Дъглас Престън
Сблъсък (65)

65.

Хари Бър стоеше на палубата на „Рибарче“ и наблюдаваше Строу, който беше хванал щурвала и управляваше лодката, движеща се с пълна скорост. Тъй като нямаха много време да търсят, те бяха принудени да наемат по-голяма и по-бавна лодка, отколкото искаше Бър, но поне беше доста издръжлива. След като напуснаха дока по обяд, те изслушаха прогнозата за времето по късовълновата радиостанция — предупреждаваха малките съдове за наближаваща буря. Бър не беше сигурен дали 38-футова яхта като „Рибарче“, задвижвана от два дизелови двигателя, се вписваше в описанието за „малък съд“, но не умираше от нетърпение да подлага на изпитание възможностите й.

— Можеш ли да увеличиш скоростта?

— И без това я пришпорвам повече, отколкото трябва — отвърна Строу.

За пореден път вдигна бинокъла към очите си и огледа ширналия се океан и островите. Бър се изненада колко много острови имаше наоколо — десетки, може би стотици, без да се броят скалите и рифовете. Някои от тях бяха необитаеми, на два бяха построени търговски съоръжения, но повечето бяха пусти. Бър отмести погледа си към електронния четец на карти в добре оборудваната кабина. Той беше израснал в Гринуич и беше прекарал доста време край лодките, затова се чувстваше удобно в тях. И все пак оттогава беше минало доста време. Затова наблюдаваше внимателно действията на Строу, за да бъде сигурен, че след като приключи с убийствата, ще може да се върне обратно сам. Бурята щеше да бъде добро извинение за изчезването на ловеца на омари.

— Щом завием зад онзи остров ще имаме пълна видимост към северната част от залива Мъсконгъс — каза Строу. — Извади си бинокъла и бъди готов.

— Минахме край доста острови. Откъде знаеш, че не са в някой от заливите?

— Не знам. Първо ще претърсим открития океан, след това ще се върнем да огледаме заливите.

— Прав си.

Строу определено беше мотивиран. Ръцете му стискаха щурвала, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, тясно присвитите му очи се стрелкаха насам-натам, търсейки други лодки. Изглеждаше на ръба на нервен срив.

— Все още разполагаме с достатъчно време — каза Бър, опитвайки се да звучи спокойно, — не се тревожи. Докато са във водата, той няма да я нападне. Нужна му е да управлява лодката.

— Познавам всяко пристанище, всеки залив от тук до Айл о Хаут и се заклевам, че ще претърсим всеки един от тях, докато не я намерим.

— Ще я намерим.

— Със сигурност ще я намерим.

Бър измъкна пакет цигари от джоба си и си извади една. Мъжът беше започнал да го отегчава.

— Имаш ли нещо против да запаля?

Строу го погледна. Очите му бяха изтощени и кървясали. Горкият човек се притесняваше твърде много.

— Пуши на кърмата, по-далеч от двигателя. Вземи си бинокъла и продължавай да гледаш.

Бър се приближи до оградата на хакборда и запали цигарата си. Вече заобикаляха острова и скоро пред очите им се ширна океанът, обсипан с острови. Късното следобедно слънце го обливаше в златисти лъчи. Виждаха се няколко рибарски лодки, които се движеха насам-натам и хвърляха капаните си. Той вдигна бинокъла и ги огледа внимателно.

Нито една от тях не беше „Марея II“.

Той отново дръпна от цигарата и се зачуди какво ли бяха намислили Форд и момичето, защо бяха избягали в морето. Да не е някаква шпионска работа? Както обикновено, той не знаеше истинската самоличност на клиентите си, нито защо им трябваше твърдият диск, което му пречеше да разбере защо Форд и момичето се бяха преместили от Бруклин във Вашингтон, защо отпътуваха с откраднатата кола към Мейн и бяха взели лодка, за да излязат в океана. Знаеше само, че у Форд има твърд диск, който струва двеста бона. Честно казано, друго не му и трябваше да знае.