Дъглас Престън
Сблъсък (34)

34.

Марк Корсо затръшна и заключи вратата на апартамента си, остави кутията на кухненската маса и трескаво започна да пребърква шкафчето под умивалника в търсене на отвертка. Бебето отново плачеше, климатикът продължаваше да бръмчи и сирените виеха по улицата, но Корсо не им обръщаше никакво внимание, защото се беше съсредоточил върху работата си. Той пъхна отвертката в задния си джоб, вдигна кухненския стол и го премести в средата на стаята, качи се върху него и разви аплика на тавана. Свали го, бръкна в разкрилата се дупка и извади твърдия диск.

Само след минута дискът беше монтиран и компютърът му работеше. С трескава решимост той написа паролата, обърквайки я два пъти поред, преди да успее да се успокои. Бързо провери точното време, за което Деймос правеше една пълна обиколка — което се оказа точно 30.4 часа, сравнено с 24.7 часовото марсианско денонощие. След това отвори данните от гама-излъчването и провери цикличността: 30.4 часа.

Беше прекарал стотици часове в преглеждане на снимки с висока резолюция от повърхността на Марс, в търсене на нещо различно, нещо странно, нещо, което може да се окаже източник на гама-излъчване. Но орбиталният спътник беше направил снимки на четиристотин хиляди квадратни километра от марсианската повърхност с най-висока резолюция, и преглеждането им беше като да търси игла в купа сено в поле, пълно с купи сено. Деймос беше различен. Деймос беше мъничък — скала с формата на картоф и размери петнайсет на дванайсет километра. Каквото и да генерираше гама-лъчи на Деймос, той щеше лесно да го открие.

Със затаен дъх той прегледа папките и файловете върху 160 терабайтовия диск и откри една не много голяма, озаглавена „ДЕЙМОС“. Веднага се сети, че три или четири месеца по-рано орбиталният спътник беше преминал близо до Деймос, беше го сондирал с георадара и беше направил снимки с изключително висока резолюция. Това бяха първите му снимки след онези, направени от „Викинг I“ през 1977 г.

Отвори папката и видя, че вътре има само трийсет снимки във видимия спектър и дванайсет радарни изображения на Деймос.

Той отвори първата снимка, уголеми я, наложи координатната мрежа върху нея и огледа всяко едно квадратче поотделно, търсейки нещо, което да изглежда странно. Деймос имаше доста гладка, безинтересна повърхност, покрита с дебел слой прах, който не се беше пръснал из космоса само благодарение на немощното привличане на луната. Имаше пет-шест кратера, от които само два имаха имена, Суифт и Волтер.

Опитвайки се да действа по-бавно, по-методично, той огледа всяко квадратче в мрежата. Резолюцията беше достатъчна, за да показва отделните камъни на повърхността, някои от които бяха три фута в диаметър.

След като завърши с първата фотография, той премина на друга, после на следващата. Мина един час, после два и най-накрая Корсо приключи. Не беше намерил нищо: само няколко големи, дълбоки кратера, скали, фрагменти от изхвърлени при метеоритните сблъсъци вещества и безкрайни полета и наноси от реголит.

Той се изправи, внезапно затиснат от умора и отчаяние. През главата му мина мисълта, че преследва някаква илюзия: може би просто беше видял пречупеното в космическите лъчи сияние на луната, която бе достатъчно малка, за да се появи то в събраните данни като единичен източник.

С тази обезкуражаваща мисъл в главата, той си сложи кафе в кафеварката. Докато го чакаше да се процеди през филтъра, размишляваше върху настоящото си положение. А то беше бедствено. Финансово беше съсипан. Вече беше прекратил договора за наема за апартамента, губейки депозита и наема за последния месец; беше платил депозит за друг, по-скъп апартамент, който вече не можеше да си позволи. Не му бяха останали достатъчно пари, за да пренесе багажа си в новия апартамент, камо ли да се върне в Бруклин. А трябваше да направи точно това. Не можеше да си позволи да остане тук, докато си търси нова работа, изплаща студентския си заем и покрива сумите по кредитните карти. Така или иначе не му се оставаше в Южна Калифорния; той мразеше всичко тук — освен Марджъри. Марджъри. Толкова бързо го бяха изритали, че дори не му оставиха възможност да се сбогува с нея, да й обясни, да се ободри от остроумните й забележки и забавни коментари.

Единственото нещо, което можеше да го спаси, бяха осемте хиляди долара обезщетение за предсрочното прекратяване на трудовия му договор.

Той си наля чаша кафе, изсипа вътре неприлично количество сметана и захар и отпи. Оставаше му да прегледа радарните изображения на Деймос, но се съмняваше, че ще открие нещо в тях, заради ниската им резолюция. Поне не бяха много.

С неохота се върна на бюрото си и започна да ги разглежда. Изображенията бяха компютърно обработени в дълги вертикални разрези на повърхността на Деймос, радарът беше успял да проникне до около стотина метра в дълбочина. Образите приличаха на дълги, черни ленти, наподобяващи панделки, като повърхността и теренът под нея бяха оцветени съответно в червено и оранжево.

Почти веднага забеляза нещо странно. Под кратера Волтер някаква плътна, симетрична шупла блестеше в ярко оранжево. Той присви очи, опитвайки се да я види по-добре. След това се облегна назад: това, разбира се, беше просто метеоритното тяло, създало кратера. Тук нямаше никаква загадка. Учените в лабораторията сигурно вече го бяха проучили и бяха стигнали до същия извод.

Въпреки това той отвори снимката на кратера Волтер и отново я разгледа подробно. Това беше най-дълбокият и най-скорошен кратер на Деймос, толкова дълбок, че дъното му се криеше в сянка.

Той се наведе напред и присви очи. В сянката се забелязваше нещо.

Използвайки софтуер за повишаване качеството на образа, Корсо се опита да изчисти сянката. Той засили контраста, наслага спомагателни цветове, изостри преходните ръбове и обработи почти всеки пиксел, за да извади максимално количество информация и от най-слабите и неясни данни. Корсо се занимаваше с това повече от година и знаеше отлично как да съживи едно изображение, стига то да беше истинско, а не резултат от дефект в камерата. Процесът беше труден и пипкав, и му отне почти цял час. С всяка промяна в образа изненадата му преминаваше в учудване, смайване и най-накрая в изумление. Защото нещото, което видя в сенките на Волтер, съвсем не беше природен обект. В това нямаше никакво съмнение. Това не беше дефект, не беше софтуерна грешка.

Беше структура, изкуствен обект, машина.

Той се изправи и дишайки тежко, се приближи до прозореца, облегна се на перваза и подложи главата си под студената струя, която лъхаше от климатика, опитвайки се да овладее дишането си. Слънцето висеше над пресечката и сипеше кафеникави лъчи върху колоната от автомобили, светофарите, електрическите жици и сградите, които бяха пръснати сред хилавите палмови дръвчета.

Машина. Извънземна машина.

Изведнъж го обзе спокойствие. Изумително спокойствие. Това беше много по-важно от незначителните му лични проблеми. Той си припомни защо изобщо се беше захванал с наука. Точно заради това.

След като беше останал без работа, той щеше да разполага с достатъчно време, за да обмисли нещата и да реши какво да прави. Тези данни бяха секретни и притежанието им беше престъпление, така че той не можеше просто да отиде и да обяви откритието си. Ако съобщеше за него в лабораторията, те със сигурност щяха да намерят начин да му отнемат авторството и може би дори щяха да го пратят в затвора. Затова трябваше да действа предпазливо, да обмисли всичко внимателно, а не да направи нещо прибързано. Нуждаеше се от време, място и спокойствие, за да вземе правилното решение. Защото от това как ще постъпи зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето на цялата планета.

Той отново си пое дълбоко дъх, изправи се и започна да събира багажа си, за да се върне в Бруклин.