Дъглас Престън
Сблъсък (70)

70.

Докато шофираше на юг по магистрала 295, Форд забеляза внезапна ярка светлина в нощното небе. Той надникна през предното стъкло към Луната и с внезапно чувство на страх отби встрани и спря, за да види по-добре. Слезе от колата в топлата лятна нощ и погледна втрещен към струята светлина, която се издигаше от повърхността на луната. Докато наблюдаваше, още коли започнаха да отбиват и да спират, хората излизаха да погледат и да направят снимки.

От повърхността на луната се откъсваше дълга лента от блестяща жълта материя, която непрекъснато се удължаваше. От противоположната страна се появи подобен взрив от отломки, по-закръглен, получен като че ли от сблъсък с повърхността на планетоида.

Изглеждаше така, като че ли луната беше простреляна с нещо, което беше влязло от едната страна и излязло от другата.

„Още един изстрел от онова нещо на Деймос?“

В това нямаше никакво съмнение. Този път беше използвано много по-голямо парче странна материя, достатъчно, за да създаде впечатляваща показна демонстрация за Земята. Може би дори това беше неговата цел — да направи показна демонстрация. Предишната общо взето беше останала незабелязана; тази нямаше да бъде пропусната. Докато наблюдаваше лентата от отломки, тя продължаваше да се удължава, постепенно преминавайки в широка крива, привличана от лунната гравитация.

Това беше поразяващо потвърждение на теорията на Аби: че извънземният артефакт на Деймос беше оръжие и то бе стреляло отново; този път по Луната. Но защо? Като демонстрация на сила?

Нямаше смисъл да стои край пътя със зинали уста, помисли си Форд. Трябваше да гони самолет. Той се метна в колата и пусна радиото, настройвайки го на местната радиостанция. Гръмотевичните звуци на Пасакалия и фуга в си минор на Бах разтресоха колоните, но почти веднага след това бяха прекъснати от гласа на говорителя, която обяви специална емисия за „невероятния феномен, който се случва на Луната“.

— Свързахме се с Илейн Далквист — продължи говорителят, — астроном в обсерваторията на института Смитсониън. Доктор Далквист, можете ли да ни кажете какво става там горе?

— Първото ми предположение би било, Джо, че Луната е била ударена от голям астероид, може би от два фрагмента едновременно, които са се забили от двете й страни.

— Как така никой не ги е забелязал?

— Добър въпрос. Очевидно си имаме работа с астероид, който е убягнал от вниманието на телескопа „Спейсуоч“ и другите програми за проследяване на астероиди. Тук, в Харвард-Смитсониън, сме обърнали телескопите ни към Луната и доколкото разбрах, обсерваторията Кек и космическият телескоп Хъбъл също я наблюдават — както и хиляди други телескопи, аматьорски и професионални.

— Има ли някаква опасност за Земята? — попита говорителят.

— Получихме съобщения за електромагнитни импулси и дъжд от заредени частици, които причиняват прекъсване в електрозахранването и проблеми в компютърните мрежи. Но иначе смятам, че тук, на Земята, сме в безопасност. Луната се намира на 240 000 мили оттук.

Форд спря радиото. Докато се придвижваше по магистралата, светлината в небето постепенно ставаше все по-ярка, а облакът от отломки се разширяваше. Цветът му беше жълтеникав, преминаващ в червеникав по краищата — горещи, сгъстени отломки, излетели при удара. Но шоуто скоро щеше да свърши: облаците, които бяха покривали небето, бяха отстъпили пред плътна черна линия, която настъпваше към хоризонта, потрепваща от светкавиците, зараждащи се в нея.

Той погледна към часовника си: намираше се на час и половина път от летището в Портланд; ако успееше да хване полунощния полет до Вашингтон, щеше да бъде там към два-три часа сутринта.

Но първо трябваше да подготви едно малко ужилване.