Р. А. Салваторе
Убежище (6)

5
Смъртоносна заплаха

Двамата гоблини застанали на стража, полетяха встрани, когато мощният Улгулу изхвърча през завесата и напусна пещерата.

Беше нощ. Свежият, прохладен планински въздух подейства добре на баргеста, но той се почувства още по-добре, когато си спомни задачата, която трябваше да изпълни. Моравият звяр погледна към ятагана, който му бе донесъл Тифанис. Изкусно изкованото острие изглеждаше крехко и малко в огромната тъмнокожа ръка на Улгулу.

Чудовището несъзнателно пусна ятагана на земята. Не искаше да го използва тази нощ. Баргестът искаше да използва собствените си смъртоносни оръжия — ноктите и зъбите си. Копнееше да вкуси кръвта на жертвите си и да изпие жизнената им сила, за да стане още по-велик и могъщ. Но Улгулу беше интелигентно същество и разумът му бързо надделя над кръвожадните животински инстинкти. Тази среднощна задача имаше цел, мотив, който обещаваше още по-големи печалби и унищожението на единствената реална заплаха, която бе надвиснала над невръстните баргести с появата на мрачния елф.

С гърлено ръмжене, слаб протест от страна на животинските му инстинкти баргестът грабна отново ятагана и с тежки огромни стъпки се спусна надолу по планинския склон. Звярът спря на ръба на стръмна клисура, където една-единствена тясна пътека се виеше надолу по урвата. Щеше да му отнеме много време докато успее да се спусне по този опасен път.

Но Улгулу беше гладен.

Огромният баргест отново потъна в себе си, съсредоточавайки се върху онази част от съществото си, в която се концентрираше магическата му енергия. Той не беше създание от Материалния свят. Съществата от други измерения несъмнено притежаваха сили и умения, който изглеждаха магически на създанията от приемното измерение. Няколко минути по-късно, когато Улгулу излезе от транса си, очите му блестяха в оранжево от вълнение. Звярът се взря в урвата и съсредоточи погледа си в една точка на равното дъно, вероятно на четвърт миля от ръба на пропастта.

Пред очите му се появи врата, която искреше във всички цветове на дъгата и сякаш висеше във въздуха над клисурата. Смехът му прозвуча като рев, огромният баргест отвори вратата и точно пред прага и откри мястото, към което бе съсредоточил погледа си. Чудовището пристъпи напред, изминавайки цялото разстояние до дъното на клисурата, с една огромна хиперпространствена крачка.

Улгулу продължи да тича надолу по планинския склон и към града на хората. Тичаше бързо — нямаше търпение да осъществи пъкления си план.

Когато достигна подножието на планината, баргестът отново потъна в себе си и се съсредоточи в магическата част на съзнанието си.

Крачките на Улгулу постепенно се забавиха. Накрая чудовището спря, започна да се гърчи в ужасни спазми и да издава неразбираеми, гъргорещи звуци. Костите му се сляха в едно с пукащи звуци, кожата му се разкъса и измени, а цветът и стана почти черен.

Когато Улгулу отново тръгна надолу по планината, крачките му на мрачен елф вече не бяха толкова огромни.

* * *

Тази вечер Бартоломю Тисълдаун седеше с баща си Марке и най-големия си син в кухнята на самотната ферма в западните покрайнини на Малдобар. Съпругата и майката на Бартоломю бяха отишли в хамбара, за да затворят животните, преди да настъпи нощта, а четирите му деца се бяха сгушили на топло в леглата си в малката стаичка до кухнята.

Обикновено нощем трите поколения на семейство Тисълдаун си почиваха на топло, похърквайки в леглата си, но сега Бартоломю се страхуваше, че ще трябва да изминат много нощи преди обичайното спокойствие да се завърне в притихналата ферма. В околността беше забелязан мрачен елф. Фермерът Тисълдаун не беше много сигурен, че той може да им навреди — съществото бе имало възможност да убие Конър и децата, а ги бе пуснало да си отидат живи и здрави — но самото присъствие на този елф, щеше да предизвика доста вълнения в града.

— Можем да се преместим в центъра на града — предложи Конър. — Ще ни намерят място да се подслоним, а и целият Малдобар ще застане зад нас.

— Ще застане зад нас? — повтори саркастично Бартоломю. — Нима някой ще изоставя фермата си всеки ден, за да идва тук и да ни помага в работата? Кой от тях мислиш ще язди до тук всяка вечер, за да се грижи за животните?

Сгълчаният Конър сведе виновно глава и плъзна ръката си по дръжката на меча, за да си припомни, че вече е мъж, а не е дете. И все пак младежът благодари мълчаливо на своя дядо, който често го потупваше разбиращо по рамото.

— Трябва да мислиш, преди да говориш такива неща, момче — с по-мек тон продължи Бартоломю, изведнъж осъзнал, че наранява сина си. — Фермата е нашият… твоят живот, сине. Тя е най-важното.

— Можем да изпратим там само малките — добави Марке. — Момчето с право се страхува — навън обикаля мрачен елф.

Бартоломю извърна очи и примирено отпусна глава в дланите си. Мисълта, че семейството му може да се раздели бе непоносима. Семейството беше тяхната сила вече пет поколения насам.

И въпреки това, Бартоломю бе порицал Конър, макар че момчето мислеше единствено за доброто на семейството си.

— Трябваше да помисля повече — чу фермерът Тисълдаун шепота на сина си и разбра, че не може да мисли за собствената си гордост, когато детето му страда.

— Съжалявам, татко — промълви момчето.

— Недей — отвърна Бартоломю и се обърна към останалите. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всички се уплашихме от появата на мрачния елф. Ти беше прав, Конър. Прекалено сме отдалечени от града, не сме в безопасност.

Изведнъж се чу рязко изпращяване от счупено дърво и приглушен писък, който идваше отвън, някъде откъм хамбара. В този ужасен миг, Бартоломю Тисълдаун осъзна, че е трябвало да реши какво да прави по-рано, когато светлината на деня бе предпазвала семейството му.

Конър реагира първи, изтича към вратата и я отвори със замах. На двора цареше мъртвешка тишина. Нищо не нарушаваше нереалната сцена. Смълчаната луна бе надвиснала ниско в небето над фермата и хвърляше дълги злокобни сенки от всяка ограда и всяко дърво. Конър се огледа, не смееше да си поеме дъх, а изминалата секунда му се стори цяла вечност.

Вратата на хамбара проскърца и рухна от пантите си. От помещението излезе един мрачен елф и пристъпи в двора на фермата.

Конър затръшна вратата и се облегна на нея, за да запази присъствие на духа. Лицата на баща му и дядо му бяха обезпокоени и разтревожени.

— Майчице — прошепна младежът. — Там има мрачен елф!

Възрастните Тисълдаун се поколебаха, в умовете им цареше безпорядък от нахлулите хиляди ужасни мисли.

Изведнъж двамата мъже скочиха от местата си, Бартоломю отиде да си вземе оръжието, а Марке се приближи към Конър и вратата.

Внезапните им действия отърсиха младежа от вцепенението, в което беше изпаднал. Той измъкна меча от колана си и отвори вратата с трясък — възнамеряваше да изскочи навън и да се изправи срещу натрапника.

С един скок на силните си крака Улгулу се озова пред вратата на къщата. Конър се хвърли сляпо напред, блъсна се в чудовището, което само изглеждаше крехко като мрачен елф и ужасен отскочи назад. Преди някой от мъжете да успее да реагира, ятаганът, насочен с цялата сила на баргеста, който го държеше, полетя към младия Тисълдаун и почти го разсече на две.

Улгулу влезе в кухнята и забеляза възрастния мъж. Слабият неприятел се втурна да го нападне, но баргестът потърси магическата страна на същността си, за да осуети атаката на фермера. Вълна от освободена емоция, вълна от отчаяние и ужас помете Марке Тисълдаун и той не можа да се пребори с нея. Сбръчканата му уста застина в безмълвен писък. Фермерът политна назад, удари се в стената и се улови за сърцето.

Бартоломю Тисълдаун се хвърли напред с вилата, събрал цялата си ярост в тази атака. Фермерът изрева и мълвейки неразбираеми думи нападна чудовището, което бе убило сина му.

Крехката обвивка, която бе приел баргеста не отслаби неговата невероятна сила и мощ. Вилата се приближи на сантиметри от гърдите на Улгулу и той я сграбчи с ръка. Изведнъж, както се беше засилил, Бартоломю спря. Дръжката на вилата се заби дълбоко в корема му и го лиши от въздух.

Само с едно движение на ръката Улгулу повдигна Бартоломю от пода и удари главата му в носещата греда на тавана с такава сила, че вратът на фермера се пречупи като сламка. Баргестът захвърли тялото на мъжа и жалките му оръжия в средата на кухнята и се запъти към по-възрастния човек.

Марке вероятно бе забелязал приближаването му, но може би изпитваше толкова силна болка и страдание, че не можеше да проумее какво се случва. Улгулу се приближи към него и разтвори широко уста. Искаше да погълне стария човек, да пирува с живителната му сила, както бе направил с по-младата жена в хамбара. Звярът бе съжалил за постъпката си, веднага щом екстазът от убийството бе понамалял и сега разумът му отново успя да надделее над първичните инстинкти. С рев на разочарование Улгулу заби ятагана в гърдите на Марке и сложи край на мъките на стареца. После се огледа наоколо, видя страховитото клане и съжали, че не се е насладил на вкуса на силните млади фермери. За да се успокои, Улгулу си припомни какво ще му донесат убийствата от тази нощ.

Тревожният плач го отведе в малката стаичка, в която спяха децата.

* * *

На следващия ден Дризт слезе колебливо от планината. Китката още го болеше, там, където го бе порязал куиклингът, но раната беше чиста и мрачният елф знаеше, че бързо ще заздравее. Той се сниши в гъсталака зад фермата на Тисълдаун, готов да се срещне с децата още веднъж. Все пак ги наблюдаваше отдавна, а и вече бе прекарал толкова време сам, че не искаше да се отказва. Искаше да живее именно тук, искаше да премине през бариерата от предразсъдъци, която виждаше в лицето на огромния мъж със злобните кучета.

От този ъгъл Дризт не може да види избитата врата на хамбара и всичко му изглеждаше нормално и спокойно — като всеки ден преди изгрев на това място.

Не след дълго слънцето се показа над хоризонта, но на двора не излезе никой. За пръв път фермерите не започваха сутрешните си задължения с утрото. Петелът започна да кукурига, няколко животни се разхождаха по двора, но къщата остана потънала в тишина.

Дризт усети, че това е необичайно, но реши, че случката в планината от предишния ден бе накарала хората да се скрият. Вероятно бяха напуснали фермата и бяха потърсили убежище в по-гъсто населените райони на града. Тези мисли натъжиха Дризт — присъствието му отново бе нарушило спокойния живот на живеещите наоколо. Мрачният елф си припомни Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, припомни си как само с присъствието си бе обезпокоил ежедневието на всички и бе застрашил живота им.

Денят беше слънчев и ясен, но от високите части на планината повяваше хапещ и мразовит ветрец. По двора на къщата не се виждаше никой, а и Дризт предполагаше, че тя бе празна. Въпреки това, той остана да наблюдава и с всяка изминала секунда тревогата му ставаше все по-силна.

Познат жужащ звук сепна елфа и го извади от унеса на разсъжденията му. Той извади единствения си ятаган и се огледа наоколо. Искаше му се да повика Гуенивар, но не беше минало достатъчно време от последното и посещение в Материалния свят. Пантерата трябваше да остане в звездния си дом поне още един ден, за да възстанови силите си и да се завърне достатъчно отпочинала.

Наблизо нямаше никой. Дризт се шмугна между стволовете на две огромни дървета. Струваше му се, че от тази позиция ще може да се защити по-добре от ослепителната скорост на малкия зъл дух, дебнещ наоколо.

Миг по-късно жуженето престана, но куиклингът не се виждаше никъде. Мрачният елф прекара остатъка от деня в лутане из гъсталака, опъваше невидими жици и копаеше плитки ями. Ако той и духът трябваше да се бият отново, този път мрачният елф искаше да обърне сражението в своя полза.

Сенките на дърветата се издължиха, небето на запад се обагри в пурпурни цветове и Дризт отново насочи вниманието си към фермата. Никъде в къщата не се запали свещ, която да разсее все по-сгъстяващият се мрак.

Мрачният елф се обезпокои още повече. Повторната поява на онзи отвратителен дух му бе припомнила какви опасности дебнат наоколо, а в двора на фермата не бе излязъл никой през целия ден. Страхът нахлу в сърцето на Дризт, впи корените си дълбоко в него и скоро прерасна в истински ужас.

Постепенно здрачът премина в нощ. Луната се издигна над небосвода и бавно започна пътешествието си по небето на изток.

В къщата не проблясваше никаква светлинка от горяща свещ, нито пък се чуваше някакъв звук.

Дризт излезе от шубраците и претича като стрела през малкото поле зад къщата. Нямаше намерение да се приближава повече, искаше просто да огледа и да види дали няма да разбере нещо, което да му подскаже какво се е случило. Надяваше се да забележи липсата на конете, или на малката каручка и това да потвърди подозренията му, че семейството се е преместило в града.

Когато заобиколи хамбара и видя счупената врата, Дризт инстинктивно разбра, че фермерите не са заминали — беше се случило нещо друго. Страховете и опасенията на мрачния елф нарастваха с всяка крачка. Той надникна през вратата на хамбара и не се изненада, когато видя, че каручката си е там и че конете са още в конюшнята.

Отстрани до каручката обаче, лежеше възрастната жена, сгърчена и покрита със собствената си засъхнала кръв. Дризт отиде при нея. Вече знаеше, че е мъртва, убита от остро оръжие. Елфът веднага си припомни дребния зъл дух и откраднатия си ятаган. Когато заобиколи каручката и зад нея откри друго мъртво тяло, Дризт вече знаеше, че убийствата са дело не на духа, а на много силно и кръвожадно чудовище. Този втори, полуизяден труп беше неузнаваем.

Забравил предпазливостта си, Дризт изтича от хамбара и се втурна към къщата. Там откри телата на двамата Тисълдаун и за свой най-голям ужас, телата на дечицата, още лежащи в леглата си. Вълни от отвращение и вина заляха мрачния елф, докато се взираше в злощастните деца.

При вида на малкото пепеляворусо момче, думата „Дризит“ отекна болезнено в главата на объркания До’Урден. Хаотичните мисли и чувства се блъскаха в съзнанието му и Дризт не можа да издържи повече. Той запуши ушите си — не искаше да чува осъдителното „Дризит“, но думата не спря да ехти в мислите му, преследваше го, напомняше му всичко.

Дризт изскочи от къщата — едва си поемаше дъх. Ако беше претърсил стаята по-внимателно, може би щеше да забележи липсващия си ятаган под леглото, пречупен на две и оставен за фермерите.