Р. А. Салваторе
Убежище (7)

6
Сундабар

— О, стига, Фрет — промълви високата жена на загърнатото в бял плащ, белобрадо джудже и отблъсна ръцете му.

Тя прокара пръсти през гъстата си, кестенява коса и я разроши.

— Ох, ох — затюхка се джуджето и отново посегна към мръсното петно върху пелерината на жената. Започна да търка като обезумяло, но пазителката не спираше да мърда и Фрет не успя да го почисти много добре. — Защо, лейди Чучулига? — попита то. — Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако прочете някое и друго ръководство по добро поведение.

— Току-що пристигнах от Града на сребърната луна — възмутено отвърна Ястреборъката Чучулига и намигна към Габриел, другият войн в стаята — строен мъж със сурово и непреклонно лице. — Всеки може да се изцапа по тези прашни пътища.

— Да, преди цяла седмица! — възрази джуджето. — На пиршеството снощи носехте тази пелерина!

Изведнъж Фрет осъзна, че в суетенето си около облеклото на Чучулигата е изцапал собствения си копринен плащ и това бедствие отклони вниманието му от пазителката.

— Скъпи ми Фрет — продължи Дав, наплюнчи пръста си и разсеяно започна да търка петното. — Ти си най-големият особняк сред свитата ми.

Лицето на джуджето почервеня от срам и то удари с лъскавия си чехъл по пода.

— Слуга? — изпухтя той. — Не. По-скоро бих казал…

— Кажи го, де! — засмя се Дав.

— Аз съм най-… един от най-великите мъдреци в целия Север! Теорията ми, отнасяща се до благопристойния етикет по време на междурасовите банкети и угощения…

— Или липсата на всякакъв етикет — не се стърпя и го прекъсна Габриел.

Фрет се обърна и го изгледа сърдито.

— Или поне що се отнася до джуджетата — добави войнът и невинно сви рамене.

Джуджето видимо потрепери и започна нервно да потупва с крак по твърдия под.

— О, скъпи Фрет — промълви Чучулигата, после постави успокоителна ръка на рамото на джуджето и погали дългата му, идеално подрязана брада.

— Фред! — остро я поправи той и отблъсна ръката и — Фредегар!

Чучулигата и Габриел се спогледаха за един кратък многозначителен миг, после заедно извикаха името на джуджето и избухнаха в смях:

— Скалоразбивачът!

— Фредегар Писарят май е по-уместно! — добави Габриел. После погледна към сумтящото джудже, сети се, че отдавна трябва да си е тръгнал, събра вещите си набързо и изскочи от стаята, като се обърна само, за да намигне на Чучулигата за последен път.

— Исках само да помогна — джуджето бръкна в дълбоките си джобове, а главата му клюмна.

— Ти това и правиш — възкликна жената, за да го успокои.

— Имах предвид, че имаш среща с Шлем — Приятелят на джуджетата — продължи Фрет, след като възвърна гордостта си. — Човек трябва да се държи подобаващо, когато отива на среща с господаря на Сунда-бар.

— Наистина е така — съгласи се Чучулига. — Но мога да облека само това, скъпи ми Фрет, измачканите си и изпоцапани дрехи, с които пътувах. Страхувам се, че няма да изглеждам ослепително в очите на господаря на Сундабар. Той и сестра ми са станали големи приятели — сега беше неин ред да изглежда уязвима и въпреки че мечът и бе съсякъл много чудовища и ги бе превърнал в храна за хищните птици, силната жена умееше да се преструва много добре.

— Какво ли да направя? — с любопитство погледна тя към джуджето, после впери поглед в тавана. — Може би… — измъчваше го тя. — Само ако…

Лицето на Фрет се озари от идея.

— Не — дълбоко въздъхна Чучулига. — Не бих могла да те използвам по този начин.

Джуджето подскочи от радост и плесна с дебеличките си ръце.

— Разбира се, че можеш, повелителко Ястреборъка! Разбира се, че можеш!

Чучулига прехапа устни, за да не се засмее, когато развълнуваното джудже изскочи от стаята. Тя често се възползваше от услугите му, но въпреки това трябваше да признае, че много обичаше това дребно създание. Фрет бе прекарал дълги години в Града на сребърната луна, където властваше сестра и не беше допринесъл много за събирането на прочутата му библиотека. Той наистина беше забележителен мъдрец, прославен със задълбочените си познания и наблюдения върху обичаите на различните раси, независимо зли или безобидни, и беше истински експерт по въпросите, касаещи полухората. Също така беше и прекрасен композитор. Колко много пъти, припомняше си Чучулига с искрено умиление, беше яздила из планинските пътеки и си бе подсвирквала веселите мелодии, сътворени именно от него?

— Скъпи Фрет — ахна пазителката, когато джуджето се върна с копринена рокля, преметната през едната му ръка, но внимателно надиплена, за да не се влачи по пода, специално подбрани бижута и чифт елегантни обувки в другата. От стиснатите му устни стърчаха дузина карфици, а на ухото му висеше преметната връвчица, която той използваше като шивашки метър. Жената прикри усмивката си и реши този път да се предаде и да остави джуджето да спечели битката. Щеше да пристъпи в залата на Шлем — Приятелят на джуджетата като самото олицетворение на женствеността в копринената си рокля, а до нея пуфтящ и преливащ от гордост щеше да върви дребничкия Фрет.

Дав знаеше, че обувките ще разранят нозете й и че роклята ще започне да я гъделичка на някое място, което тя не можеше да достигне, но…

„Е, уви, красотата иска жертви“, помисли си тя, докато се взираше в роклята и аксесоарите. После погледна към сияещото лице на Фрет и осъзна, че всички неудобства може би си струват.

— Е, и приятелството иска жертви — замислено промълви Дав.

* * *

Фермерът язди без почивка повече от един ден — обикновените граждани често постъпваха така, когато забележеха мрачен елф. Беше взел два коня от Малдобар. Единият бе оставил напълно изтощен преди двайсетина мили, на половината разстояние между двата града и ако имаше късмет на връщане щеше да го намери жив и здрав, и да си го прибере. Другият кон, безценният жребец на фермера, още се държеше, но също бе започнал да се изморява. Въпреки това, човекът се сниши на седлото и пришпори животното.

В далечината вече се виждаха факлите на нощната стража на Сундабар, на върха на дебелите каменни стени на града.

Измина още половин час. Ездачът се приближи до градските порти и дочу вика на пазача:

— Спри и кажи името си!

* * *

Докато следваха един от слугите на Шлем надолу по дългия и богато украсен коридор към залата за срещи, Чучулигата се облегна на Фрет. Пазителката можеше да прекоси въжен мост без перила, стрелбата и с лък от гърба на препускащ кон беше безпогрешна, можеше да покатери на дърво с пълно бойно снаряжение — облечена с доспехи, въоръжена с щит и меч, но въпреки целия си опит и пъргавина, тя не успяваше да се справи с луксозните обувки, в които бе успял да я обуе Фрет.

— И тази рокля — отчаяно прошепна жената. Пазителката знаеше, че непрактичната дреха ще се разцепи на шест или седем парчета, само ако и се удадеше случай да замахне с меча си, докато беше облечена в нея, да не говорим, ако си поемеше по-рязко дъх.

Фрет погледна обидено към жената.

— Тази рокля със сигурност е най-хубавата… — запелтечи Чучулига. Трябваше много да внимава какво ще каже, защото не искаше да разгневи порядъчния си приятел. — Наистина не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си, скъпи Фрет.

Сивите очи на джуджето заблестяха, когато чу тези думи, въпреки че въобще не беше сигурно, че им вярва. Така или иначе, Фрет разбра, че пазителката го уважава достатъчно, за да премине през всичко това и да изтърпи хилядите му съвети, и сега само този факт бе от значение.

— Хиляди извинения, милейди — дочу се нечий глас.

Целият антураж се обърна назад, по посока на гласа, за да види капитанът на нощната стража, заедно с един фермер, да тичат по мрачния коридор.

— Уважаеми капитане! — запротестира Фрет, възмутен от грубото нарушаване на етикета. — Ако желаете аудиенция с дамата, първо трябва да й бъдете представен в залата. Тогава, и само тогава, и само ако господарят позволи, можете да…

Чучулигата постави ръка на рамото на джуджето, за да го накара да замълчи. Беше забелязала тревогата изписана по лицата на двамата мъже. Смелата пазителка не за пръв път виждаше подобен поглед.

— Продължете, Капитане — подкани го тя, а за да успокои Фрет добави: — Имаме няколко минути преди началото на срещата. Господарят Шлем няма да бъде оставен да чака.

Фермерът пристъпи напред.

— Хиляди извинения и от мен, милейди — започна той, мачкайки нервно шапката си в ръце. — Аз съм един прост фермер от Малдобар, малко градче на север от…

— Знам къде е Малдобар — увери го жената. — Много пъти съм наблюдавала градът ви от високите върхове на планините. Имате чудесно, жизнено население — лицето на фермера се озари при тези думи. — Не ви е сполетяла беда, надявам се.

— Не, още не, милейди — отвърна фермерът. — По-скоро забелязахме, че ни грози опасност — човекът спря, погледна към капитана за подкрепа и продължи: — Мрачни елфи.

Очите на Ястреборъката се разшириха. Дори Фрет, който през цялото време потропваше нервно с крак, спря и се заслуша.

— Колко са? — попита Дав.

— Само един, поне толкова видяхме. Страхуваме се, че може да е разузнавач или шпионин. Едва ли ще ни донесе нещо добро.

Чучулигата кимна в съгласие.

— Кой видя мрачния елф?

— Първо децата — отвърна фермерът.

Фрет въздъхна и отново започна да потропва с крака.

— Децата… — изсумтя той, но това не попари решителността на фермера.

— После го видя МакГрисъл — каза той, без да сваля погледа си от пазителката, — а МакГрисъл е виждал много!

— Кой е МакГрисъл? — изсумтя Фрет.

— Роди МакГрисъл — отвърна леко подравнена Чучулигата, преди фермерът да е успял да обясни. — Прочут ловец на глави и трапер, търгуващ с кожи.

— Мрачният елф уби едно от кучетата му — трескаво добави фермерът. — За малко да убие и него самия! Повали цяло дърво отгоре му и Роди загуби ухото си!

Чучулигата не разбра съвсем за какво говори фермерът, но бе чула достатъчно. В околността на Малдобар бе забелязан мрачен елф и това беше потвърдено. Този факт подбуди пазителката към действие. Тя събу изисканите си обувки, подаде ги на Фрет, после каза на един от придружителите си да тръгне веднага и да й намери спътници за пътуването, а на друг — да предаде извиненията и на господаря на Сунда-бар.

— Но лейди Ястреборъка! — извика Фрет.

— Нямаме време за веселби — отвърна пазителката. По развълнуваното и изражение джуджето отгатна, че тя не съжалява за провала на срещата си с Шлем. Чучулигата вече се бореше с ципа на гърба на великолепната си копринена рокля.

— Сестра ти няма да се зарадва — изръмжа Фрет и тупна силно с крак.

— Сестра ми отдавна захвърли мръсната си раница — отвърна пазителката, — но моята още носи праха на дългите пътища!

— Да, така е — укорително промърмори джуджето.

— Значи искате да дойдете с нас? — обнадежден попита фермерът.

— Разбира се — отвърна Чучулига. — Нито един себеуважаващ се пазител не би пренебрегнал появата на мрачен елф. Аз и трима мои другари, ще тръгнем към Малдобар и то още тази нощ, но вас бих помолила да останете тук. Яздили сте без почивка, личи ви отдалеч, нуждаете се от сън — жената се огледа с любопитство наоколо, после постави пръст на стиснатите си устни.

— Какво има — попита отегченото джудже.

Лицето на Чучулига се разведри, когато погледът и се спря върху Фрет.

— Нямам голям опит с мрачните елфи… — започна тя. — А другарите ми, доколкото ми е известно, никога досега не са виждали такъв.

Широката и усмивка накара джуджето да потрепери от ужас.

— Ела, скъпи Фрет — измърка Ястреборъката. Босите и крака зашляпаха по мраморния под — пазителката поведе джуджето, капитана и фермера от Малдобар надолу по коридора, отвеждащ към залата за срещи на Шлем.

Макар и объркан, Фрет се почувства обнадежден, ала само до мига, в който Дав промени решението си и се оправи към залата.

Но щом пазителката заговори на Шлем, господарят на Фрет, извини се за неочакваното недоразумение и го помоли да изпрати с нея някой, който да й помогне в мисията в Малдобар, джуджето започна да проумява.

* * *

На следващата сутрин слънцето още не се беше издигнало над източния хоризонт, а групата на Ястреборъката Чучулига, състояща се от един елф-стрелец и двама силни войни, вече се бе отдалечила на повече от десет мили от тежките порти на Сундабар.

— Ух! — изпъшка Фрет, когато светлината стана по-ярка. Той яздеше силно адбарско пони от едната страна на пазителката. — Виждаш ли как калта измърси прекрасните ми дрехи! Това ще бъде краят ни, убеден съм! Ще умрем мръсни на някакъв път забравен от боговете!

— Измисли песен за това — предложи му тя и отвърна с широка усмивка на засмените си другари. — „Балада за петимата задушени скиталци“, така ще я кръстим.

Ядосаният поглед на Фрет продължи само миг. Чучулига бързо напомни на малкия си приятел, че именно Шлем, самият господар на Сундабар, му бе заповядал да ги придружи в това пътешествие.