Рикард де ла Каса
Героят

Хапливият звук на будилника за четвърти път се промъкна в главата му. Събуждайки се, той неспокойно се размърда между чаршафите. Знаеше, че трябва да се събуди, но същевременно чувстваше клепачите си като тежки мраморни плочи. Въздъхна дълбоко и обонянието му долови мириса на току-що направено кафе. Най-после очите му се отвориха и се взряха в полумрака на спалнята. Все още замътеният му поглед бавно се плъзна през вътрешността на стаята, накрая се спря върху книгата, която почиваше върху нощната масичка. Тон потисна желанието да я вземе със себе си в службата. С нова въздишка отдалечи от себе си тази мисъл, стана и започна да търси изгубените си чехли.

Докато се насочваше към тоалетната дочу повикването на Лаура, собствената му жена — сладка черноока красавица с изваяно тяло, с която беше направил най-голямата грешка в живота си — беше се оженил за нея.

Гласът и прозвуча — остър и далечен:

— Ставай скъпи! Ще закъснееш както винаги! — повтори тя с насмешлив оттенък на думите си.

— Идвам, идвам! — отвърна той и започна да мие лицето си, без да има желание да вижда в огледалото огромните си вежди, надвиснали над зелените му очи. „Кой не би казал, че винаги закъснявам?“ — помисли си и изпадна в лошо настроение.

След това отвори шкафа и потърси чиста риза.

Докато я закопчаваше завъртя лостчето, което отваряше щорите. При скърцащия звук, който се разнесе за кой ли път помисли, че трябва да го смаже, но досега, по някаква неизвестна причина, винаги след завръщане вкъщи, забравяше да го направи. Тон се вгледа навън и в продължение на няколко секунди се наслаждаваше на колекцията си от бонзай. Погледна и термометъра на терасата. „Хммм, четиринайсет градуса, не е зле. Мисля, че днес ще е хубав ден. Пъпките на «селкова серрата» едва се забелязват и както винаги закъсняват, докато родствените й кленове вече са развили листа, най-вече червеният клен, моят любимец, макар листата му да изглеждат посърнали, а това е сигнал, че днес обезателно трябва да го полея“.

Влизайки в кухнята чист и избръснат, видът му вече изглеждаше в съответствие със заеманата от него важна административна длъжност в едно текстилно предприятие. Докато сядаше на масата, той психически се подготви за втората атака на жена си, после бързо започна да преглъща закуската.

— Препечените ти филийки изстинаха — прокоментира с гримаса на неудоволствие Лаура и малките й игриви устни се свиха. — Не трябваше да четеш до толкова късно тези фантастични романи! Винаги си мисля, че накрая ще ти попречат на работата!

Тон отпи глътка кафе и започна да размазва мармалада върху филията. Преди тя да продължи я прекъсна, с намерение да насочи разговора към по-мирни води.

— Знаеш ли Лаура? Мисля си дали през предстоящата отпуска да не си оставя брада.

— Я не се прави на ударен, защо сменяш темата? — отвърна Лаура с още по-висок и остър тон и седна срещу него. — Всеки ден се застояваш да четеш все повече, по-точно казано — всяка нощ! Всяка сутрин няма кой да те накара да станеш! Гледай, вече е почти седем, омръзна ми да те подбутвам! И освен това, напоследък се чувствам доста изоставена от тебе!

Лаура притвори очи с фалшива скромност.

— Боже мой! — прекъсна я бързо Тон, за да спре по-нататъшното изясняване на намеците. — Седем е, ако не побързам ще закъснея — изпи на един дъх той чашата си. — Днес няма да си дойда за обед, разбра ли? Ще се сетиш ли да полееш червения клен, преди до го е огряло слънцето? Струва ми се, че е пресъхнал — добави докато излизаше от кухнята, насочвайки се през вътрешната врата към гаража.

Влезе в него и натисна бутона за отваряне на външната врата. Тя се повдигна и позволи да нахлуе меката светлина на зазоряването. Тон се втренчи в розовите отблясъци, които играеха по автомобила, беше последен модел на „Корвет 24“, боядисан в яркочервено. И всеки път, когато се вглеждаше в него, изпитваше чувство на неподозирана власт — на безгранично доверие в бъдещето.

Той отвори вратата и се настани в тапицираната вътрешност, после дълбоко пое мириса на кожа. Преди да запали, поглади с палци дървения волан от истински дъб. Контактния ключ му отвърна веднага. Почти безшумно премина през градината, дочуваше само лекото скърцане на чакъла под гумите. След това излезе на улицата, ускори и продължи в търсене на пресечката, която щеше да го отведе до аутобана.

Няколко минути по-късно, последният модел „Корвет“ плуваше върху асфалта на „A-II“. В самото купе, осем цилиндровият мотор едва мъркаше, но развиваше пълна скорост. Опиянен от последния прочетен от него роман, през последната нощ, Тон се опита да прочисти мозъка си. И все пак се виждаше облечен в дрехите на Галактическия Герой, преминал през приказни космически приключения, за да спаси човечеството от врагове. Същевременно удобно излегнат на седалката, пресичаше полето по направление към своята работа.

Когато премина край полицейския патрул, слънцето се надигаше над планините. Не мислеше какво става зад него, включените сирени уплашиха ято врабчета, което се вдигна в полет.

Възбуден от острия звук, Тон грубо се измъкна от мечтите си и впери поглед в огледалото на колата.

— Я виж ти, каква досада! И то точно днес! Добре, настана часът да докажа гордостта си и без да мисля, да им оставя подигравателни белези по лицето.

— Лети, заповядвам ти! — произнесе отчетливо и енергично, докато радиото разпространяваше информация за съвременния човек.

И колата се хвърли, отделяйки предните гуми от асфалта, след няколко секунди останалите се отделиха от контакта си с почвата. Без да бърза, „Корветът“ плавно се ориентира към небето, в което проблясваха лъчите на току-що изгряващото слънце.

Без да се безпокои от ускорението, Тон беше толкова сигурен в себе си, съвсем не си даваше сметка, че продължавайки да набира скорост, колата му се бе издигнала на два километра от терена под нея.

Учуденият полицай спря мотора си встрани от банкета, почеса се по тила и след като доложи за станалото по радиото, мълчаливо продължи да наблюдава червената кола. Не му се искаше да излезе глупак и да има проблеми с началството.

Дежурният персонал на „Флангова бдителност и контрол“ на военновъздушните сили със седалище в Росас забеляза, че сякаш от нищото, в центъра радарните екрани се появи неидентифициран летящ обект. За броени мигове, спокойният полумрак на разположеното под земята помещение, в което проблясваха бледите светлинки на детектори и екрани, се превърна в огнище на суматоха, създадена от писъци на сирени и ярко мигащи светлини.

Тон губеше чудесната си позиция на наблюдател. Колата му се беше издигнала на повече от десет хиляди метра, под него се простираше огромно море от бели пухкави облаци и погледът му срещаше чисто небе.

След навременното задействане на френските контролно-алармени инсталации, от военното летище край Тулуза излетяха чифт изтребители.

— Здрасти!

Тон уплашено се огледа около себе си. На около единайсет хиляди метра височина, колата му прелиташе над Женева. Той започна да осъзнава какво става наоколо.

— Хей, не се плаши! — прозвуча топъл и ласкав глас. — Аз съм последният, който може да ти желае нещо лошо.

— Кой си ти? — попита Тон, втренчвайки се с огромни очи в зеленото човече, което удобно облегнато се бе настанило на съседната седалка.

— Ами… аз съм… Ендер! И се намирам тук, за да ти служа!

Тон се взря с по-голямо внимание. Човечето имаше цвят на зелена ябълка, тук-таме изпъстрена с по-тъмни петна. Крачетата му едвам се подаваха извън седалката. Тон напрегна поглед, контурите на чуждия изглеждаха дифузни и неясни.

— Откъде изскочи?

Поради страха, който започваше да изпитва, гласът му се разнесе прекалено висок и остър.

— Как да ти го кажа… по по-прост начин? — отвърна Ендер. — По-скоро съм част от тебе. Аз и ти сме една личност, намирам се в твоята вътрешност.

Тон го изгледа съвсем уплашен — наистина не разбираше нищо. Той прегледа таблото на колата, уредите изглеждаха неподвижни и мъртви. Провери дали контактния ключ е на мястото си, натисна газта и се опита да чуе шума на мотора, но нищо не се чуваше. Искаше му се да смъкне стъклото, ала не се осмели да го направи.

„Намирам се в колата си, а до мен стои някакъв зелен марсианец и твърди, че това съм аз. Не, в никакъв случай жена ми няма да излезе права! Безпокоя се, все по-силно се безпокоя, въпреки че се намирам далече от ракетите, които руснаците ще изстрелят, когато различните преследващи ме изтребители нарушат въздушното им пространство.“

— Истината просто не е изяснена. Как някой би обяснил на слепец съществуването на различни тоналности в цветовете? Или техните отсенки? — проговори Ендер, жестикулирайки с мъничките си ръце, за да вложи повече патос в думите си. — Аз съм твоята същност, твоята истинска същност вътре в тебе. Намирам се в зоната, която наричаш мозък и не излизам на бял свят, докато съзнанието ти не повярва в себе си — докато напълно не осъзнае своите възможности. Аз съм това, което желанията ти искат да направят!

Ендер се ухили от ухо до ухо и го изгледа със странно задоволство.

Руските ракети пристигнаха и обезвредени от защитното поле, което се беше създало около автомобила, паднаха, без да избухнат. В това време шпионските спътници неуморно фотографираха странната червена кола, която пренебрегваше гордата земна техника.

— Искаш да кажеш, че летя поради собственото ми желание? Че колата се държи във въздуха единствено поради желанието да го направя? — попита учудено водачът й.

Във вътрешността на купето се чу странно стържене на метал. Откъснатата броня на колата просветна и полетя някъде нагоре. Без да иска, Тон протегна ръце, за да се предпази от нещо. Стърженето продължи, под седалката се разнесе удар.

Той отново насочи уплашените си очи към малкото чудовище.

Ендер затвори огромните си зелени очи и направи гримаса на неудоволствие.

— Хммм…, може би не трябваше да казвам това, дето го казах!

Стените на луксозния „Корвет“ хлътнаха навътре.

— Нямам въздух, не мога да дишам!

— Съвсем логично. Намираме се на голяма височина и високата скорост предизвиква разлики в налягането…, затова всъщност ти липсва въздух!

Усещайки, че чистачките се откъсват, Тон почти нямаше време да хване здраво кормилото. Предното стъкло изхвръкна, секунда по-късно таванът се огъна и го последва.

В разбитата кола нахлу оглушителен звук. Наведен, Тон сграбчи здравите части на собствената си седалка, разликата в налягането го изсмукваше навън. Човечето се намираше почти под носа му, изглеждаше, че въздушните течения не го безпокоят. Той от своя страна, едва успяваше да държи очите си отворени, но достатъчно, за да го изгледа със злоба.

— Направи нещо! — изрева Тон през рева на вятъра. — Вече останахме без кола!

Една след друга, частите на колата се откъсваха и се носеха из въздуха.

Радарите на Аляска го засякоха и вдигнаха по тревога защитата на западното американско крайбрежие.

— Какво искаш да направя? Този, който трябва да направи нещо, за да помогне, си ти.

Тон не успя да чуе отговора. Гласът на Ендер по-скоро приличаше на въздишка, прозрачното му тяло бе неспособно да придаде сила на гласа му. Той започна да се стопява всред хаоса, който го заобикаляше.

Яркочервените остатъци на „Корвета“ с аеродинамична форма, който все още се движеше с дива скорост, внезапно започнаха да падат като камъни. Дочувайки сухия вопъл при врязването им в пясъка на пустинята, няколко монголски номади извърнаха глави.