Дъглас Престън
Сблъсък (48)

48.

Аби стоеше зад Форд, когато той почука по вратата на кабинета на доктор Чарлз Чодри, директор на марсианската мисия. Чувстваше се ужасно неудобно в новия костюм, който Форд я беше накарал да облече, особено във връхлетяната от юнски жеги Калифорния.

Директорът се изправи и излезе пред бюрото си с протегната ръка.

— Моята асистентка, Аби Строу.

Аби стисна хладната му длан. Чодри беше хубав мъж със слабо, изсечено лице, тъмнокафяви очи, пружинираща походка, атлетичен, представителен. Косата му беше вързана на конска опашка, което изглежда беше характерно за всички калифорнийци, които достигнеха определена възраст.

— Моля, влезте — каза мъжът с музикален тенор.

Форд се отпусна в единия стол пред бюрото му, Аби го последва. Тя се опитваше да скрие нервността си. Част от нея изпитваше трепетно вълнение от цялата тая авантюра, в която се бяха впуснали, от лъжата, с която бяха успели да получат достъп. Доброто момиче в нея въобще не го харесваше. Ако ги разкриеха, това никак нямаше да изглежда добре в досието й. Този тип Форд, който изглеждаше толкова свит и консервативен, всъщност се оказа разрушителна личност. Това й харесваше.

Кабинетът беше доста просторен и оскъдно обзаведен, прозорците му гледаха към сиво-кафявите хълмове, които се издигаха зад огромния паркинг. За удобната, научна атмосфера допринасяха двете стени, покрити с книги. Всичко беше идеално чисто и подредено.

— Да видим сега — каза Чодри и скръсти ръце. — Значи вие възнамерявате да пишете книга за нашата мисия на Марс.

— Точно така — отвърна Форд. — Дебела книга с красиви фотографии. Казаха ми, че вие сте човекът, който отговаря за картографирането и фотографирането на повърхността.

Чодри кимна утвърдително.

Форд започна ентусиазирано да описва книгата с подробности, за художественото й оформление, съдържанието и разбира се, красивите снимки, които ще включва. Аби се изуми от трансформацията на обикновено сухото му и хладнокръвно поведение в кипящ ентусиазъм. Чодри слушаше учтиво, опънал ръце върху бюрото си.

Форд завършваше тирадата си:

— Разбрах, че тъй като това е проект на НАСА, снимките са качени на обществен сървър. Бих искал достъп до всички изображения с възможно най-висока резолюция.

Чодри се наведе напред.

— Прав сте, че снимките са качени на обществен сървър, но не са с висока резолюция.

— Възнамеряваме да направим някои от страниците големи и сгънати на четири, затова ни трябват снимки с най-висока резолюция.

Директорът се облегна назад.

— Боя се, че тези снимки са строго секретни. Но не се притеснявайте, ще ви осигурим всички снимки, от които се нуждаете, с резолюция, която ще бъде повече от достатъчна за книгата ви.

— Защо са строго секретни?

— Стандартна оперативна процедура. Технологията, която се използва за заснемането им, е строго секретна и ние не искаме враговете ни да разберат всъщност колко е добра.

— И колко висока е високата резолюция?

— Пак ще повторя, че не мога да говоря с конкретни числа. Общо взето от орбита бихме могли да видим на Земята предмети с размер от петдесет сантиметра. А с помощта на нашия радар SHARAD можем да проникнем до сто метра под повърхността.

Форд подсвирна.

— Да сте видели нещо необичайно?

Чодри се усмихна, разкривайки блестящо белите си зъби.

— Почти всичко, което виждаме, е необичайно. Ние сме като Колумб, който за пръв път стъпва в Америка.

— Нещо… не съвсем естествено?

Усмивката угасна.

— Какво имате предвид с това? — попита студено Чодри.

— Да речем, че на повърхността се забележи нещо не съвсем естествено — като извънземен космически кораб, например. — Форд се захили. — Как ще постъпите тогава?

Усмивката на Чодри съвсем се изгуби.

— Господин Форд, моля ви, дори не смейте да се шегувате с това. Тук сме виждали много — и имам предвид наистина много — ненормалници, които преследват подобни луди теории. Дори група хора проведоха демонстрация пред сградата с искания да публикуваме всички снимки на извънземни цивилизации, които сме направили. — Той замълча, след което добави: — Шегувате ли се, господин Форд? Или имате някаква точно определена причина да задавате този въпрос?

— Да — отвърна Форд, — шегувам се.

Аби се обади:

— Но вие сте прав, доктор Чодри. Някъде четох, че почти четирийсет процента от американците вярват в съществуването на разумен живот някъде във вселената. Представете си, колко са тъпи!

Чодри се размърда неловко в стола си.

— Е, доктор Чодри — каза бързо Форд, стрелвайки Аби с поглед, — благодаря ви, много ни помогнахте.

Чодри се надигна от стола с очевидно облекчение.

— Господин Форд, с удоволствие ще ви съдействаме за книгата ви. Всички снимки са на разположение на уебстраницата ни. Просто си изберете онези, които ви харесват и от нашия пресцентър ще ви изпратят ДВД с възможно най-високата законна резолюция. — Той се усмихна доста пресилено и им посочи пътя навън със заучено движение на ръката.

— Това си беше чиста загуба на време — каза Аби, докато вървяха по дългия коридор.

Форд потърка брадичката си и се огледа, след което рязко сви зад ъгъла и тръгна по друг коридор.

— Ей, Айнщайн — каза Аби. — Сбърка пътя.

По лицето на Форд се разля усмивка.

— Проклятие. Това място е толкова голямо и объркващо. Толкова е лесно да се изгуби човек. — Той продължи да върви, зави зад следващия ъгъл и тръгна по друг коридор.

Аби се опитваше да не изостава.

— Просто върви след мен — каза Форд. Зави отново и Аби осъзна, че той всъщност познава много добре плана на сградата. Двамата стигнаха до вратата на един кабинет, която беше затворена. Форд почука и отвътре се чу едно раздразнено „влез“.

Форд отвори вратата и влезе. Аби видя един огромен мъж с неприятно рибешко лице, който носеше риза с къси ръкави. В стаята беше горещо и миришеше на пот.

— Господин Уинстън Дирквайлер? — изрече отсечено Форд.

— Да?

— Аз съм от Управлението — каза Форд, кимвайки към Аби. — Моята асистентка.

Дирквайлер я погледна, след което погледът му се върна на Форд.

— Управление ли? Кое управление?

— Преди около месец — продължи Форд, сякаш въобще не беше чул въпроса му — един от вашите учени беше убит.

Аби се изненада. Това беше ново за нея. Форд явно имаше доста козове.

— Точно така — отвърна Дирквайлер, — но доколкото разбрах, случаят е приключен.

Форд се обърна към Аби.

— Госпожице Строу, бихте ли затворили вратата, ако обичате?

— Да, сър. — Аби затвори вратата и дори заключи, за по-сигурно.

— Случаят може и да е приключен, но пропуските в сигурността все още се разследват.

Дирквайлер кимна.

— Пропуск в сигурността? Ъ-ъ… Не съм сигурен, че разбирам.

— Нека просто спомена, че доктор Фрийман е бил непредпазлив.

— Не съм изненадан.

— Радвам се, че разбирате проблема, доктор Дирквайлер.

— Благодаря ви.

Форд се усмихна.

— Казаха ми, че мога да разчитам на вашата помощ. Бих искал да получа списък със сътрудниците във вашия отдел.

Дирквайлер се поколеба.

— Като говорим за сигурността, искам… искам да видя вашата идентификация или някакъв документ.

— Естествено! Моля да ме извините. — Форд измъкна доста износена значка, върху която Аби видя синия, белия и златния цвят на ЦРУ.

— О, това управление — каза Дирквайлер.

Значката бързо изчезна в джоба на Форд.

— Искам това да си остане между нас, ясно ли е?

— Кристално. — Дирквайлер се зарови в папките си и извади лист хартия, който подаде на Форд. — Това е списъкът на хората в отдела ми — имена, титли, информация за връзка.

— И бившите служители?

Дирквайлер се намръщи и провери в друга папка.

— Ето ви списъка от последните четири месеца. Ако искате по-старите, препоръчвам ви директно да се обърнете към личен състав.

След пет минути двамата вече бяха извън сградата и вървяха по огромния паркинг. В колата им под наем беше адска жега, седалките пареха като нажежени тигани. Аби никога не беше идвала в Южна Калифорния, и се надяваше никога повече да не се връща. Как въобще издържаха хората тук? Предпочиташе Мейн през януари.

Форд запали двигателя и климатикът се включи със силна, първоначално гореща струя. Аби го погледна с присвити очи.

— Браво на вас, специален агент Форд.

— Благодаря. — Форд извади от джоба си листата, които му беше дал Дирквайлер и й ги подаде. — Намери ми някой недоволен бивш служител, за предпочитане да е бил уволнен.

— Мислиш ли, че укриват нещо?

— Подобни места винаги крият нещо. Такава е природата на звяра. Всички големи бюрократични машини, независимо с какво се занимават, са предназначени да контролират информация, да раздуват бюджета си, да се обезсмъртяват. Ако са намерили нещо необичайно на Марс, мога да се обзаложа, че са го скрили. Бог да благослови недоволните служители — никой друг не толкова откровен с правителството.