Дъглас Престън
Сблъсък (27)

27.

Аби не сваляше очи от зелената точка на радара, докато „Марея“ се влачеше през гъстата мъгла със скорост от пет възела.

— Горката ми глава — каза Джаки. — Не ме карай да го правя.

— Почти стигнахме.

— Направо си истински Блай. — Джаки изсипа в шепата си две хапчета от пластмасова тубичка с парацетамол и ги изпи с бира. После подаде кутийката на Аби. — Искаш ли да сръбнеш?

Аби поклати глава, без да сваля поглед от радара.

— Онази лодка пак се появи.

— Лодка ли? Каква лодка?

— Ето я. — Тя посочи към зелената точка на радарния екран, на около една морска миля зад тях.

— Каква е тази лодка?

— Не знам. Малка е. Мисля, че ни следи.

— Откъде знаеш, че не е някой рибар?

— Кой ще тръгне да лови омари в тая мъгла? — Аби си поигра с настройките на радара. — Нищо не виждам.

— Угаси двигателя — каза Джаки.

Аби го направи и двете се заслушаха.

— Чуваш ли я?

— Да — каза Джаки.

— Движи се подир нас от два часа.

— Че защо му е на някой да ни следи?

Аби отново пусна двигателя.

— За да ни открадне съкровището?

Джаки се изсмя.

— Може би прикритието ти е било твърде добро.

Аби даде газ, без да сваля очи от малката зелена точка, очаквайки да помръдне. Но тя просто си стоеше там.

Аби въведе курс към подветрената страна на остров Шарк и подкара бавно натам. Проучването му нямаше да им отнеме много време. Островчето представляваше просто един хълм без дървета насред океана, с полегат склон от едната страна и стръмни канари от другата, които, погледнати отдалеч, създаваха впечатление за перка на акула. Тя никога не беше идвала тук, нито пък познаваше някой, който да е бил. Мъглата беше толкова гъста, че Аби едва виждаше носа на лодката си.

— По дяволите, Аби, ти май наистина мислиш, че ще намерим метеорита?

Аби сви рамене.

— Когато се съмняваш в нещо — каза Джаки, — пушни си някой джойнт за прочистване на мислите.

— Не, благодаря.

Джаки започна да си свива цигара.

— Чака ни работа — каза сприхаво Аби. — Не можеш ли да изчакаш малко?

— Джаки не се ли забавлява, от работа ще почне да затъпява.

Аби въздъхна, а Джаки започна да щрака със запалката, която отказваше да работи във влажния въздух.

— Слизам долу.

Намираха се на около половин миля от острова. Аби намали скоростта, поглеждайки непрекъснато към картата и дълбокомера. Около острова имаше безброй рифове и опасни подводни скали и тъй като скоро щеше да настъпи отлива, Аби не искаше да рискува и да се приближава твърде много. След малко спря двигателя.

— Джаки, пусни котвата.

Джаки излезе на палубата с цигара в ръка и се огледа.

— Гъстомъглец, както обичаше да казва дядо ми. — Тя остави цигарата върху кутията с трева, отиде до носа и извади застопоряващия клин. — Готова ли си?

— Пускай.

Джаки пусна котвата през борда и разви веригата й докрай. Аби завъртя лодката и я заклещи. Приятелката й се върна.

— А островът къде е?

— На около двеста ярда в южна посока. Не посмях да се приближа повече.

— Двеста ярда? Отказвам да греба.

— Аз ще греба.

Аби хвърли в надуваемата лодка една кирка, лопата, кофа, намотано въже, раничка със сандвичи и кола, както и обичайните кибрит, фенерчета и манерка с вода.

— За какво са ти кирката и лопатата? — попита Джаки.

— Защото метеоритът трябва да е тук. — Опита се да прозвучи убедително, но самата тя изпитваше съмнения. Кого заблуждаваше? Такъв беше целият й живот — поредица от тъпи идеи.

Аби скочи в лодката и заклини греблата, докато Джаки се настаняваше на кърмата.

— Ти дръж компаса и ни насочвай — каза Аби.

Джаки развърза лодката и Аби започна да гребе. „Марея“ се изгуби в мъглата. Скоро подминаха една скала, стърчаща над водата като черен зъб и обрасла с водорасли. След нея подминаха още една и още една. Не подухваше никакъв вятър. Аби усещаше как косата й натежава от мократа мъгла, как влагата потича по лицето й и попива в дрехите.

— Сега вече разбирам защо не искаше да докараш лодката дотук — каза Джаки, оглеждайки скалите, които изникваха от мъглата. Някои от тях достигаха до шест фута височина и се издигаха над водата почти като човешки фигури. — Страшничко.

Аби гребеше.

— Ние може би сме първите хора, които някога са стъпвали на остров Шарк — каза Джаки. — Трябва да забием знамето си.

Аби мълчаливо продължаваше да гребе. Усещаше как сърцето й се свива. Това беше краят. Нямаше да намерят никакъв метеорит.

— Хей, Аби, съжалявам, че се заядох с теб на лодката. Дори и да не намерим метеорита, това си беше интересно приключение.

Аби поклати глава.

— Не спирам да мисля за онова, което каза, че съм прецакала живота си, като напуснах колежа. Баща ми толкова години спестяваше пари, за да ме прати да уча. И ето ме сега, на двайсет и една години, живея с нашите и работя като сервитьорка в Дамарискота. Неудачница.

— Стига, Аби.

— Дължа осем хиляди долара, които баща ми трябва да изплаща.

— Осем хиляди? Леле. Не знаех.

— Баща ми става в 3:30 сутринта, за да заложи капаните, работи като куче. Отгледа ме сам-самичък, след като мама умря. И ето, виж ме, крада му лодката. Защо съм такава ужасна дъщеря?

— От родителите се очаква да се скъсват от работа заради децата си. Това им е задачата. — Джаки се опита да се засмее. — Опа, стигнахме.

Аби погледна през рамо. Зад нея се издигаше тъмната сянка на острова. Нямаше никакъв бряг, само обрасли във водорасли враждебни и тъмни скали.

— Бъди готова да се намокриш — каза Аби.

Лодката се блъсна в най-близката скала, Аби направи няколко маневри, слезе и я завърза. Джаки й хвърли кирката, лопатата и раницата и също скочи на скалата. Двете издърпаха лодката на сухо и се огледаха.

Край тях се ширеше пустош. Масивна купчина от натрошени гранитни скали, покрити с начупени дървета, накъсани мрежи, натрошени шамандури и протрити въжета. Камъните бяха побелели от курешките на чайките, а над главите им се виеха невидими птици, които крещяха гневно.

Аби метна раницата на гръб. Те прекосиха полето от плавеи, изкачиха се по хлъзгавите скали и най-накрая се озоваха в началото на обрасла с режещ кладиум поляна. Островът преминаваше под ъгъл във висока скала, увенчана с гигантски гранитен клин като долмен, останал след разтопяването на глетчерите. Тревата отстъпи пред ниски храсталаци. Те стигнаха до гранитната плоча, заобиколиха я и продължаваха до стръмния край на острова.

Аби подмина плочата, спря се и се втренчи невярващо.

— Боже Господи!

Пред нея се ширеше наскоро образуван кратер с ширина пет фута.