Габриел Гарсия Маркес
Един много стар сеньор с огромни криле

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. Небето и морето се сляха в едно общо пепеливо цяло, а пясъкът, който през март блещукаше като звезден прах, се превърна в каша от кал и разложени миди. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Уплашен от тази кошмарна гледка, Пелайо хукна да търси жена си Елисенда, която слагаше компреси на болното дете, и я заведе в дъното на двора. Двамата с мълчалив ужас разгледаха падналия. Облечен беше като вехтошар. На плешивия му череп бяха останали само няколко избелели снопчета, а в устата — съвсем малко зъби и жалкият му вид на мокро до кости старче го лишаваше от всякакво величие. Мръсните му и проскубани криле като на грамаден лешояд бяха залепнали завинаги в калта. Толкова дълго и толкова внимателно го наблюдаваха, че скоро се съвзеха от изненадата си и накрая той започна да им се струва най-обикновен. Тогава се осмелиха да му заговорят и той им отвърна на някакво неразбираемо наречие, но със силен моряшки глас. Заради туй отминаха без внимание крилете му, това тъй странно обстоятелство — и благоразумно решиха, че трябва да е самотен корабокрушенец от някой чуждестранен кораб, подгонен към брега от бурята. Но все пак, поканиха да го види една съседка, дето много разбираше от всички тези работи, свързани с живота и смъртта. Тя само като го погледна, веднага разсея заблуждението им.

— Това е ангел — рече им. — Сигурно е идвал за детето, но толкова е стар, горкичкият, че дъждът го е съборил.

На другия ден всички знаеха, че Пелайо и жена му са хванали ангел — ангел от плът и кръв! Въпреки мнението на просветената съседка, според която ангелите в наше време са оцелели участници в някакъв небесен заговор, пак не им даде сърце да го убият с тояги, Пелайо цялата вечер го пази от кухнята, въоръжен с палката си на съдебен пристав, а преди да си легне, отиде да го измъкне от калта, довлече го до заградения с тел§на мрежа курник и го затвори там с кокошките. В полунощ, когато спря дъждът, Пелайо и Елисенда още продължаваха да бият раци. След малко детето се събуди без температура и гладно. Тогава, в пристъп на великодушие, те решиха да сложат ангела на един сал с кофа вода за пиене и храна за три дни и да го пуснат в открито море, пък нататък — какъвто му е късметът. Но когато излязоха на двора призори, свариха там всичките си съседи: струпали се пред курника и се забавляват с ангела без ни най-малко страхопочитание, хвърлят му разни неща за ядене през дупките на телената мрежа, сякаш не е свръхестествено създание, а някакво животно от цирка.

Отец Гонсага дойде малко преди седем, разтревожен от невероятната новина. В този час бяха надошли вече не такива лекомислени зяпачи като онези в ранни зори и правеха какви ли не предположения за бъдещето на пленника. Най-простодушните мислеха, че ще го назначат за кмет на света. Други, по-сурови по дух, предполагаха, че ще го произведат в чин генерал с пет звезди, за да спечели всички войни. Някои фантазьори пък се надяваха, че ще го запазят за разплод, за да се сложи на земята начало на нова порода: крилати и мъдри хора, които да се заемат с работите на вселената. Само че отец Гонсага, преди да стане поп, беше як дървар. Надвесен над телената мрежа, той прехвърли набърже своя катехизис и поиска да му отворят вратата, за да разгледа отблизо онова жалко същество от мъжки пол, което сред безразличните кокошки приличаше по-скоро на някаква грамадна, изнемощяла от старост кокошка. Сушеше на слънце разперените си криле, легнал в единия ъгъл, сред кори от плодове и остатъци от закуски, дето му бяха нахвърляли най-ранобудните. Напълно безразличен към грубостите на хората, той едва надигна очите си като на вехтошар и промърмори неизвестно какво на своето наречие, когато отец Гонсага влезе в курника и му каза „добър ден“ на латински. Първото подозрение, че тази работа не е чиста, се породи у енорийския свещеник, когато видя, че онзи не разбира езика на господа, нито пък знае как трябва да поздрави един негов служител. После забеляза, че отблизо дори прекалено много човешко има в него — издава силна миризма на мръсно, крилете му отдолу обсипани с водорасли-паразити, големите му пера изпочупени от земни ветрища и в окаяния му вид няма и следа от присъщото на ангелите достолепие. Тогава излезе от курника и с кратка проповед предупреди зяпачите, че лековерието е много опасно нещо. Припомни им, че дяволът има лошия навик да прибягва към разни маскарадни одеяния, за да заблуди лековерните. Доводът му беше, че щом крилете не са главният признак, по който различаваме самолета от ястреба, то още по-малко могат да бъдат отличителен белег на ангелите. Но все пак, обеща да напише писмо до своя епископ, той пък да напише на своя примат, а онзи от своя страна да напише на папата, така че окончателната присъда да дойде от най-висшия съд.

Но семето на неговото благоразумие бе хвърлено в ялови сърца. Вестта за пленения ангел се пръсна с такава бързина, че само след няколко часа в двора стана цял панаир и трябваше да извикат войниците с щикове на пушките си да сплашат развилнялата се тълпа, която вече щеше да събори къщата. Гърбът на Елисенда се изкриви да мете всеки ден боклуци като след пазар и тогава й хрумна добрата идея да оградят двора със стена и да вземат по пет песо от всеки, който иска да гледа ангела.

Надойдоха любопитни чак от Мартиника. Пристигна и един пътуващ цирк с летящ акробат, който няколко пъти прелетя с бръмчене над тълпата, но никой не му обърна внимание, защото крилете му не бяха ангелски, а като на прилеп. Стекоха се най-тежко болните хора от карибския край с надеждата, че ще си възвърнат здравето: една нещастна жена, която от момиче започнала да брои ударите на сърцето си и вече цифри не й стигнали; един ямаец, който не можел да спи, защото му пречел шумът на звездите; един сомнамбул, който ставал нощем и развалял всичко направено от самия него в будно състояние, много други, с не чак толкова тежки болести. Сред тази бъркотия като след бедствие, от която земята се тресеше, Пелайо и Елисенда бяха щастливи от умора, защото за по-малко от седмица натъпкаха стаите с пари, а навън опашката от поклонници, които чакаха своя ред да влязат при ангела, още опираше чак в другия кран на хоризонта.

Ангелът единствен не участвуваше в тази предизвикана от самия него шумотевица. Адската жега от газените лампи и от жертвените свещи, които му закрепваха за телената мрежа, го зашеметяваше и той не можеше място да си намери — през всичкото време само търсеше къде да се дене в това чуждо гнездо. Най-напред се опитаха да го накарат да яде камфор, на кристали, който според сведенията на съседката бил главната храна на ангелите. Но той не му обръщаше внимание. Също тъй пренебрежително се отнасяше и към папските закуски, които му носеха каещите се — не ги опитваше дори. И никой не можа да разбере защо накрая прояде само смачкани на каша печени патладжани — дали защото беше ангел, или защото беше стар. Единственото му свръхестествено качество изглежда беше търпението. Особено в началото, когато кокошките кълвяха небесните паразити, от които крилете му бъкаха, когато сакатите скубеха перата му, за да погладят с тях болните си места, а дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да го накарат да стане, че да го видят в цял ръст. Един единствен път успяха да го размърдат, като изгориха гърба му с желязо за клеймене на диви бичета, защото дълги часове не беше се помръдвал и всички помислиха, че е умрял. Той се събуди уплашен, със сълзи на очите. Забърбори нещо на своя неразбираем език и размаха два-три пъти криле, та се вдигна цяла вихрушка от кокоши курешки и лунен прах и духна страшен, съвсем неземен вятър. Мнозина решиха, че той направи така не от яд, а от болка, но след туй все пак много внимаваха да не му дотягат, защото повечето разбраха, че неговото бездействие не е бездействие на оттеглил се герой, а на ураган в почивка.

Докато чакаше да пристигне окончателно решение относно природата на пленника, отец Гонсага се бореше срещу лекомислието на тълпата с разни свои доморасли доводи. Но пощата от Рим бе загубила представа какво е спешност. Там си губеха времето за разни проверки: дали заподозреният има път, дали наречието му има нещо общо с езика на арамейците, дали не е просто някой крилат норвежец. И тези пълни с разни глупави подробности писма сигурно щяха да пътуват насам-натам до свършека на света, ако едно изпратено от самото провидение събитие не беше прекратило терзанията на свещеника.

Случи се тъй, че тъкмо в онези дни сред многото др) ги атракции на бродещите из карибския край панаири доведоха в селото и онази жена, дето се беше превърнала в паяк, защото не послушала родителите си. Не само че входният билет за това печално зрелище беше по-евтин от входния билет за ангела, но и разрешаваха на зяпачите да й задават какви ли не въпроси за нейното ужасно положение и да я разглеждат от всички страни, за да не може никой да се усъмни в истинността на тази страхотия. Жената представляваше един чудовищен, голям колкото агне паяк с лице на печална девица. Но най-сърцераздирателното беше не това нелепо тяло, а искрената печал, с която разказваше подробно за своето нещастие. Била още малко момиче, когато избягала веднъж от къщи, за да отиде на танци, и като се връщала през гората, след като цяла нощ танцувала без разрешение на родителите си, изведнъж страшен гръм раздрал небето на две половини и от тази бездна към нея се стрелнала сярножълта светкавица и я превърнала в паяк. Сега се хранела само с кюфтета от месо, които милостиви хора можели, ако пожелаят, да й сложат в устата. Подобна гледка, наситена с толкова много човешка правдивост и с такава страшна поука, не можеше да не засенчи — без дори да си поставя за цел успеха на някакъв си високомерен ангел, който едва благоволяваше да погледне смъртните. А освен това, оскъдните по брой чудеса, които се приписваха на ангела, говореха за известно умствено разстройство. На един слепец например, вместо да прогледне, му покараха три нови зъба; един парализиран не можа да проходи, но за малко не спечели от лотарията; в раните пък на един прокажен поникнаха слънчогледи. Тези утешителни чудеса — също като утешителни печалби, — които приличала по-скоро на подигравка за чисто развлечение, бяха подронили вече престижа на ангела, когато жената-паяк се появи и го доунищожи. По този начин отец Гонсага веднъж завинаги се излекува от своето безсъние, а дворът на Пелайо отново опустя — стана си какъвто беше, когато валя три дни и три нощи и раците се бяха разпълзели из стаите.

Стопаните на къщата нямаше от какво да се оплачат. Със събраните пари вдигнаха нова къща на два етажа, с балкони и градини, с много високи огради, за да не влизат зиме раци, и с железни решетки на прозорците, за да не влизат ангели. Освен това, Пелайо построи съвсем близо до селото един зайчарник и завинаги се отказа от своята тежка служба на съдебен пристав, а Елисенда си купи сатинирани обувки с високи токове и много копринени рокли в преливащи се цветове — също като онези, дето носеха по онова време в неделни дни най-важните сеньори. Курникът единствен не заслужи вниманието им. Измиха го наистина веднъж с креолин, изгориха сълзите от мира по него, но то беше не за да направят чест на ангела, а за да прогонят тежката смрад на бунище, която вече се носеше като призрак навсякъде и от нея новата къща миришеше на старо. Като проходи детето, отначало внимаваха да не се приближава много до курника. Но после малко по малко забравиха страха си, а със зловонието свикнаха и още преди да му покарат зъби, детето започна да влиза в курника да си играе, защото стълбовете на телената мрежа бяха изгнили и окапваха парче по парче. Ангелът не беше по-неприветлив с него от останалите смъртни, но с кротостта на куче, загубило всяка надежда, понасяше и най-невероятните му дързости. Детето и ангелът едновременно се заразиха от едра шарка. Лекарят, който лекуваше момчето, не можа да устои на изкушението да преслуша и ангела и чу такива хрипове в сърцето му и толкова шумове в бъбреците му, че му се стори невъзможно да е още жив. Но най-много се учуди все пак на крилете му. Видяха му се толкова естествено свързани с това напълно човешко тяло, че не можа да разбере защо нямат криле и другите хора!

Когато момчето тръгна на училище, слънцето и дъждът отдавна вече бяха направили курника на нищо. Ангелът се влачеше насам-натам като безстопанствен смъртник. Изгонваха го с метлата от една стая и само след минута го виждаха в кухнята. Сякаш едновременно се намираше на много места. Накрая започнаха да мислят, че се раздвоява, че се размножава и безкрайните му образи плъзват из цялата къща. Загубила всякакво равновесие, отчаяната Елисенда крещеше, че е истинско нещастие да живееш в такъв ад, пълен с ангели. А той едва се хранеше и очите му на вехтошар толкова бяха помътнели, че се спъваше във всичко, а по крилете му бяха останали само празните дупки на последните пера. Пелайо метна отгоре му едно одеяло и милостиво го остави да спи под стряхата. Едва тогава разбраха, че нощем вдига температура и бълнува в скоропоговорки, като стар норвежец. Този беше един от малкото случаи, когато се разтревожиха, защото помислиха, че ще умре, а дори просветената в тези работи съседка не можа да им каже какво се прави с умрелите ангели.

Въпреки това той не само че остана жив след най-тежката зима в живота си, но с първите слънчеви лъчи започна да се оправя. Дни наред лежа неподвижно в най-отдалечения край на двора, където никой не го виждаше, и в началото на декември по крилете му започнаха да никнат едни големи и твърди пера, като на стара грамадна птица, които изглеждаха по-скоро като някакъв нов недъг на старческата немощ. Но той сигурно знаеше каква е причината на тези промени, защото много внимаваше никой да не ги забележи и никой да не чуе неговите песни за небесните простори, които пееше понякога под звездите. Една сутрин Елисенда режеше лук за обед, когато в кухнята нахлу силен вятър, като в открито море. Тя надникна през прозореца и видя, че ангелът прави първите си опити да литне. Толкова тромав беше, че с ноктите си изрови бразди в лехите със зеленчуци и едва не събори навеса с тежките, непохватни удари на крилете си — те се подхлъзваха в светлината и не намираха опора във въздуха. Най-сетне успя все пак да се издигне. Като го видя, че прелетя над последните къщи, че успява да се задържи криво-ляво, размахвайки отчаяно криле като стар ястреб, Елисенда въздъхна облекчено — и заради себе си, и заради него. Докато режеше лука, все го виждаше. Виждаше го и когато вече беше невъзможно да го вижда, защото той вече не беше пречка в живота й, а една въображаема точка на хоризонта над морската шир.