиждаше сега, когато вечер след вечер си лягаше сама. Не че й липсваха предложения, напротив, но Сам беше скована от трайно завладялото я вцепенение. Не желаеше никого, не обичаше никого. Сякаш бяха дръпнали щепсела на душата й.

Седнала на ръба на леглото, тя тихо се прозя и си спомни, че на обяд е яла само един сандвич с яйчена салата и е пропуснала закуската и вечерята. В този момент звънецът долу на входната врата иззвъня и я накара да подскочи. За момент й мина през ума да не отваря, но после свали пешкира и бързо грабна подплатения бледосин копринен халат и когато повторно се позвъни, изтича към домофона.

— Да?

— Тук е Джак Изкормвача. Може ли да се кача?

За част от секундата гласът прозвуча непознато, изкривен от пукането в инсталацията, после Сам се разсмя и отново заприлича на себе си. Очите й светнаха, а страните й още носеха здравата руменина от горещата вана. От месеци не бе изглеждала така млада.

— Какво правиш тук, Чарли? — извика в микрофона на стената.

— Охлаждам си задника, благодаря. Ще ме пуснеш ли най-сетне да вляза?

Тя отново се разсмя и бързо натисна бутона за входната врата. След миг го чу да тича нагоре по стълбите. Застанал на прага й, Чарли Питърсън приличаше повече на дървар, отколкото на художествен директор в „Крейн, Харпър и Лауб“, и човек по-скоро би му дал двайсет и две, отколкото трийсет и седем години. Имаше кръгло момчешко лице и весели кестеняви очи, тъмна разрошена коса и гъста брада, сега побеляла от суграшицата.

— Да ти се намира пешкир? — рече той, задъхан не толкова от стъпалата, колкото от студа и дъжда.

Сам бързо донесе от банята дебел лилав пешкир и му го подаде. Той свали палтото и подсуши лицето и брадата си. Върху френския килим потече ледена рекичка от голямата му кожена каубойска шапка.

— Пак ли ми препикаваш килима, Чарли?

— Ами, като стана дума… да имаш кафе?

— Разбира се. — Сам го погледна изпитателно, питайки се дали не са се появили някакви неприятности. Той й бе идвал на гости един-два пъти, но обикновено само когато бе имал да й съобщава някаква изключително важна вест. — Да не е станало нещо с новия проект, за което трябва да знам? — подхвърли тя разтревожено от кухнята.

Той се усмихна, поклати глава и я последва.

— Не. И няма да има никакви проблеми. През цялата седмица се движиш във вярната посока. Ще стане фантастично, Сам.

Тя се усмихна леко и се зае с кафето.

— И аз мисля така.

Размениха си дълги топли усмивки. Бяха приятели почти от пет години — пет години, изпълнени с шеги и закачки. Имаха зад гърба си безброй рекламни кампании, заедно бяха печелили толкова награди и толкова пъти бяха стояли до четири часа сутринта да координират презентациите, преди да ги представят на клиентите и счетоводителите на следващия ден. Те двамата бяха вундеркиндите на Харви Максуел, титулярния директор на творческия отдел. Но Харви не им се месеше вече от години. Той бе открил Чарли в една агенция и бе наел Саманта от друга: разпознаваше способните хора, когато попаднеше на тях. Бе им предоставил пълна свобода на действие, държеше се настрани и със задоволство наблюдаваше създаваното от тях. След година той щеше да се пенсионира и всички, включително и Саманта, бяха сигурни, че тя ще го наследи. Да станеш директор на творчески отдел на трийсет и една години никак не беше зле.

— Е, какво ново, рожбо? Не съм те виждала от сутринта. Как върви онази работа за „Уърцхаймър“?

— Ами… — Чарли вдигна ръце в израз на примирение. — Трудно е да направиш нещо свястно за клиенти с много пари и никакъв вкус. Те държат един от най-големите универсални магазини в Сейнт Луис.

— Какво стана, нали миналата седмица бяхме говорили да използваме лебеда като основна тема?

— Не им хареса. Те искат блясък. В лебеда няма блясък.

Сам завъртя очи и седна до масивната дървена маса, а Чарли просна мършавото си тяло на един от столовете срещу нея. Странно, през всичките тези години, откакто работеха заедно, пътуваха заедно, спяха един до друг в самолетите, разговаряха до малките часове, Чарли Питърсън никога не я бе привличал. Той й бе като брат, сродна душа, приятел. Пък и имаше съпруга, която Сам обичаше почти колкото и той. Мелинда бе идеална за него. Тя бе декорирала просторния им приветлив апартамент на Източна осемдесет и първа улица с пъстроцветни гоблени и красиви кошничарски изделия. Всички мебели бяха тапицирани с тъмно махагонова кожа и навсякъде се виждаха прекрасни дреболийки, малки съкровища, открити и донесени тук от Мелинда — от екзотичните раковини, събирани на Таити, до гладкото камъче, което бе взела на заем от синовете си. Те с Чарли имаха три момчета, всяко от които приличаше на него, голямо невъзпитано куче на име Рагс и голям жълт джип, който главата на семейството караше от десет години. Мелинда също беше художничка, но напълно „непокварена“ от делничния свят. Тя работеше в ателие и през последните няколко години бе подготвила две успешни самостоятелни изложби. В много отношения бе твърде различна от Саманта, но двете жени си приличаха по мекотата и нежността, стаени под външната им нахаканост — качества, които Чарли много ценеше.

Той обичаше Саманта посвоему и бе потресен до дъното на душата си от постъпката на съпруга й. И без това не го харесваше, винаги го бе смятал за егоцентричен глупак. Начинът, по който Джон набързо скъса с нея и веднага се ожени за Лиз Джоунс, го убеди окончателно, че е бил прав. Мелинда се опитваше да разбере и двете страни, но Чарли не искаше и да чуе. Беше твърде загрижен за Саманта. Вече от цели четири месеца тя бе в ужасно състояние и това й личеше. Отразяваше се и на работата й. Погледът й бе станал безжизнен, лицето — изпито.

— Е, какво ще правим, мадам? Надявам се, нямаш нищо против, че наминах толкова късно.

— Не. — Саманта се усмихна и му наля чаша кафе. — Само се чудя защо си дошъл. Да ме провериш ли?

— Може би. — Очите му светеха нежно над тъмната брада. — Неприятно ли ти е, Сам? — тя го погледна толкова тъжно, че му се прииска да я прегърне.

— Как може да ми е неприятно? Толкова е хубаво да разбереш, че някой държи на теб.

— Знаеш, че аз държа на теб. Мели също.

— Как е тя? Добре ли е?

Той кимна. Никога не им оставаше време да говорят за такива неща в службата.

— Добре е. — Чудеше се как да премине към онова, което бе дошъл да й каже. Нямаше да е лесно, даваше си сметка, че тя може да не го приеме добре.

— Е? Какво има? — Саманта изведнъж го погледна развеселено. Той си придаде невинно изражение и тя го дръпна за брадата. — Криеш нещо, Чарли. За какво става дума?

— Защо мислиш така?

— Навън вали като из ведро, ужасен студ е, петък вечер е и ти можеше да си седиш вкъщи с милата и любяща съпруга и трите очарователни дечица. Трудно е да си представи човек, че си бил целия път дотук само за да изпиеш чаша кафе с мен.

— Защо не? Ти си значително по-очарователна от трите ми деца. Но — поколеба се кратко — имаш право. Не се отбих просто така. Дойдох да поговорим. — Господи, беше ужасно. Как да й го каже? Изведнъж му стана ясно, че тя изобщо не би го разбрала.

— И? Хайде, изплюй камъчето. — В очите й блеснаха палавите искрици, които не бе виждал от дълго време.

— Виж, Сам… — Той пое дълбоко въздух, без да я изпуска от очи. — Харви и аз говорихме…

— За мен? — Саманта веднага се наежи. Напоследък не обичаше хората да приказват за нея. Защото вечно обсъждаха как е тя и как е постъпил Джон.

Чарли кимна и продължи:

— Да, за теб.

— Защо? Във връзка със сценария за Детройт ли? Не съм сигурна, че той разбира концепцията ми, обаче…

— Не, не за сценария, Сам. За теб.

— Какво за мен? — Мислеше, че с това вече е свършено, че са престанали да я одумват. Вече нямаше за какво да се говори. Раздялата им бе свършен факт, разводът бе минал и заминал и Джон беше женен за друга. Тя го бе преживяла. Тогава? — Аз съм наред.

— Така ли? Това е поразително. — Погледна я с чувство и следи от гнева, който през цялото време бе изпитвал към Джон. — Не съм сигурен, че щях да се чувствам много добре, ако бях на твоето място, Сам.

— Нямам никакъв избор. Освен това съм по-издръжлива от теб.

— Сигурно — меко се усмихна той. — Но може би не толкова, колкото си мислиш. Защо не си дадеш малко почивка, Сам?

— Какво искаш да кажеш? Да отида в Маями и да се излежавам на плажа ли?

— Защо не? — насили се да се усмихне, ала тя го гледаше възмутено.

— Какви ги говориш? — По лицето й бързо пропълзя страх. — Харви уволнява ли ме? Да не те е изпратил да му свършиш мръсната работа, Чарли? Вече не ме искат, защото не съм весела както преди, това ли е? — Едва го изрече и очите й плувнаха в сълзи. — Господи, какво очаквате? Имах труден период… Беше… — Сълзите започваха да я задушават и тя скочи от мястото си. — Добре съм, по дяволите. Съвсем добре съм. Защо…

Чарли я хвана за лакътя и я върна на стола, в погледа му се четеше нежност.

— Спокойно, мила. Всичко е наред.

— Той уволнява ли ме, Чарли? — Самотна тъжна сълза се търколи по бузата й.

Чарли Питърсън поклати глава.

— Не, Сам, разбира се, че не те уволнява.

— Но? — Знаеше какво ще последва. Вече знаеше.

— Иска да заминеш някъде за известно време, да се поотпуснеш. Подготвила си ни достатъчно задачи по рекламните клипове за Детройт, ще има какво да правим на първо време. А и старият господин няма да загине, ако за разнообразие си понапрегне мозъка да съчини нещо. Ще се справим без теб толкова дълго, колкото се налага.

— Само че не се налага. Това е глупаво, Чарли.

— Така ли? — Отправи й дълъг и настойчив поглед. — Глупаво ли е, Сам? Наистина ли си в състояние да понесеш подобно напрежение, без да се огънеш? Да видиш как съпругът ти те напуска заради друга, всяка вечер да гледаш по националната телевизия как той и новата му жена си бъбрят и как нейният корем все повече се надува от бременността? Наистина ли можеш да изтърпиш всичко това спокойно, без изобщо да ти се отрази? Като не пропускаш нито ден в офиса, за бога, и се натискаш да поемаш всеки нов сценарий? Аз очаквам да рухнеш, рано или късно. Наистина ли ще издържиш това натоварване, Сам? Аз не мога и няма да го позволя, просто защото съм ти приятел. Ударът, който ти нанесе онзи негодник, почти те съсипа, за бога. Дай воля на болката, иди някъде да се наплачеш, освободи се от нея и после се върни. Ти си ни нужна. Ужасно си ни нужна. Харви знае това, аз го знам, момчетата от отдела го знаят и е време и ти да го разбереш. Само че не ни трябваш болна, психясала или прекършена, а точно това те чака, ако веднага не намалиш темпото.

— Значи мислиш, че съм в нервна криза, така ли? — Изглеждаше обидена и стресната, ала Чарли поклати глава.

— Разбира се, че не. Но след година би могло да стане и това. Сега е моментът да се справиш с болката, Сам, не по-късно, когато тя ще е заровена толкова надълбоко, че няма да можеш да я откриеш.

— Досега успявах да живея с нея. Минаха вече четири месеца.

— И това те убива — каза й го направо и тя не отрече.

— Е, какво смята Харви? — Натъжените й очи срещнаха погледа му. Чувстваше се така, сякаш се бе провалила, сякаш не бе съумяла да се справи по най-добрия начин.

— Той иска да заминеш.

— Къде? — По бузата й отново се търкулна сълза и тя я изтри с опакото на ръката си.

— Където искаш.

— За колко време?

Той се поколеба само за миг, преди да й отговори.

— За три-четири месеца.

Бяха решили, че ще е по-добре да я няма в Ню Йорк, когато се роди добилото широка публичност бебе на Джон и Лиз. Чарли знаеше какъв удар е това за Саманта и двамата с Харви го бяха обсъждали по време на доста обеди, но въпреки всичко не бе подготвен за изражението, което се появи на лицето й. Сега там се четеше пълна изненада, стъписване, едва ли не ужас.

— Четири месеца? Да не си луд? Какво, по дяволите, ще стане с нашите клиенти? Какво ще стане с работата ми? Господи, ти наистина си взел нещата в ръцете си, нали? Какъв е проблемът? Да не би изведнъж да ти се е дощяло да ми вземеш мястото? — Тя отново скочи от стола и се отдалечи, а Чарли я последва и застана лице в лице с нея, впил изпълнен с мъка поглед в очите й.

— Твоето място е сигурно, Сам. Но трябва да го направиш. Не бива повече да се напрягаш толкова. Трябва да се махнеш оттук. Далеч от този апартамент, далеч от кабинета си, може би дори далеч от Ню Йорк. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че трябва да се обадиш на онази жена от Калифорния, която толкова харесваш, и да отидеш да й погостуваш. После пак ще си дойдеш, когато се отърсиш от всичко това и отново заприличаш на жив човек. Много добре ще ти дойде.

— Каква жена? — погледна го объркано Саманта.

— Онази, за която ми разказваше преди години, дето има ранчо за коне, Каръл или Карън, нещо такова! Възрастната жена, леля на съквартирантката ти от колежа. Говореше за това момиче като за твоя най-скъпа приятелка.

Наистина. Барби беше най-близкият й човек след Джон и двете бяха делили една стая в колежа. Беше загинала в самолетна катастрофа над Детройт две седмици след дипломирането си.

Изведнъж очите на Саманта се усмихнаха нежно.

— Лелята на Барби… Каролайн Лорд. Тя е прекрасна жена. Но защо, за бога, трябва да отивам там?

— Обичаш да яздиш, нали? — Тя кимна. — Е, мястото е красиво и е най-различното и най-далечното от Медисън авеню, което би могла да намериш. Може би онова, което ти трябва, е да зарежеш за известно време модния гардероб на бизнес дама, да напъхаш тази твоя секси фигура в дънки и да погнеш каубоите.

— Много смешно, само това ми се губеше.

Ала идеята бе закачила някаква струна. Сам не бе виждала Каролайн от години. Веднъж я навестиха с Джон, ранчото бе на три часа път североизточно от Лос Анжелис и никак не се хареса на съпруга й. Той не обичаше конете и намираше къщата неудобна, а Каролайн и нейният управител го гледаха подозрително заради предвзетите му градски маниери. Джон не се бе качвал на кон, но Саманта беше елегантна ездачка, още от дете. По онова време в ранчото имаше едно диво петнисто пони и тя се заинати да го обязди, за ужас на Каролайн. Размина й се без сериозни контузии, въпреки че докато се опитваше да го приучи към седлото, животното я хвърли пет-шест пъти. Джон бе възхитен от уменията й. Това бе щастлив епизод от живота на Сам, а сега й се струваше много далеч в миналото.

Тя вдигна поглед към Чарли и рече:

— Дори не съм сигурна, че Каролайн ще ме иска. Не знам, Чарли. Идеята ти е смахната. Защо просто не ме оставите на мира да си довърша работата?

— Защото те обичаме, а така ще се съсипеш.

— Няма. — Тя му се усмихна смело и той замислено поклати глава.

— Все едно е какво ще кажеш сега, Сам. Решението е на Харви.

— Какво е то?

— Да излезеш в отпуска.

— Значи е окончателно? — На лицето й отново се появи уплаха, а той отново кимна.

— Още от днес. Три и половина месеца отпуска, като можеш да я удължиш до шест, ако искаш. — Бяха се обадили в телевизията, за да разберат предполагаемата дата на раждането, и за по-сигурно бяха прибавили към нея още две седмици.

— И няма да загубя работата си?

— Няма. — Той нерешително извади от джоба си писмо и го подаде на Саманта да го прочете. То беше от Харви и й гарантираше мястото дори ако отсъства шест месеца. Това бе нещо нечувано в техния бранш, но както се бе изразил Харви, Саманта Тейлър бе „изключително момиче“.

Сам тъжно погледна Чарли.

— Това означава ли, че съм в отпуска още от днес? — Долната й устна потрепна.

— Точно това означава, госпожо. От този момент ти си във ваканция. По дяволите, бих искал да съм на твоето място.

— О, господи. — Тя рухна в един фотьойл и закри лицето си с ръка. — Какво ще правя сега, Чарли?

Той нежно докосна рамото й.

— Направи, каквото ти казах, мила. Обади се на старата си приятелка в онова ранчо.

Идеята беше смахната, но след като той си отиде, тя започна да мисли какво да предприеме. Легна си все още в състояние на шок. За следващите три и половина месеца беше лишена от работа. Нямаше къде да отиде, с какво да се занимава, нещо, което да й се иска да види, и някой, с когото да го види. За пръв път в зрелия си живот бе останала без абсолютно никакви планове. Единственото, което се очакваше от нея, бе да се срещне с Харви на другата сутрин, за да му предаде материалите на бюрото си, след което беше свободна.

Докато лежеше в тъмното, чувствайки се изплашена, тя изведнъж започна да се кикоти. Това бе лудост, наистина! Какво, по дяволите, щеше да прави със себе си до първи април? „Априлска шега… Преметнаха те… Европа? Австралия? Гостуване у майка ти в Атланта?“ За миг се почувства по-свободна от всякога. Когато напусна Йейл, имаше Джон, за когото да мисли, а сега си нямаше абсолютно никого. Импулсивно посегна в тъмното към бележника с адресите, решила да последва съвета на Чарли. Запали лампата и лесно намери номера на буквата Л. В Калифорния трябваше да е девет и половина и Сам се надяваше, че не е прекалено късно да се обади.

Телефонът бе вдигнат на второто иззвъняване, чу се познатият дрезгав глас на Каролайн Лорд. Последва дълго обяснение от страна на Сам, изслушано с дружелюбно мълчание, а сетне странно, измъчено ридание, когато тя най-сетне даде воля на болката си. Сякаш се бе завърнала при стара приятелка. По-възрастната жена я бе слушала, наистина я бе слушала. С течение на годините Сам бе забравила какво е да получиш подобна утеха. И когато след половин час сложи слушалката, остана да лежи с поглед в балдахина над главата си, чудейки се дали в края на краищата действително не полудява. Току-що бе обещала да вземе самолета за Калифорния още на другия ден следобед.