Ед Наха
Робокоп (6)

6

Облегнат на турбокрузъра, Мърфи наблюдаваше изгорелите сгради наоколо. Преди малко повече от десет години Стария Детройт все още бе жизнен район; беден, но изобилстващ със семейства и кореняци, които го обитаваха от поколения.

Над Мърфи луната надничаше иззад тъмните заплашителни облаци.

Той погледна към единствения отворен павилион за сандвичи наоколо. Отметнала шлема си, Люис плащаше две кафета с кредитна карта. Мърфи извади револвера от кобура и направи няколко бързи трика.

Люис дойде с кафето, Мърфи завъртя револвера два пъти и го плъзна обратно в кобура.

Тя се усмихна, като му подаваше кафето.

— Добрите измислени филми, Мърфи.

Мърфи се засмя стеснително.

— Синът ми гледа онова шоу — Ти Джей Лейзър. Тоя тип Лейзър винаги прави така, когато очисти някого от лошите.

— А ти не искаш да разочароваш сина си, а?

— Моделите на поведение могат да бъдат много важни за едно малко момче.

Усмихната, Люис отпиваше от кафето си.

— Аха.

Мърфи сви рамене.

— ОК. Освен това ми доставя и огромно удоволствие.

Люис огледа новия си партньор.

— Семеен, а?

— Да.

— Щастлив ли си?

Мърфи се замисли за момент.

— Да, предполагам.

— Предполагаш?

— Е, щастлив съм. И съм късметлия. Искам да кажа, че имам семейство, където да се върна в края на деня, разбираш ли? Малка противоотрова против безумието. Но понякога човек е толкова уморен…

— Физически или умствено?

Мърфи отпи от кафето.

— Събуждам се уморен, Люис. Бил съм ченге през целия си живот. Започнах тази работа, защото исках да спася света.

— Да направиш улиците безопасни за добрите хора — кимна Люис.

— Нещо от този род. Но знаеш, колкото по-дълго си вътре, толкова повече се похабяваш. Откриваш, че едва удържаш да не потънеш. Надяваш се денят да свърши бързо, надяваш се, че няма да ти се наложи да надупчиш някого.

— Знам — съгласи се Люис. — Наистина знам. Представи си какво е да си сам. Всеки ден се връщам вкъщи при една котка.

— Харесваш ли котките?

— Мразя котките.

Мърфи се изхили.

— Двайсет и четири часа на ден мазохизъм, а? Люис изпразни чашата си.

— Смятам, че постигам успех.

— Някога исках куче. Жена ми не хареса тази идея. Синът ми — също. Никой не искаше да го разхожда. То все се навърташе да получи риба.

— Рибите са чудесни — отбеляза Люис.

— Опитвала ли си някога да научиш една риба да бъде лоялна?

— Сигурно е дяволски трудно и да ги ограмотяваш — усмихна се Люис.

Мърфи се засмя в отговор. Люис имаше красива усмивка.

Изведнъж той се сети за нещо.

— Ей! Ще се върна веднага. Трябва да се обадя на жена ми.

— Не мисля, че ще успееш — отвърна Люис, като се обърна към таблото в колата. Звънецът изписка. Таблото светеше. Люис мушна глава в отворения прозорец до волана. На таблото започна да се появява информация. Компютърната карта светна, като проследяваше движеща се синя точка.

Радиото се разбъбри.

— Всички части в околността. 211 се измъква. Сектор 107, подсектор 16. Бял микробус, насочва се на север.

Мърфи понечи да мине край Люис и да седне на шофьорското място.

— Това е за нас, партньоре.

Тя се усмихна и се плъзна зад кормилото.

— Е, хайде, влизай, партньоре. Или ще потегля без теб.

Като мърмореше под нос, Мърфи тичешком заобиколи запаления турбокрузър и скочи на дясната седалка, а Люис натисна газта с всичка сила. Турбокрузърът изфуча далеч от павилиона за сандвичи и остави дим и пясък зад себе си.

Мърфи се наведе към микрофона.

— Централа. Отговаря част 154. — Той се взря в пулсиращата синя точка, която се движеше зигзагообразно по мрежата на сектора, показан на таблото.

Гласът на диспечера беше спокоен и делови.

— Приемаме, 154. Заподозрените са въоръжени и се считат за крайно опасни. Използване на силни експлозиви във връзка с обир на…

Умът на Мърфи блуждаеше. Изведнъж се сети, че трябваше да се обади на Джан преди часове. Не знаеше защо точно това му дойде наум. Отклони мислите си и върна вниманието си към бръщолевещото радио.

На няколко пресечки пред турбокрузъра, по крайните улици на Стария Детройт, бучеше очукан микробус, натоварен с хора, оръжие и обгорени торби с пари.

В микробуса Кларънс Бодикър беше разтревожен. Високото му чело бе набраздено с бръчки. Той гледаше недодялания дребен мъж, който шофираше — подобие на човек, наречено Емил. Въздъхна. Емил никога нямаше да бъде нещо повече от това. Хвърли поглед към съучастниците си, струпани в микробуса. Идиоти. Как можа той, човек с такива умения, с такава интелигентност, да се събере с тази измет? Това беше цената, която трябваше да плати, за да бъде шеф.

Леон, висок и тромав, седеше, с брадичка, опряна на коленете. Джо, мощен млад чернокож в лошо настроение, гледаше в краката си. Чан, страхливец с потръпващо нервно лице, роден в Хонконг, се опитваше да не показва страха си. Широкоплещестият Боби и добре сложеният Доги разменяха нервни погледи.

Мирисът на изгорена хартия изпълни ноздрите на Кларънс. Обзе го гняв. Емил тихо водеше микробуса из страничните улици. Накрая Кларънс избухна. Обърна се към Боби:

— Подпалил си проклетите пари!

Боби, с интелигентност, пропорционална на талията му, не се уплаши.

— Трябваше да взривя вратата — сви рамене той. — К’во искаш?

Кларънс разбра, че и дума не може да става за някакъв разумен разговор, и се загледа през предното стъкло.

— Сега те са толкова използваеми, колкото и маркираните, задник такъв. Те са без стойност.

Той позволи на звука „с“ в последната дума да се плъзне, смъртоносен като пепелянка, през въздуха.

За да подчертае мисълта си, той се наведе и грабна от пода шепа обгорели банкноти. Навря ги в лицето на Боби. Боби сви рамене за втори път.

— Ей. Понякога ги изяждаш мечката, а понякога мечката изяжда теб.

Кларънс нямаше време да се ядоса. Емил трепереше зад кормилото.

— Кларънс! Имаме ченге на опашката.

Кларънс погледна в страничното огледало. Наистина, един турбокрузър набираше скорост след тях. Настигаше ги бързо.

— Днес не е от добрите ми дни — промърмори той.

Нямаше нищо против да убива, когато бе планирано. Непредвиденото убийство обаче наистина му тежеше. Истинско разхищение на енергия, която можеше да се използва за други, по-изгодни цели.

— Дай газ, Емил — въздъхна гой.

Зад микробуса Люис натискаше педала на газта до пода. Турбокрузърът се плъзгаше в тъмнината. Облаци закриха луната.

— Включи ги — изкомандва Мърфи.

Люис натисна един бутон и околността мигом се освети от пулсиращата лампа на крузъра. Виещата му сирена разцепи тишината на нощта. Мърфи се обърна към микрофона.

— Централа, преследваме възможните заподозрени 211. Моля за подкрепление.

— Лош късмет — промърмори Люис.

В килнатия на една страна микробус Кларънс пъхаше дъвка след дъвка в устата си. Дъвчеше яростно.

— Почва да става досадно — прошепна той. Зад него другите от бандата седяха нервно. Нито един куражлия, помисли Кларънс. Зъбите на Емил тракаха.

— Тоя сандък не може да се мери с двойните турбини — отбеляза той.

Кларънс въздъхна. Явно там, където се бе родил Емил, поощряваха браковете между първи братовчеди.

— Добре — реши Кларънс, — намали тогава. Емил зяпна към шефа си.

— Да не си луд?

Кларънс блесна в крокодилска усмивка към дребосъка.

— Емил! Моля! Затвори си плювалника и прави каквото ти казвам. Боби, приготви вратата.

Микробусът започна да намалява скоростта.

В турбокрузъра Мърфи седеше на предната дясна седалка. Косата на тила му бавно започна да потреперва. Това не миришеше на добро. Той извади револвера от кобура. Люис продължаваше да натиска газта.

— Отпусни малко — каза Мърфи.

— Защо? Ние ги застигаме — учуди се Люис.

Мърфи я стрелна с поглед. Люис реагира сякаш я плеснаха по лицето.

В задната част на микробуса бандитите стискаха пушки. Изглежда, тази нощ щяха да очистят още няколко сини каски. Те насочиха оръжията си към задната врата. Боби седна най-близо до вратата, готов да я отвори с едно движение на динозавърските си крака.

Кларънс си пое дълбоко въздух. Четири… три… две… едно.

— Сега!!! — изкрещя той. — Стреляй на месо!

Боби отвори вратата с ритник. Мъжете в микробуса вдигнаха пушките и стреляха. Задната част на микробуса се изпълни с дим, когато вихрушка от горещо олово изригна от ускоряващото возило. Кларънс запремигва в дима. Той не чу издрънчаване на разбито стъкло. Не чу свистене на гуми. Не усети присъствието на смазана плът.

Димът постепенно се разсея. Кларънс и хората му погледнаха назад. Полицейската кола не се виждаше. Нямаше нищо освен улица. Съвсем, съвсем пуста улица. Леон се обърна към Емил:

— Стори ми се, че каза, че има ченге отзад.

— Там беше. Видях го.

Преди Кларънс да вметне дума, турбокрузърът изскочи от странична пресечка в лявата страна на улицата и изсвистя край отворената задна врата на микробуса.

Зад кормилото Люис скърцаше със зъби, а Мърфи откри огън по микробуса. Люис инстинктивно се наведе, когато два откоса от пушечни изстрели опърлиха въздуха. Тя отдалечи турбокрузъра от микробуса.

— Наред ли си? — извика тя.

— Няма проблеми — отговори Мърфи. — Мисля, че улучих един.

В задната част на микробуса хората на Кларънс бяха в паника. Боби стискаше кървящия си крак.

— По дяволите. Улучиха ме.

Джо и Чан изстреляха по още един откос към полицейската кола. Турбокрузърът отново изчезна.

— Боже — промърмори Джо. — Това е призрак. Турбокрузърът пак се появи изневиделица, този път от дясната страна на пътя. Откос от куршуми изтрака по външната страна на микробуса. Хората на Кларънс се притиснаха към пода, когато куршумите изтупаха по метала, без да причинят някаква вреда.

— Кракът ми — ревеше Боби. — Кърви.

Кларънс седеше ядосан.

— Млъкни, Боби. Трябва да помисля.

Куршум изсвистя край страничното огледало. Без да мисли, Джо се наведе през Кларънс и стреля с пушката си през прозореца, като едва не оглуши боса си.

— Сядай долу, Джоузеф — разпореди Кларънс. Джо погледна Кларънс, но се подчини.

— Затворете задната врата — нареди Кларънс.

Чан бързо затръшна вратата.

Емил продължаваше да набира скорост. По лицето на Кларънс проблесна усмивка.

— ОК. Имам идея.

— Ускориха отново — констатира Мърфи, като наблюдаваше преследваната кола.

— Уплашиха се — изкикоти се Люис. — Взехме надмощие.

Тя натисна педала, увеличавайки скоростта. Нещо в положението не се харесваше на Мърфи. Той тихо зареди револвера си, без да изпуска микробуса от очи. Тъкмо щеше да изкаже съмненията си на Люис, когато страховете му се потвърдиха.

Задната врата на микробуса зейна и пищящото тяло на Боби Мартин, уличен пънкар, убиец, наркоман и изнасилвач, бе изблъскано на улицата от бившите му съучастници.

— По дяволите — изсъска Люис, като видя как едрото тяло се завъртя във въздуха направо към турбокрузъра. Тялото удари предното стъкло с трясък, разби го и накара Мърфи и Люис да закрият лица с ръце. Окървавени парчета стъкло се посипаха в турбокрузъра, докато тялото на Боби продължи пътя си нагоре към покрива на колата. Люис погледна в огледалото за обратно виждане. Якото безжизнено тяло на бандита се въртеше неистово из улицата зад тях.

Силата на удара накара Люис за момент да загуби управлението на турбокрузъра.

— Стой! — изкрещя тя, като работеше и с газта, и със спирачките и отчаяно се опитваше да избегне занасянето. Турбокрузърът се плъзна към тротоара. Очите на Мърфи почти изскочиха от орбитите. Пред тях стърчаха стълбове за паркиране.

— Надявам се, че са от новите, пластмасови… — промърмори той, докато колата връхлиташе върху тях.

Турбокрузърът се натресе челно върху редицата от пилони, изцяло изтръгвайки ги от бетонните основи. Като по чудо ударът не разби мотора на колата.

— Нека приемем, че бяха пластмасови — съгласи се Люис.

Мърфи се наведе над микрофона.

— Централа, преследваме заподозряното превозно средство. Разменени изстрели. Един заподозрян е ранен. Моля медицински екип, код 3. Девета и Стотна. Моля за подкрепление с предимство. Повтарям, централа, ние преследваме.

Диспечерът не отговори.

— Много благодаря — добави Мърфи.

Люис намали и спря колата.

— Какво стана с микробуса? — попита тя.

Мърфи започнала изучава мрежата на таблото.

Синята точка се отдалечаваше от мястото, като завиваше из странични улички. Тези момчета може да са направили само обир, но бяха в стихията си, щом се стигнеше до партизанска война.

— Пали — подкани Мърфи.

Люис включи двойните турбини, подкарвайки ги с писък в нощта. Мърфи се наведе и угаси сирените и светлините. Беше напрегнат. Адреналинът му се покачваше. Беше в положението на Ахаб — Големия бял кит. Ако тези малоумници можеха да пожертват един от своите, за да забавят някаква въшлива патрулна кола, значи бяха способни на всичко.

Мърфи се наведе над микрофона.

— Централа. Имаме гореща следа на заподозряното превозно средство. То се насочва на запад по Уебстър Стрийт.

Отговорът беше тишина.

Мърфи скърцаше със зъби. Лош навик. Джан винаги му натякваше за това. Казваше, че някоя нощ ще изпусне искри в леглото и ще ги подпали.

— Обърни надясно по 19-а — прошепна той на Люис. — Тя е по-пряка.

— Откъде знаеш?

— Израснал съм тук наоколо. В онзи квартал. Беше чудесно място.

Люис кимна. Решена да пресрещне микробуса, тя взе със свистене десен завой.

Мърфи погледна към небето. Облаците се изчистваха. Пълната луна огряваше колата. Това го правеше да се чувства неспокоен.

— Дори човек, който е чист по душа и казва молитвите си през нощта… — започна той.

— А?

— Просто реплика, запомнена от стар филм. За пълната луна.

— Ето микробусът — кимна Люис.

На слабата синя светлина, отпусната от небесата, те видяха белия микробус с отворени врати, празен, пред един обширен изоставен склад.

— Приближи се. Бавно — посъветва Мърфи.

Люис насочи турбокрузъра край микробуса.

— Няма никого — констатира тя.

— Натам — посочи Мърфи.

Люис подкара патрулната кола към склада и спря мотора. Мърфи зададе техните координати на компютърната карта, съединена с централата. Таблото се оживи:

„Всички части в момента са заети — предполагаемо време за пристигане: 20 минути.“

Мърфи сви рамене.

— Когато имаш нужда, никога няма полицай наоколо.

И двамата надянаха шлемовете. Нямаше смисъл да рискуват. Задействаха радиовръзката в костюмите си и излязоха от крузъра.

Мърфи посочи към главния вход на склада. Люис кимна и показа с пистолет стълбата към втория етаж. Мърфи й намигна.

Радиото й изкряка.

— Стой във връзка — нареди гой.

Люис кимна и пъхна дъвка под шлема си.

— Ще стоя.

Мърфи изчезна в главната врата, а Люис погледна към разнебитените метални стълби, издигащи се пред нея. Надяваше се, че ще я издържат. С походката на котка тя се метна на стълбите и се заизкачва.

Вътрешността на склада бе потънала в тъмнина. Мърфи мълчаливо огледа наоколо. Цялата работа му намирисваше на гнило, но вече се бяха хванали. Пред него контейнерите образуваха същински лабиринт. Той се спусна покрай редица от сандъци. Спря внезапно. Гласове. Мъжки. Около половин дузина. Стисна револвера и забави крачка. Погледна нагоре към тавана. Надяваше се с Люис всичко да е наред. Тя бе силна, но в края на краищата беше жена. Да не говорим колко големи или колко силни бяха горилите, които се криеха в тази гробница. Той запристъпва тихо покрай извиващите се редове от контейнери и се вслушваше за гласове.

Мърфи се възползва от случая и се качи на камара сандъци. Огледа пода на десет фута надолу. През четири камари видя да присветва червена светлинка. Някой пушеше. Плавно и тихо той заподскача от камара на камара, докато застана надвесен над двама мъже. Те пушеха марихуана. Разпозна подобието на човек от микробуса. Беше шофьорът. Висок, добре сложен младеж пушеше с него.

Мърфи се приготви да скочи върху тях. Поколеба се. Не му се стори разумно. Оттегли се назад по сандъците и слезе от другата страна на камарата.

Високо над него, на втория етаж, Люис се промъкваше покрай една стена. Топлината тук беше нетърпима. Тя откопча шлема си и го отмести настрани, като пазеше микрофона под брадичката си. Разпусна косата си. Така беше по-добре. Огледа се наоколо. Беше заобиколена от недоопаковани сандъци. Някъде наблизо се отвори врата. Несъзнателно тя се притисна до стената. Беше една от онези нощи, когато съжаляваше, че не е станала зъболекарка. Дочу тежко дишане. Близо. Много, много близо. Тя се прилепи още по-плътно към стената. Чу отваряне на цип. Замириса й на урина. Някой пикаеше точно зад ъгъла. Пот се стичаше по лицето й, докато гледаше как малка вада урина потече край краката й. Да, точно сега зъболекарството й изглеждаше най-добрата кариера.

Люис изчака човекът да свърши. Видя млад чернокож да върви към отворен товарен асансьор. Тя избра удобен момент, изтича покрай планина от контейнери и застана до далечната страна на асансьора. Чернокожият, тъмно петно с все още незакопчан панталон, крачеше към асансьора и се занимаваше с ципа си. В един миг Люис се оказа до него. Тя опря пистолета до главата му.

— Не мърдай! — заповяда хладно тя.

Мъжът спря до вратата. Панталонът му все още зееше.

Той погледна младата полицайка. Това го обърка.

— Добре, покажи си ръцете — прошепна Люис. — Леко и бавно.

Джо използва свободната си ръка, за да оправи ципа си, като се кривеше.

— Разбира се, бебчо, леко и бавно. Ще имаш ли нещо против да закопчея това нещо?

— Давай.

Той изчака, докато се увери, че вниманието на ченгето е насочено към ципа му, преди да измъкне бавно със свободната си ръка един блекджак от задния си джоб.

Люис въздъхна и позволи на Джо да се помотае с ципа си. Тя не видя приближаването на блекджака.

Джо се изхили, когато тъпият инструмент смаза лицето й. Люис се олюля и се свлече в отворената шахта на асансьора. Тя задра въздуха с нокти, като се опитваше да се хване за нещо твърдо. Почувства, че земята се отдръпва под краката й и политна назад в шахтата. Сетивата й отказваха, но с остатъка от съзнанието си съобрази да свие тяло и да насочи краката си към земята, далеч долу. Удари се силно и се просна в локва от тъмна застояла вода и смазка. Задиша тежко. Болка разцепваше челото й. Съзнанието й отслабваше, когато един плъх се стрелна край нея. Скоро всичко потъна в тъмнина.

Джо надзърна в шахтата. Може би, ако ченгето не бе така халосано, щеше да се позабавлява с нея, преди да я убие. Той се усмихна на себе си, взе пушката и се насочи към стълбището надолу към първия етаж.

Доги и Емил продължаваха да пушат наркотика. Доги изпитваше наслада от това, но Емил? Той имаше проблеми. Параноя. Когато бе разтревожен, се страхуваше от всичко. Виждаше сенки. Чуваше гласове. Имаше чувство, че го наблюдават. Както сега например.

Той се втренчи във фигурата на ченге с насочен револвер на не повече от шест фуга от него. Погледна цигарата в ръката си. Това, изглежда, беше добър наркотик. Подаде цигарата на Доги. Доги вероятно имаше същата халюцинация. Тогава халюцинацията проговори:

— Здравейте, момчета — обади се Мърфи.

Доги посегна към оръжието си. Но не стигна далеч. Мърфи стреля веднъж в гърдите му. Доги падна на земята и се загърчи. Емил поклати глава. Освен ако не грешеше, халюцинациите не стрелят. Той погледна своята пушка върху един сандък на не повече от два фута.

Мърфи сви рамене.

— Мъртъв или жив, приятелче. Така или иначе, идваш с мен.

Емил позволи на пушката да си остане там, където беше. Мърфи направи крачка напред и я ритна встрани. Посегна зад гърба си със свободната ръка и извади чифт белезници. Опита се да скрие факта, че ръцете му треперя! Не му харесваше, че му се наложи да стреля. С това се бе издал. Наведе глава към микрофона.

Люис. Тук имам ситуация. Хей, лейди. Чуваш ли ме?

Широко отворените очи на Емил се щураха насам-натам. Мърфи понижи гласа си до ръмжене.

— Добре, приятелче. Знаеш реда. Ръце над главата.

Мърфи направи движение да сложи белезниците на Емил. Нещо зад него издаде твърде добре познатото „щрак“. Той обърна глава нагоре. Чан бе насочил автоматична пушка право към челото му. Върлинестият Леон се появи откъм дясната му страна.

— Защо не ни позволиш да поемем всичко оттук нататък, Емил?

Леон насочи пушката си към тялото на Мърфи.

— Какво ще речеш да пуснеш пистолета си, а, ченге?

Мърфи изскърца със зъби, когато Леон опря цевта на пушката във врата му. Бавно смъкна ръка и пусна револвера на земята.

Емил се втурна към ченгето.

— Задникът ти е мой, свиньо!

Дребосъкът замръзна, когато откъм тъмното дойде спокоен и ласкав глас:

— Не още, не е твой.

Кларънс Бодикър изтри капките пот от високото си чело и се усмихна.

— Махни му шлема. Бих искал да погледна нашия герой на живо.

Емил издърпа шлема от лицето на Мърфи. Мърфи погледна Кларънс.

— Радвам се да те видя — произнесе искрено Кларънс.

В мислите си Мърфи се тревожеше за Люис. Той се надяваше да се е измъкнала. Надяваше се да се е обадила за подкрепление. Надяваше се…

Цевта на една пушка го фрасна по брадичката. Зашеметен, той се прекатури назад към стената от сандъци.

— Време за забавление — изсмя се Кларънс.

На трийсет фута оттам, на дъното на асансьорната шахта, Люис дойде на себе си, чувайки далечни гласове. Тя раздвижи бавно тялото си. Чувстваше болка във всяка става. Нищо счупено. Бавно стъпи на крака. Подът на склада се извисяваше на десетина фута над нея.

— По дяволите — процеди тя.

Един плъх се стрелна край краката й. Това определено не беше място, където можеше да остане. Тя подскочи към провисналите, покрити със смазка кабели. Започна да се изкачва бавно, увивайки крака около омазнените метални пръти. Ръцете й започнаха да се хлъзгат. Между пръстите й избиваше смазка. Тя се плъзна надолу и тупна на дъното на шахтата. Погледна ръцете си. Бяха разранени и кървяха.

— По дяволите — изруга тя. Започна да се катери отново. — Мърфи — прошепна тя. — Къде си, когато имам нужда от теб?

Кракът на Кларънс се заби в лицето на Мърфи и отвори широка рана под дясното му око. С пушка, провесена през рамо, босът на бандитите обикаляше около падналия полицай. От време на време ръгваше с върха на обувката си проснатото тяло на Мърфи, както касапин, който изследва парче първокласно говеждо.

— Добро ченге ли си… — Кларънс се наведе, за да погледне табелката с името на полицая — полицай Мърфи?

Мърфи остана безмълвен, вторачен в изкривено то лице на Кларънс.

— Сигурно — продължаваше Кларънс. — Ти трябва да си някое страхотно ченге, за да дойдеш тук съвсем сам.

Кларънс мило се усмихна. Преди Мърфи да има време да реагира, той свали пушката от рамото си и го фрасна с приклада в корема. Мърфи се сгърчи. Бореше се да задържи сълзите, причинени от болката. Ако ще се мре, не би искал да направи удоволствието на тези отрепки да го видят да пълзи.

Запремигва. Можеше да умре. Преглътна с усилие. Преди подобна идея винаги му се бе виждала абстрактна. Нещо, което можеше да обсъди в бъдеще. Сега тази възможност му се яви с пълна сила. Той помисли за Джан и Джими. Прокле се, че не се обади вкъщи.

Кларънс се наведе над лицето му.

— Къде е партньорът ги, Мърфи?

— Беше горе — обади се Джо, като се приближи. — Аз я очистих.

Мърфи се опита да седне. Не беше много разумно. Кларънс протегна крак и го доближи до гърдите на Мърфи, блъскайки го назад.

— Басирам се, че това ще те ядоса — предизвикваше го Кларънс. — Вероятно не мислиш, че съм много добър човек.

— Всъщност — отговори Мърфи — мисля, че си долно копеле.

— Хумор — забеляза Кларънс и диво се засмя. Останалите от бандата зад него също се изкикотиха.

— Чувство за хумор. Колко освежаващо!

Той стовари другия си крак върху дясната ръка на Мърфи и я притисна към бетонния под.

— Имам следния проблем, Мърфи. Ти не ме харесваш. Аз и не очаквам да ме харесваш. Виждаш ли, ченгетата не ме харесват.

Той бавно опря дулото на пушката си в дясната китка на Мърфи.

— И така… аз не обичам ченгета.

Кларънс блесна в изкуствена усмивка и натисна спусъка. Сетивата на Мърфи се залюляха, когато една дълбока болка устремно се изкачи и слезе по дясната му страна. Обърна се навреме, за да види как дясната му китка се отделя напълно от ръката. Отблъсна крака на Кларънс, грабна остатъка от дясната си ръка и го притисна до гърдите си. От китката му с ритмични пулсации избликваше кръв. Той се опита да заговори. Но не можа. Гласните му струни като че се бяха сраснали. Болката от ръката му го хвърли в шок.

Бавно се изправи на крака. Погледна Кларънс, като мигаше яростно. Това бяха убийците на ченгета. Чакалите. Кларънс се обърна с гръб към олюляващото се ченге, метна пушката на рамо и се отдалечи, свирукайки си. Той спря и се обърна към другите от бандата.

— Сега е изцяло ваш.

Мърфи стоеше пред останалите и се поклащаше. Емил, пънкарят с лице на пор, грабна пушката си и стреля. Разтърсването от изстрела метна Мърфи на пет фута във въздуха. Като летеше в пространството, Мърфи погледна надолу и бе свидетел на това как гърдите му се пръсват под защитната му бронежилетка.

Озова се седнал на около десет фута от бандитите. Видя краката си да потръпват. Почувства се като кукла, чиито конци някой реже един след друг. Губеше зрението си. Помещението се накланяше ту насам, ту натам. Забеляза как Чан и Джо вземат пушките си. Те натиснаха спусъците. Въздухът наоколо като че се взриви.

Едната страна на неговата бронежилетка се разкъса и направо отлетя в нощта. Мърфи се бореше да запази съзнание. Всичко изглеждаше като някакъв пиянски сън. Движението на образите едновременно се забавяше и ускоряваше.

Той едва не се изсмя, когато азиатецът се приближи, насочи дулото на пушката си право към рамото му и стреля. Цялата му дясна ръка, въртейки се, отлетя от тялото му. Чудно, помисли си Мърфи. Сега не усещаше болка. Откъснатата му ръка все още се въртеше като стрелката на едно от онези колела на съдбата в телевизионните игри. Да завъртиш бутилката? Да загубиш ръката?

Един от бандитите нахлупи шлема на Мърфи на главата му. Друг бандит стреля в него, отнасяйки и кичур от косата му. Още два изстрела. Мърфи видя как краката му се разтрошават.

Тялото му, изглежда, бе обладано от странен и див ритъм, нещо напълно ново, нещо почти паранормално. Той откри, че се опитва да стои прав на разбитите си крайници. Усети, че полита назад.

През мозъка му протътна грохот. Звукът от удара на главата му в бетонния под. Втренчи се напред. Складът вече не беше там, нито дори част от него. По-скоро, изглежда, същността на помещението витаеше над Мърфи. Петно във виолетово. Петно в студено стоманеносиньо. Един-два сандъка, представени от петно в кафяво.

Тогава отново изплуваха лицата. Високочелият Кларънс — делови Арлекин. Недодяланият Емил с хлътнали, неистово мигащи очи. Върлинестият Леон — селяндур с инстинкти на убиец. Студеният и безчувствен Джо — капки от кръвта на Мърфи, процеждащи се от черните му скули. Чан — жълт и безстрастен, смеещ се без глас.

Мърфи леко обърна глава настрана. Той видя мъжете да се въртят пред него. Джо наведе пушката си и сви рамене:

— Свърших патроните.

Кларънс пристъпи и измъкна от колана си пистолет „Дезърт Ийгъл“ калибър 44 и равнодушно изстреля един пълнител. Мърфи почувства парването на куршум в лявото слепоочие. Усети главата си да издрънчава назад. Сега въздухът над него му се стори студен. Кларънс прибра пистолета обратно в колана си. Той не го завъртя по подобие на Ти Джей Лейзър. Мърфи би се усмихнал, ако можеше да командва мускулите си. На гангстера определено му липсваше класа.

Кларънс махна към съучастниците си. — ОК. Край на забавата. Да изчезваме. Фигурите на мъжете се стопиха в мрака. Изведнъж Мърфи си спомни изражението на лицето на баща си преди много години, когато старият лежеше умиращ в собствената си дневна. Мърфи разбра хумора едва сега. Той можа да оцени ироничната нотка на термина „акт на случайно насилие“. Случайно за извършителите може би, но сигурно не и за жертвата. Въздъхна. Усети тялото си да потръпва в продължителни конвулсии.

Какъв глупав начин да умреш. Всъщност — смехотворен.

Подът под него, изглежда, се затресе. Стъпки. Премигна, като се опитваше отчаяно да фокусира зрението си. Видя Люис да спира на някакви си пет фута от смазаното му тяло. Мърфи въздъхна. Кавалерията най-сетне пристигна.

— Оо, Мърфи — каза меко Люис. Извън склада един микробус изрева и отлетя със свистене в нощта.

Люис коленичи до него. Посегна да поеме главата му в ръце. Черепът му бе така лошо разтрошен, че тя не знаеше как да го хване. Наведе се към микрофона си.

— Ранен полицай — избъбри тя. — Повтарям, ранен полицай. Централа, нуждая се веднага от медицински екип, партньорът ми е прострелян.

Мърфи вътрешно се усмихна. Беше грешил в оценката си за Люис. Тя беше силна. От тези, които оцеляват. И какво, че е жена? Точно сега на нейно място повечето мъже биха си издрайфали вътрешностите. Искаше да я прегърне. Но имаше само една ръка.

Отдалеч той чу гласа на диспечера.

— Спокойно, полицай. Помощта идва.

Люис не хареса безразличието му.

— Ти се успокой, задник такъв. Прати медицински екип сега или сам ще имаш нужда от такъв. Разбрано?

— Разбрано.

Люис седна по индиански на пода до потръпващото тяло на Мърфи. Тя му се усмихна. От окото й се отрони сълза. Мърфи я гледаше. Чертите й бяха ту мъгливи, ту ясни. За няколко секунди точно тя бе жената, която би могла да бъде всичко за него. Собственият му кикот протътна дълбоко в гърдите му. Излезе от гърлото му като слаб съскащ звук.

Гледаше очите на Люис и изви това, което бе останало от устните му в усмивка. Насили гласните си струни за отговор. Искаше да разкаже на Люис какво точно става. Искаше да й обясни как точно се чувства човек, когато са изкарали живота от него, как губи усещане за тялото си и вижда светът да угасва в поредица от абстрактни форми.

Той я погледна многозначително.

— По дяволите — бе всичко, което изрече.