Р. А. Салваторе
Убежище (8)

7
Сдържана ярост

На същата сутрин, в която Чучулигата и другарите и тръгнаха за Малдобар, Дризт се отправи на собствено пътешествие.

Мрачният елф още не можеше да се съвземе от ужаса, който бе преживял през последната нощ. Мислеше си, че никога няма да успее да го направи, но в душата му успя да нахлуе и друго чувство. Вече не можеше да направи нищо за невинните фермери и децата им, но поне можеше да отмъсти за тяхната смърт. Тази мисъл не му се понрави особено — надяваше се, че когато се бе сбогувал с Подземния мрак, се е сбогувал и с жестокостта. Ала сега беше сам, а образите на убитото фермерско семейство не избледняваха в съзнанието му. Мрачният елф не можеше да погледне единствения си ятаган, без да помисли за възмездие.

Преди да тръгне по следата на убиеца, Дризт взе две предпазни мерки. Първо се прокрадна в двора на фермата, зад къщата, където хората държаха един счупен плуг. Стоманеното острие беше тежко, но решителният елф го повдигна и го отнесе със себе си, без да се замисли за неудобството от товара. После повика Гуенивар. Веднага щом пантерата се появи и забеляза напрегнатото изражение на господаря си, тя се сниши на земята и задебна тревожно. Котката го познаваше от дълго време, познаваше и лицето му, и можеше да разбере кога ги чака битка.

Още преди зазоряване двамата приятели поеха на път. Гуенивар бързо надуши пресните следи на Улгулу, както се бе надявал огромният баргест. Движеха се бавно, Дризт изоставаше заради плуга, но не спираше. А веднага щом чу познатото жужене в далечината, мрачният елф разбра, че е постъпил правилно като е взел тежкия предмет.

Въпреки всичко, сутринта премина без произшествия. Следата отведе двамата приятели до дъното на една клисура и до основата на висока и остра скала. Дризт се уплаши, че ще му се наложи да остави плуга, за да се покатери по нея, но после забеляза малка, тясна пътека виеща се нагоре по каменната стена. Стръмната пътека изглеждаше гладка докато криволичеше покрай отвесните скали на урвата, покрай острите й, опасни завои. Дризт искаше да използва този път като предимство, затова изпрати Гуенивар напред и тръгна сам. Чувстваше се уязвим, а трябваше да влачи плуга нагоре по опасната и стръмна пътека. Но това не успя да погаси бушуващите пламъци в лилавите му очи. Те горяха силно под ниско нахлупената качулка на големия му гнолски плащ. Щом се почувстваше неспокоен от дълбоката клисура, простираща се отвъд пътеката, мрачният елф трябваше само да си припомни фермерите.

Не след дълго, от по-ниската част на пътеката долетя познатия жужащ звук. Дризт само се усмихна — беше се надявал да го чуе.

Жуженето се приближаваше бързо. Мрачният елф се притисна плътно до стената на урвата, извади ятагана си и внимателно засече времето, за което ще го настигне духът. Измина само миг и Тифанис се озова край елфа. Малкият кинжал на куиклинга се стрелкаше и опитваше да намери пролука в защитата на Дризт. Изведнъж Тифанис изчезна нагоре по пътеката, а мрачният елф остана с рана в рамото.

Дризт огледа раната и кимна мрачно. Трябваше да приеме това дребно безпокойство, знаеше, че не може да отблъсне ослепителната атака на злия дух, но знаеше и, че за да постигне победата си трябваше да позволи на противника си да нанесе първия удар. Някъде напред, на по-високата част от пътеката, се разнесе рев и накара Дризт да застане нащрек. Гуенивар бе срещнала духа и със светкавично бързите си лапи, толкова бързи, колкото и острието на куиклинга, без съмнения бе успяла да го върне назад.

Мрачният елф отново долепи гръб до стената, пресмятайки за колко време ще се приближи жужащото същество. Веднага щом то се появи зад ъгъла, Дризт изскочи на тясната пътека приготвил ятагана си за бой. Другата му ръка почти не се виждаше — тя стискаше здраво стоманения плуг и чакаше удобния момент да прегради пътя на куиклинга.

Бързият дух се втурна към стената. Той успяваше да избегне ятагана на Дризт с лекота, но беше толкова съсредоточен върху целта си, че дори не забеляза другата ръка на елфа.

Дризт едва успяваше да различи движенията на съществото, толкова бързо бе то, но с едно внезапно „Бам“ куиклингът се удари с все сила в стоманения плуг и по ръката на елфа се разнесоха резки вибрации. Дризт се усмихна самодоволно, остави инструмента да се изплъзне от ръката му, сграбчи за гърлото загубилото съзнание същество и го притисна към земята. Гуенивар се появи от ъгъла точно в мига, в който куиклингът разтърси глава, за да се съвземе, а дългите му, заострени уши почти захлупваха лицето му при всяко движение.

— Какво създание си ти? — попита Дризт на езика на гоблините, който му бе помогнал да установи контакт с бандата на гнолите. Мрачният елф се изненада, когато видя, че съществото го разбира, но не можа да проумее нищо от бързия писклив и неразбираем отговор, който получи. Дризт разтърси духа, за да го накара да млъкне, после изрева.

— Говори бавно и ясно! Как се казваш?

— Тифанис — отвърна възмутено куиклингът. Той можеше да движи краката си по сто пъти в секунда, но сега, когато висеше издигнат във въздуха, те не можеха да му помогнат. Той погледна надолу и се загледа в малкия си кинжал, захвърлен до плуга, ала Дризт го разтърси, заплаши го с ятагана си и попита:

— Ти ли уби фермерите?

Злият дух се изкиска зловещо и мрачният елф едва се удържа да не го съсече.

— Не — изжужа бързо Тифанис.

— Кой тогава?

— Улгулу! — заяви духът, после посочи пътеката и заговори развълнувано.

Дризт успя да различи няколко думи, но най-притеснителните от тях бяха: „Улгулу… чака… обяд“. Елфът не знаеше какво ще прави със своя пленник. Тифанис беше прекалено бърз. Не можеше да го пусне на свобода и да го държи под око. Той погледна към Гуенивар, седяща на няколко крачки от него, но пантерата само се прозя, протегна се лениво и не му обърна внимание.

Елфът тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, да разбере каква е ролята на Тифанис във всичко това, но напереният куиклинг реши, че е пострадал достатъчно от тази среща. Дризт не успя да реагира, толкова бързо се движеше злият дух — за част от секундата посегна към ботуша си, извади друг мъничък нож и поряза вече ранената китка на младия До’Урден.

Ала този път Тифанис подцени своя противник. Дризт не можеше да се движи със същата скорост, дори не можеше да забележи малкия кинжал. Раните на елфа бяха болезнени, но и гневът, насъбрал се в душата му, не беше малък. Той стисна куиклинга още по-здраво за шията и замахна с ятагана си към гърдите му. Но дори и в това неудобно положение, Тифанис беше достатъчно пъргав и бърз, за да избегне удара. С див кикот, той се изви и заби кинжала си в ръката на Дризт.

Накрая елфът не издържа повече и реши да премине към друга тактика, с която куиклингът нямаше да успее да се справи и която щеше да му отнеме всички преимущества.

Дризт удари Тифанис в стената и запрати зашеметеното създание в урвата.

* * *

Не след дълго, Дризт и Гуенивар се снишиха в храстите в подножието на каменистия склон. На върха му, добре прикрит в гъсталака, се виждаше входът на една пещера, често огласяна от гласове на гоблини. Отвъд входа на пещерата планината ставаше все по-стръмна и отвесна, а до него, от страната на склона, имаше дълбока падина. Следите, макар че понякога едва се забелязваха върху голия камък, отведоха Дризт и Гуенивар до тази пещера, където без съмнение живееше чудовището, изклало фермерското семейство.

Мрачният елф отново се зачуди дали трябва да отмъсти за смъртта на хората. Искаше му се да използва по-цивилизовани методи за възмездие, да предаде този звяр на законен съд, но нима имаше такава възможност? Нямаше към кого да се обърне, нито пък можеше да отиде при хората в града и да им разкаже за подозренията си. Снишен в храстите, Дризт отново си помисли за бедното фермерско семейство, за пепеляворусото момченце, за хубавото момиче, почти превърнало се в жена, и за младия мъж, който бе обезвредил на полянката с боровинките през онзи ден. Мрачният елф едва успяваше да контролира дишането си. В дивата пустош на Подземния мрак понякога не можеше да устои на инстинктите си, на животинските си пориви. Поддаваше се на една по-тъмна страна от себе си, която се биеше с невиждана жестокост и сееше смърт. Дризт усещаше, че тази същност отново се надига в душата му. Отначало се опита да потисне яростта си, но после си припомни уроците, които беше научил. Тази мрачна същност също бе част от него, тя му беше нужна, за да оцелява и като цяло не беше зла.

Беше му необходима.

Въпреки това, Дризт разбираше неизгодното си положение в тази ситуация. Нямаше никаква представа с какви чудовища може да се сблъска, нито пък колко на брой са те. От пещерата се чуваха гласове на гоблини, но кръвопролитието в къщата на фермерите показваше, че е замесено нещо много по-силно и ужасно.

Разумът на Дризт му подсказваше да изчака и да наблюдава пещерата, за да научи нещо повече за враговете си, но в следващия миг елфът отново си припомни видяното в къщата на фермерите и забрави за него и за предпазливостта.

С ятагана си в една ръка и кинжала на куиклинга в другата, Дризт се заизкачва по каменистия хълм. Когато наближи входа на пещерата, мрачният елф не забави крачка, а просто разсече храстите и влезе вътре.

Гуенивар се поколеба и не го последва, стоеше отдалеч и го наблюдаваше, объркана от постъпката на мрачния елф.

* * *

Тифанис усети хладният полъх галещ лицето му и за миг си помисли, че сънува нещо хубаво, ала изведнъж се отърси от тази илюзия. Осъзна, че лети към земята с ужасна скорост и скоро ще се разбие. За щастие не беше далеч от стената на урвата. Той замърда енергично с ръце и крака, докато не започна да издава жужащия звук, и да дере и рита по каменната стена в опити да забави падането си. Междувременно започна да прави и заклинание за левитация, единственото нещо, с което може би щеше да успее да се спаси.

Изминаха няколко мъчителни секунди преди куиклингът да усети тялото си олекотено от магията, но въпреки това не можа да спре да пада. Той се удари тежко в земята, но нараняванията му не бяха сериозни.

Тифанис се изправи сравнително бавно и се изтупа от прахта. Първото нещо, за което си помисли бе, че трябва да се върне в пещерата и да предупреди Улгулу за приближаващия се мрачен елф, но после се разколеба. Не можеше да използва левитацията, за да се издигне до пещерата навреме и да предупреди баргеста, а единственият път, извеждащ от тази урва бе именно пътеката, по която се изкачваше мрачния елф.

Тифанис не искаше да го среща отново.

* * *

Улгулу дори не се бе постарал да прикрие следите си. Мрачният елф отговаряше на нуждите на баргеста и сега огромното чудовище възнамеряваше да си направи угощение с него. Жизнените му сили бяха достатъчни, за да го направят силен и могъщ, достатъчно зрял, за да се върне в Геена.

Гоблините-пазачи не се изненадаха, когато Дризт влезе в пещерата. Господарят ги бе предупредил, че го очаква и им бе заповядал да го задържат в преддверието, докато той дойде и го приеме в залата за срещи. Когато Дризт се приближи, пазачите изведнъж прекъснаха разговора си, кръстосаха копия пред завесата и важно изпъчиха мършавите си гърди, безразсъдно изпълнявайки заповедите му.

— Нямаш право да влизаш… — започна един от тях, но в този момент, ятаганът на мрачния елф изсвистя, двамата гоблини се олюляха и паднаха на земята, стиснали прерязаните си гърла.

Копията им вече не можеха да му попречат и Дризт, без да се поколебае, премина зад завесата.

В средата на стаята със скръстени ръце стоеше врагът му. Беше огромен. Кожата му беше аленочервена, а на лицето му бе изписана злобна, самодоволна усмивка.

Дризт се прицели, хвърли кинжала и се спусна след него. И това спаси живота на мрачния елф. Когато кинжалът премина през образа на чудовището, без да го нарани, той осъзна капана, но не можа да забави скоростта си. Ятаганът се вряза в тялото на звяра, но не разкъса нищо материално.

Истинският баргест се намираше зад каменния трон в дъното на залата. Кемфана бе използвал една от магиите си, за да прати илюзорния си образ в средата на стаята и да задържи мрачния елф.

Инстинктите на Дризт веднага му подсказаха, че е бил изигран. Чудовището, с което се бе сблъскал, не беше истинско, а бе просто видение, целящо да го задържи в средата на стаята — уязвим и без прикритие.

Залата беше почти празна, наоколо нямаше нищо, където можеше да се скрие.

Улгулу, който с помощта на левитация, се рееше над главата на Дризт, бързо започна да се спусна надолу и се приземи точно зад него. Планът беше отличен. Жертвата беше точно на мястото си.

Ала рефлексите и мускулите на младия До’Урден бяха тренирани до пълно бойно съвършенство и той усети присъствието на огромния баргест. Точно в мига, в който Улгулу нанесе своя удар, Дризт се хвърли напред към илюзорния образ. Огромната ръка на чудовището успя да сграбчи само косата на елфа, но и това едва не откъсна главата му.

Докато се хвърляше напред Дризт успя да извърти тялото си наполовина, претърколи се на крака и се изправи лице в лице с Улгулу. Чудовището изглеждаше много по-голямо дори от образа си, но не разколеба разяреният мрачен елф. Като изпъната струна Дризт се хвърли към баргеста. Докато Улгулу се съвземе от неочаквания си пропуск, ятаганът на елфа го бе пронизал три пъти в корема и бе успял да направи малък прорез под брадичката му.

Баргестът изрева от ярост, но въпреки това не беше наранен сериозно. Елфическото острие на Дризт бе започнало да губи магията си, откакто бе дошъл на Повърхността, а само магическите оръжия — като ноктите и зъбите на Гуенивар, можеха да наранят същество, родено в разломите на Геена.

Огромната пантера се приземи върху тила на Улгулу с такава сила, че повали по очи огромния баргест. Звярът никога през живота си не бе усещал толкава силна болка, както когато Гуенивар впи ноктите си в черепа му.

Дризт се приближи към приятелката си, за да й помогне, когато от дъното на залата се чу шумолене. Разгневеният Кемфана изскочи от скривалището си и с мощен рев се спусна напред.

Сега беше ред на Дризт да използва малко магия. Той спусна кълбо от мрак на пътя на аленочервения баргест, после сам се хвърли в него и застана на ръце и крака. Кемфана не можа да забави скоростта си. С рев той потъна в кълбото мрак и се препъна в свития Дризт.

Мрачният елф успя да го изрита с такава сила, че едва не изкара въздуха от дробовете му и невръстният баргест се строполи тежко от другата страна на магическото кълбо.

Кемфана разтърси глава, за да се съвземе от удара и се подпря на огромните си ръце, за да се изправи. Не мина и секунда, когато мрачният елф се приземи върху гърба на огромното чудовище и започна да му нанася зловещи удари с ятагана си. Докато Кемфана успее да се повдигне достатъчно, за да отхвърли мрачния елф от гърба си, по косата му вече бе започнала да се стича кръв. Баргестът се олюля на краката си, обърна се и се изправи очи в очи със своя враг.

* * *

В средата на залата, Улгулу пълзеше, надигаше се, после отново се строполяваше, извиваше се и се гърчеше. Пантерата беше прекалено бърза и гъвкава за тромавите му атаки. Дузина рани вече разсичаха лицето на Улгулу, зъбите на Гуенивар се бяха впили в тила му, а ноктите и се врязваха в гърба на чудовището.

Но и Улгулу имаше своето тайно оръжие. Костите му изпукаха и се издължиха. Белязаното му лице се издължи в огромна муцуна със зловещи кучешки зъби. Гъста козина избуя по цялото тяло на гиганта и го предпази от ноктите на пантерата. Ръцете му, мятащи се на всички страни, се превърнаха в силни лапи. Гуенивар вече се биеше с огромен вълк и скоро щеше да изгуби предимството си.

* * *

Кемфана се промъкваше бавно, този път щеше да внимава повече с Дризт.

— Вие сте ги убили — промълви елфът на езика на гоблините, а гласът му беше толкова студен, че накара аленочервения баргест да замръзне на място.

Кемфана не беше глупав. Баргестът бе усетил бушуващата ярост в този мрачен елф и острието на ятагана му. Сега нямаше да се спусне необмислено насреща му. Този път щеше да направи друго. Чудовището призова неземните си магически умения и само за миг успя да изчезне — да премине през портала между измеренията — и да се появи точно зад гърба на Дризт.

Веднага щом Кемфана изчезна, мрачният елф се хвърли инстинктивно встрани. Ала ударът на баргеста беше по-бърз, уцели Дризт в средата на гърба и го запрати в края на стаята. Той се удари в стената, започна да се изправя и застана на колене, за да си поеме дъх. Този път Кемфана не го издебна, а се спусна право срещу него. Мрачният елф беше изпуснал ятагана си в средата на залата и не можеше да го достигне.

* * *

Огромният баргест-вълк — почти два пъти по-голям от Гуенивар — се претърколи и приземи върху пантерата. Огромните му челюсти изщракаха на милиметри от гърлото и Котката се съпротивляваше диво, за да ги задържи колкото се може по-далеч от себе си. Нямаше надежда, че ще победи този съперник, дори се съмняваше, че може да спечели и една битка срещу вълка. Единственото преимущество, което и бе останало, беше нейната подвижност.

Гуенивар се измъкна изпод чудовището, бърза като черна стрела, и побягна към изхода.

Улгулу нададе свиреп вой, хукна след нея, разкъса завесата на парчета и се спусна към помръкващата слънчева светлина.

В мига, в който баргестът събори завесата, Гуенивар се озова вън от пещерата, обърна се изведнъж и скочи към стръмните скали над входа. Когато огромният вълк излезе, пантерата се приземи на гърба му и отново започна да го хапе и дере с острите си нокти.

* * *

— Улгулу уби фермерите, не аз — изрева Кемфана, докато се приближаваше. Чудовището мина покрай ятагана на Дризт и го изрита в другия край на залата. — Улгулу иска теб. Теб, защото уби гнолите му. Но аз ще те убия, мрачни войне. Ще пирувам с живителната ти сила и ще стана още по-могъщ!

Мрачният елф едва си поемаше дъх, едва чуваше думите. В съзнанието си различаваше само образите на убитите фермери и спомените за тях му вдъхнаха кураж. Баргестът се приближи още повече. Дризт впери зъл поглед в чудовището, а изражението му беше толкова непоколебимо и решително, сякаш не съзнаваше отчаяното си положение. При вида на тези присвити, пламнали от гняв очи, Кемфана се поколеба и Дризт веднага се възползва от момента. Не за пръв път се биеше с огромни чудовища, беше се сражавал дори с клюнести изчадия. Ятаганите му винаги слагаха край на тези битки, но в първоначалните си атаки Дризт бе използвал само тялото си. Болката в гърба му не можеше да се сравни по сила с яростта, надигаща се в душата му. Той се отблъсна от стената, претърколи се и се шмугна между краката на Кемфана, след което успя да се обърне и да сграбчи чудовището за коленете.

Напълно спокойно баргестът се наведе, за да улови гърчещия се мрачен елф, ала Дризт успя да се изплъзне от ръката му за миг, достатъчен, за да му спечели предимство. Кемфана продължаваше да не обръща внимание на атаките и когато най-накрая загуби равновесие, се прекатури с охота — мислеше си, че така ще премаже дребния, но издръжлив мрачен елф. Ала Дризт отново се оказа по-бърз от него. Той се претърколи под тялото на гиганта, скочи на крака и хукна към другия край на залата.

— Не, няма да ти позволя! — нададе вой Кемфана и запълзя по пода.

В мига, в който Дризт сграбчи ятагана си, две огромни ръце го хванаха през кръста и го повдигнаха от земята.

— Ще те размажа и ще те изям! — изрева чудовището и елфът наистина чу как едно от ребрата му изпука. Опита се да се извърти, за да види противника си, но после се отказа и се концентрира върху това как да освободи ръката си, държаща ятагана.

Още едно ребро се пропука. Огромните ръце на Кемфана го стискаха все по-силно. Баргестът не искаше просто да убие този мрачен елф, той искаше да го изяде и да пирува с живителната му сила, благодарение на която щеше да стане по-зрял и могъщ.

— Ще те изям, елфе — смееше се гигантът. — Ще пирувам!

Черпейки сила от образите на фермерското семейство в съзнанието си, Дризт сграбчи ятагана с две ръце и успя да го вдигне нагоре, над главата си. Острието навлезе в отворената, гладна паст на Кемфана и потъна в гърлото му.

Дризт започна да извива и върти оръжието си с всичка сила.

Огромният баргест се замята диво. Мускулите и ставите на елфа едва не се скъсаха от напрежение, но той се съсредоточи върху целта си — дръжката на ятагана — и продължи да я извива и върти.

Кемфана се строполи тежко и се претърколи върху Дризт с надеждата, че го премаже до смърт. Болка нахлу в съзнанието на мрачния елф.

— Не! — изкрещя той и съсредоточи цялата си воля за живот върху образа на малкото, пепеляворусо момче, заклано в леглото си.

От гърлото на Кемфана излизаха гъргорещи звуци, въздухът свистеше през задушаващата го кръв. Когато съществото върху Дризт престана да мърда, мрачният елф разбра, че е спечелил битката.

Искаше му се просто да се свие на кълбо и да възобнови нормалното си дишане, но сражението съвсем не беше към своя край. Елфът изпълзя изпод Кемфана, избърса кръвта — собствената си кръв — от устните си, изтръгна ятагана от гърлото на чудовището и намери кинжала си.

Усещаше, че раните му са сериозни и че могат да се окажат дори смъртоносни, ако не се погрижеше навреме за тях. Дишаше тежко, дробовете му се пълнеха с кръв, но той сякаш не забелязваше това, защото Улгулу, чудовището, което бе убило фермерите и децата им, беше още живо.

* * *

Гуенивар отскочи от гърба на огромния вълк и отново се приземи върху стръмния скален насип над входа на пещерата. Улгулу се завъртя, изръмжа и подскочи към пантерата, драскайки с нокти по камъните, мъчейки се да се изкачи по-нагоре.

Пантерата подскочи отново, приземи се върху гърба на баргеста-вълк, обърна се и впи нокти в козината му. Чудовището се обърна, но Гуенивар за пореден път се озова върху скалите. Играта на „удряй и бягай“ продължи още няколко мига. Пантерата все така нападаше, после се оттегляше, но най-накрая вълкът успя да разгадае тактиката й и да я повали на земята с огромните си челюсти. Котката се изви и побягна, но се приближи прекалено много до стръмната пропаст. Улгулу се надвеси над Гуенивар и препречи пътя и за бягство.

Дризт се появи на входа на пещерата точно в мига, в който вълкът започна да избутва пантерата към ръба на пропастта. Камъчета се затъркаляха надолу по клисурата. Задните лапи на пантерата се подхлъзнаха надолу, после отново се изкачиха на ръба и се опитаха да се задържат. Дризт знаеше, че дори могъщата Гуенивар не може да се противопостави на тежестта и силата на този баргест.

Мрачният елф разбра, че едва ли ще успее да я спаси навреме. Той извади фигурката от черен оникс и я хвърли близо до котката.

— Върви си, Гуенивар! — заповяда Дризт.

Пантерата обикновено не би оставила господаря си в такъв тежък момент, но този път разбра намеренията му.

Улгулу я притискаше с всичка сила, неотстъпно я тласкаше към пропастта.

Изведнъж чудовището се озова срещу неуловима мъгла. И вълкът се наведе назад и се закатери диво, събаряйки много камъни, както и статуетката, в пропастта. Той загуби равновесие, не може да се задържи и в следващия миг летеше към дъното на клисурата.

Костите му отново изпукаха, а гъстата му козина изтъня — трансформиран като вълк, Улгулу не можеше да прави заклинанието си за левитация.

Отчаян, баргестът концентрира цялата си мощ и се опита да възвърне гоблиноидната си форма. Вълчата му муцуна се скъси и се превърна в лице със сплескани черти, а лапите му се удебелиха и превърнаха в ръце.

Полупреобразеното създание не успя да възвърне истинската си форма докрай и се разби в камъните.

Дризт пристъпи към ръба на пропастта, направи заклинание за левитация и започна да се спуска бавно към дъното на клисурата, без да се отдалечава много от каменната стена. Както и последния път, заклинанието бързо изчерпа силата си и последните двайсет фута от разстоянието до земята Дризт се удряше в стената, в отчаян опит да се задържи или да забави скоростта си. Мрачният елф се удари тежко в твърдата скала, видя баргестът да се гърчи на няколко крачки от него, помъчи се да се изправи, за да се защити, но изведнъж всичко наоколо потъна в мрак.

* * *

Изведнъж съзнанието му се пробуди от силен рев. Мрачният елф не знаеше колко часа са минали откакто лежеше в несвяст.

Беше мрачна и облачна нощ. Малко по малко замаяният и ранен Дризт си припомни станалото през деня. Почувства облекчение, когато видя, че Улгулу все още лежи на земята до него — полу-гоблинът, полувълк изглеждаше очевидно мъртъв.

Ревът повторно огласи клисурата. Идваше от високото, от пещерата и мрачният елф погледна нагоре към ръба на пропастта. Там стоеше Пиводън, планинският великан, завърнал се от лов и разгневен от кръвопролитието, което бе заварил.

Веднага щом успя да се изправи, Дризт осъзна, че няма да издържи още една битка. Той се огледа наоколо, намери фигурката от черен оникс и я пусна в кесийката си.

Не беше много разтревожен за Гуенивар. Пантерата бе преживявала и по-тежки сблъсъци — беше попадала в обсега на експлодиращ магически жезъл, беше потънала в скала, заедно с един разгневен земен дух, и дори бе падала в киселинно езеро. Фигурката изглеждаше невредима и Дризт беше сигурен, че пантерата възстановява силите си в своя звезден дом.

Точно сега обаче, мрачният елф не можеше да си позволи подобна почивка. Великанът бе започнал да се спуска по скалния насип.

Дризт хвърли последен поглед към Улгулу и изпита мимолетно удовлетворение, което не можеше да заличи горчивите и болезнени спомени за изкланото фермерско семейство. Елфът се спусна към дивите планини, бягайки от великана и от вината.