Ед Наха
Робокоп (7)

7

Някъде плачеше жена. Той я чуваше. Не можеше да определи добре откъде идва гласът. Наклони глава. О, Люис. Да. Тя се казваше Люис. Знаеше го. Не можеше да фиксира лицето. Изви още главата си. Наблизо имаше машина. С големи въртящи се витла отгоре. Хеликоптер. Спомни си го. Много добре. Много добре наистина.

Ритмично тупане. Би трябвало да е сърцето му. Звучеше като биене на барабан. Много добре. Спомни си го. А бученето в ушите му? Неговата кръв. Кръвта във вените му. Неговите вени. Той все още го осъзнаваше. Много добре.

Въпреки че губеше много от нея. Осъзнаваше го. Дори сега, когато паметта му избледняваше. Видя малка къща. Усмихната жена и момченце. Наричаха се Джан и Джими. Не беше съвсем сигурен кои са те, но си спомни имената им. Много, много добре.

Вдигнаха го. Или може би летеше? Не, нечии ръце го обгърнаха и го положиха на носилка. Някой надеждно превързваше здравата му ръка. Надеждно. Безопасно. Той се бе захванал с работата си, за да осигури безопасност на хората. Това беше нещо добро. Другата му ръка не можеше да бъде в безопасност. Не можеше да бъде надеждно превързана. Другата му ръка беше някъде другаде. Той се вторачи нагоре във витлата на хеликоптера.

Мъж в бяло светна с фенерче към лицето му.

— Исусе, мисля, че все още е жив!

Усети, че носилката се полюшва и видя звездите да се приближават. Сега наистина летеше. Летеше нависоко и надалеч към земя, където на децата не им се налага да растат или да ходят на училище и да се държат като възрастни. Деца. Малки хора. Джими. Така се казваше малкият човек. Джими. Хубаво име. Подхождаше на усмивката му. Щастлив. Джими.

„Туп-туп-туп-туп.“ Този път не бе сърцето му. Бяха витлата на хеликоптера при полет. Той можеше да чувства очните си ябълки, подскачащи в орбитите. Губеше съзнание. Нямаше значение. Оттук не можеше да се види кой знае какво. Някой избърса кръвта от лицето му. Добре. Но нямаше значение. Усещаше кръвта си топла. Беше добре да се чувства топъл. Дясната му ръка бе студена. Където и да беше.

Успокои очните си ябълки и отметна глава. Навсякъде имаше светлини. Ярки дружелюбни светлини. Светлините на хеликоптера. Светлините на града отдолу. Град. Пълен с къщи. Къщи. Където живеят хора. Хора като Джан и Джими. Чудесни хора. Сега непознати.

„Туп-туп-туп-туп.“ Това вече не можеше да бъде хеликоптерът. То беше някъде вътре. Гласове отекваха в нещо твърдо. „Туп-туп-туп.“ Трябваше да е сърцето му. Знаеше го. Много добре. Зелени стени. Жълти светлини. Загрижени лица. Тих напрегнат говор. Болница. Така си и беше — той беше в болница. Бе горд със себе си да осъзнава всичко това. Хората го докосваха с ръце. Той все още мърдаше.

Плъзгащите се врати се отвориха и затвориха. Прикрепиха към него тръбички. Сега той е сепия. Наблизо бълбукаше течност. Викове. Сега е под водата. Яростно плува към повърхността. Мама го чака.

— Дръж главата си над водата. Всичко ще бъде наред.

Беше дяволски прав. Въпреки всичко той беше прав. Който и да беше. Не можеше да си спомни. Но името скоро щеше да изплува в съзнанието му. Знаеше го. Обърна се и удари училищния побойник в лицето. Малкото момиче го целуна. Той я познаваше. Това беше Джан. Един малък човек. Ето я Джан отново. По-възрастна. Тя изглежда толкова красива в тези бели дрехи. Съпруг и съпруга. Неговата съпруга. Кой беше той самият все пак?

До него през мъглата достигна силен глас. Виденията се пръснаха.

— Имам готовност. Носилка! 10 кубика адреналин. Внимание!

Той почувства хладна смазка на гърдите си. Електрическа вълна раздруса мускулите му. Там беше бандитът с лице на пор.

— Още веднъж — извика някой.

Внезапно раздрусване извика във въображението му лицето на азиатеца. Още едно раздрусване. Селяндурът. И още едно. Чернокожият. И още едно. Клоунът с високото чело, който натроши дланта му на парчета. Неговите убийци. Той им махна за сбогом. Сега само тъмнина изпълваше живота му. Празнота.

— Това е. Отиде си — чу той някого да казва от друга планета.

— ОК. Зашийте го. Закърпете го. Аз ще се обадя.

Гласовете утихнаха. Всичко беше спокойно, всичко беше неподвижно. Никакво „туп-туп-туп“. Всичко просто си замина.

Само за момент.

После бе отново в съзнание.

Тъмнината все още го обгръщаше. Нещо се процеждаше отдалеч, много отдалеч. Непрекъснато бръмчене. Животът задрънка в него. Нещо от този род. Не чувстваше повече кръвта да тече във вените му. Опита се да отвори очи. Не можеше да почувства клепачите. Той плуваше. Така си беше. Той плуваше.

Пламване в бяло накара мускулите му да се свият. Тялото му все още бе под него. Той се опита мислено да контролира функциите си. Беше безполезно.

Зелени линии. Мрежа. Компютърна мрежа. Къде беше екранът? Виждаше ли го? Не, той го чувстваше. Усещаше го. Силен писък го накара да трепне вътрешно. Просветнаха цветни линии като тия, които се виждат на телевизора в четири часа сутринта, след изображението на знамето, обсипано със звезди. Те изпълниха съществуването му. Цветовете избледняха и смениха оттенъците си. Подскачаха. Завъртяха се около него. После изчезнаха. Липсваха му.

„Щрак.“

Тъмнина.

— По дяволите — прошепна някой.

„Щрак.“ Сега той беше извън тъмнината. В болница. Човешки тела се въртяха над него. Той гледаше над тях. Навсякъде супер технологично оборудване. Небесата? Чакай. Нещо не бе наред. Фигурите бяха в черно и бяло. Сигурно халюцинираше. Шеметно чувство протътна през мозъка му. Той имаше желание да се смее. Може би беше хванат в стар филм. Филм от трийсетте. Опита се да се усмихне. Не беше сигурен дали все още има уста. Не чувстваше нищо. Не беше добре.

— Включени ли сме? — попита едно от белите лица.

Изведнъж бялото лице стана розово. По-розово. Яркочервено. Той чу изщракване. Отново тъмнина. Бръмченето в заден план го обгърна, къпеше го в спокойна, отморяваща атмосфера. Той спеше, но все пак беше в пълно съзнание. Бръмченето му правеше компания.

Обви го мъгла. Облаци от кръжащи мисли.

Той видя красива жена и момче. Те нямаха лица. Избледняваха бързо. Как бяха техните имена?

Чии имена? Кои бяха? Не можеше да си спомни. Какво ставаше? Времето беше спряло. „Щрак. Щрак. Щрак.“

Бръмченето се усили. Не беше заплашително. Сега то доминираше. Болничната стая, лабораторията, се върна. Триизмерна. В живи цветове. Мършав нервен мъж пружинираше на краката си над него. Имаше и чернокож в костюм. Те мърдаха устни. От тях излизаха звуци. Как му казваха на това? Какво правеха те? Говор. Спомняше ли си това? Говор. Много, много добре.

Бяла престилка говореше с тях.

— Мистър Мортън, мистър Джонсън, радвам се да ви видя тук. Можахме да спасим лявата му ръка.

Ръка?

Подвижният мъж не беше доволен.

— Какво? Мислех, че се съгласихме на пълно протезиране. Отървете се от ръката, ОК?

Говорещият погледна надолу към него.

— Той разбира ли какво казвам?

Един глас отвъд отговори:

— Няма значение. Ще изчистим паметта му.

Памет? Спомняше ли си това?

Мортън се обърна към колегата си:

— Мисля, че трябва да се отървем от ръката. Какво мислиш, Джонсън.

Джонсън сви рамене.

— Той е подписал формулярите, когато е постъпил в полицията. По закон е мъртъв. Можем да правим с него каквото искаме.

Мортън се отдалечи.

— Великолепно. Да се освободим от ръката. Друг глас.

— ОК. Изключете го и го пригответе за операция.

„Щрак.“ Тъмнина.

— Можете ли да приготвите системата за минута? Трябва да проверя нещо.

Думите стигнаха до него изопачени. Гласовете паднаха под нивото на непрестанното бучене. Той се отпусна, позволи си да се отдаде на странното усещане, което го обхвана… кога? Защо бе странно? Това беше живот. Това беше съществуване. Нали?

„Щрак.“ Лабораторията се материализира още веднъж от празнотата. Мортън. Джонсън. Две бели престилки. Два тъмни костюма.

Двата тъмни костюма си размениха думи. Белите престилки правеха шум помежду си. Залп след залп от звуци. Той чуваше думите с усилие. Не можеше да ги разбере, но схващаше, че се отнасят до съществуването му.

— Нашите изследвания показват важността на фактора човешко разпознаване при приемане на авторитета — уточни един тъмен костюм.

— Благодаря. Да проверим нервните връзки, преди да сглобим ставите — избъбри бяло петно.

— Тук навлизаме в съмнителна законова територия. Не е ясно какви ще бъдат законовите последствия, ако някой бивш колега го разпознае — отбеляза черно петно.

Мортън го прекъсна.

— Виж, той е продукт за прилагане на закона. Трябва да изглежда като як кучи син.

Проблясване на светлина наблизо. Две бели престилки разговаряха.

— Къде е лазерният ми скалпел? Ако трябва да режа, ще имам нужда от моя лазерен скалпел.

— Използвай моя. Мисля, че техникът по климатичните инсталации вчера взе твоя.

— По дяволите! Тези неща не растат по дърветата, знаеш. Хей, Арни. Подай ми прав ток, четири ампера.

— Наблюдавай главата му. Добре, наклони я назад. Внимателно. Точно там.

— Не се тревожи за С-импулсите. Това е временна кръпка.

Думи. Напевни шумове. Смесване. Образуване на мелодия. Глупаво. Хмм. Блясване. Пред него се появи механична ръка. Пръстите се извиваха назад и напред, разперени и събрани. Глупаво. Искаше да се смее. Механична ръка. Като играчка. Играчка? Спомняше ли си това? Не, не можеше.

Тъмнина. После линии. Мрежи. Разположение на мишени. Числа. Още числа. Карти на градски улици. Кодове. Хм-м. Забавляваше се. Какво шоу. Какво великолепно славно шоу. Как ставаше тази халюцинация? Той не виждаше. Все пак я регистрираше цялата. Поглъщаше я. Чудновати неща. Въздъхна, липсваха му напяващите форми в бяло и черно, които безсмислено си разменяха думи около него.

„Тряс!“ Какво? Силен глас.

— Хайде. Да го обърнем.

Женски глас. Жена. Различна от мъж, но все пак същата. Спомняше ли си? Не знаеше. Всичко беше ново. Всичко беше странно. Би трябвало да се паникьоса. Но какво беше паника? Нещо, което може би е знаел някога, но сега думата му звучеше празно. Безсмислено. Празно. Кухо. Така си беше. Той беше кух.

Нещо го раздруса. Бяла форма се носеше над него. Дълга коса. Грозни сини линии около очите й. Устни, изрисувани в яркочервено. Дъх, вонящ на… Числа и думи блеснаха над нейната форма… 90 процента алкохолно вещество, внесено от Русия. Водка. Жена. Пияна. Алкохолно съдържание на кръвта над допустимото. Можеше ли тя да шофира? Откъде да знае? Спомняше ли си това?

Още начупени бели форми отвъд нея. Мъжко лице. Направо срещу неговото.

— Хей! Той ни гледа!

Бели форми около него. Чаши, пълни с течност, вдигнати за тост. Пронизващ звук от метални тръби. Хора вдигащи шум. Спомняше ли си това? Жената се наведе напред, раздели устните си. Нейните устни върху неговата… плът? Смайващо чувство. Жена и дете, изчезващи назад в паметта му. Никакви лица. Никакви имена. Нищо като част от неговото съществуване. Сетивни шокове експлодираха навсякъде около него. Алкохолен дъх. Евтин парфюм. Електрични токове. Един глас. Смеещ се над него.

— Честита Нова Година, Робокоп!

Това беше всичко.

Той беше ченге.

Добро ченге.

Спомняше ли си това? Добро. Много, много добро.

„Щрак.“

Тъмнина.