Р. А. Салваторе
Убежище (5)

4
Тревоги

Бартоломю Тисълдаун промени коренно мнението си за чудатото същество, което Лиъм бе нарекъл „Дризит“, след като най-големият му син Конър му бе дал друго, много по-приемливо название — мрачен елф. През целия си четирийсет и петгодишен живот, фермерът Тисълдаун беше живял в Малдобар — градът, намиращ се на петдесет мили нагоре по поречието на Реката на мъртвите орки, североизточно от Сундабар. Бащата на Бартоломю беше прекарал живота си в Малдобар, дядо му също. През всичките тези години фермерът Тисълдаун бе чул за мрачните елфи само веднъж — тогава се носеха слухове, че малкото селище на горските елфи, намиращо се в Мразовития Лес, на стотина мили северно от града на фермерите, е било нападнато. Говореше се, че вероятните извършители са били отряд мрачни елфи, но селището бе атакувано преди повече от десет години.

Когато чу разказа на децата си за станалото при полянката с боровинките, фермерът Тисълдаун не можа да успокои страховете си, все пак той не знаеше нищо за тези опасни тъмнокожи същества. Конър и Елени бяха пораснали достатъчно и можеха да се грижат за себе си в подобни критични ситуации. Те бяха видели елфа отблизо и бяха убедени, че кожата му е била тъмна.

— Единственото нещо, което не мога да проумея — каза Бартоломю на Бенсън Делмо, дебелият веселяк, кмет на Малдобар и на останалите фермери, събрали се в къщата му същата нощ, — е защо този мрачен елф е пуснал децата. Не съм експерт по мрачните елфи, но съм чувал достатъчно, за да очаквам съвсем различно поведение от тях.

— Може атаката на Конър да е била по-добра, отколкото той самият предполага — тактично се обади Делмо. Всички бяха чули историята за обезоръжаването на младежа. Лиъм и останалите деца на Тисълдаун, с изключение на клетия Конър, разбира се, винаги бяха готови да разкажат отново този момент от случката.

Най-големият син наистина оценяваше доверието, което му бе гласувал кмета, но не можеше да излъже. Конър поклати категорично глава:

— Той ме надхитри — призна си младежът. — Може би бях прекалено изненадан, когато го видях, но той ме победи, при това съвсем честно.

— Не му е било лесно да го стори — добави Бартоломю, за да разсее подигравките на групата. — Всички сме виждали как се бие Конър. Миналата зима той повали три гоблина, че дори и вълците, които яздеха.

— Успокой се, добри ми Тисълдаун — предложи кметът. — Никой не се съмнява в превъзходството на сина ти.

— Аз се съмнявам в произхода на този враг! — заяви едрият и рунтав като мечок Роди МакГрисъл, най-настървеният за битка жител на града. Роди прекарваше повече време в планината, отколкото в грижи за фермата си. Тези задължения не бяха от най-приятните за него и когато се обявеше награда за ушите на някой орк, Роди неизменно обираше повече скъпоценности, отколкото всички в града взети заедно.

— Сядай си на мястото — заяви планинецът, когато Конър понечи да стане и да се защити. — Знам, че казваш това, което си видял и вярвам, че си видял това, което казваш. Но ти го нарече „мрачен елф“ — зад тези две думи се крие нещо много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Ако беше видял мрачен елф, предполагам, че ти и хлапетата щяхте да сте вече мъртви на онази поляна с боровинките. Не, не мисля, че е бил мрачен елф, но из онези планини бродят и други същества, дето могат да направят това, което казваш, че е направило съществото.

— Назови ги де — обади се сърдито Бартоломю. Той не харесваше особено Роди. МакГрисъл се бе усъмнил в историята на сина му и това го бе подразнило. Фермерът Тисълдаун държеше на почтеността на семейството си. Всеки път, когато грубият и шумен Роди идваше на посещение в дома му, Бартоломю Тисълдаун и жена му трябваше цяла седмица след това да напомнят на децата си, особено на Лиъм, какво означава прилично държание.

Роди сви рамене, без да се обижда от тона на съгражданина си.

— Гоблин, трол или може би горски елф, престоял на слънце — след последните си думи той избухна в смях, като зарази с веселието си всички присъстващи в къщата и успокои настъпилото напрежение.

— Но как можем да разберем какво е това същество? — попита Делмо.

— Ще разберем като го намерим — заяви Роди. — Утре призори — каза той и посочи всички, седящи на трапезата, — ще тръгнем и да видим какво ще открием!

За да сложи край на импровизираното събрание, МакГрисъл удари с ръце по масата и се изправи. На път към вратата той се обърна веднъж и намигна пресилено на насядалите около масата, а устните му се разтеглиха в широка, почти беззъба усмивка.

— И, момчета — добави той, — да не забравите оръжията си!

Грубият планинец си тръгна към къщи, а гръмкият му смях продължи да отеква в ушите на фермерите дълго след като бе затръшнал вратата. Когато всички започнаха да се разотиват, един от мъжете предложи с надежда:

— Може да повикаме пазител. Чух, че има в Сундабар, една от сестрите на лейди Алустриел.

— Още е рано да предприемаме такива мерки — заяви кметът Делмо и попари обнадеждените усмивки на фермерите.

— Нима може да е рано, когато са замесени и мрачни елфи? — побърза да добави Бартоломю.

Кметът сви рамене.

— Нека тръгнем с МакГрисъл. Ако някой може да разбере какво се крие в планината, това е той — заяви Делмо, после тактично се обърна към най-големия син на Тисълдаун — Вярвам на думите ти, Конър. Наистина ти вярвам, но трябва да сме сигурни, преди да се обърнем за помощ към такава забележителна личност, като сестрата на владетелката на Града на сребърната луна.

Кметът и останалите фермери поеха всеки към къщи, а в кухнята на Тисълдаун останаха само Бартоломю, баща му — Марке и Конър.

— Не беше гоблин, нито пък горски елф — промълви тихо и смутено младежът, а в тона му се усещаше гняв.

Бартоломю Тисълдаун потупа сина си по рамото.

Никога не се беше съмнявал в думите му.

* * *

Горе в планината, в своята пещера, Улгулу и Кемфана също прекараха нощта в тревоги.

— Ако наистина е мрачен елф, това означава, че е натрупал много опит и е любител на предизвикателствата — сподели Кемфана с по-големият си брат. — Вероятно е достатъчно опитен, за да завърши превръщането на Улгулу.

— И да ме изпрати право в Геена! — довърши изречението огромният водач. — Ти копнееш да напусна тази земя.

— Ти също копнееш за деня, в който ще се завърнеш в пушещите разломи на родното ни измерение — напомни му Кемфана.

Улгулу изръмжа и не отговори. Появата на мрачния елф бе породила в душата му много повече размисли и страхове, отколкото можеше да си представи Кемфана. Баргестите, подобно на почти всички разумни същества, населяващи не само това измерение, познаваха природата на мрачните елфи и се стараеха да уважават расата им. Един от тях не беше опасен, но Улгулу знаеше, че армия от мрачни елфи, или дори малък отряд, можеше да се окаже смъртоносен противник. Невръстните баргести не бяха неуязвими. Градът на хората осигуряваше прехраната им и това можеше да продължи така, само ако двамата подбираха жертвите си внимателно.

Но ако мрачните елфи подготвяха нападение, двете чудовища вероятно щяха да останат без храна.

— Трябва да убием този мрачен елф — отбеляза Кемфана. — Ако е шпионин, не бива да допускаме да се завърне в родината си.

Улгулу хвърли смразяващ поглед към своя брат, после повика куиклинга:

— Тифанис… — изкрещя той. Още не беше изрекъл името, когато малкият дух се озова на рамото на господаря си.

— Искате-да-отида-и-да-убия-онзи-мрачен-елф, нали, господарю-мой? — попита куиклингът. — Желани-ята-ви-са-заповед-за-мен!

— Не! — изкрещя на секундата Улгулу, усетил, че Тифанис ще изчезне всеки момент.

Когато чу заповедта на баргеста, малкият дух вече бе преполовил разстоянието до вратата, но въпреки това успя да се върне на рамото на господаря си миг преди викът му да е заглъхнал съвсем.

— Не! — повтори отново Улгулу, но този път гласът му звучеше по-спокоен. — Може и да спечелим нещо от появата му.

Кемфана забеляза подлата и злобна усмивка на брат си и отгатна намеренията му.

— Да го превърнем в поредния враг на фермерите? — попита по-малкият баргест. — Нов враг, който да прикрива убийствата на Улгулу?

— Трябва да извличаме полза от всичко — лукаво отвърна огромното мораво чудовище. — Дори и от появата на един мрачен елф — добави той и се обърна към Тифанис.

— Желаете-да-разберете-нещо-повече-за-този-мрачен-елф, господарю-мой? — развълнувано избърбори куиклингът.

— Искам да разбера дали е сам и дали е шпионин? Дали след него няма да се появи цял отряд, както се опасяваме, или е само той? Както и какво възнамерява да прави с фермерите от града?

— Той-е-могъл-да-убие-децата — изжужа Тифанис.

— Предполагам, че-се-надява-да-спечели-приятелството-им.

— Знам! — изръмжа Улгулу. — И преди си ми казвал това. Върви сега и разбери повече! Предположенията ти не са ми достатъчни, Тифанис! При всички случаи, действията на един мрачен елф рядко показват какви са истинските му намерения!

Тифанис скочи от рамото на господаря си и зачака следващите му заповеди.

— Наистина, скъпи ми Тифанис — гальовно промълви Улгулу. — Виж дали ще успееш да вземеш едно от елфическите му оръжия. Може да се окаже полез… — сепна се баргестът, когато видя разлюляната завеса на залата.

— Възхитително малко духче — отбеляза Кемфана.

— Но и то има своите особености — отвърна Улгулу и по-малкият брат трябваше да се съгласи, с думите му.

* * *

Дризт забеляза приближаващите се фермери от една миля. Предвождани от младежа, когото мрачният елф бе срещнал на полянката с боровинките, десетимата въоръжени мъже разговаряха и се шегуваха, стъпките им бяха решителни и смели, а оръжията им се виждаха ясно, готови да бъдат използвани. Недалеч от групата, вървеше сам едър мъж със злобно изражение. Той бе облечен в дебели кожи, размахваше голяма брадва с чудесна изработка и водеше със себе си две огромни и ръмжащи кучета на дебели вериги.

Дризт искаше да продължи общуването си с хората. От все сърце искаше да продължи това, което бе започнал предишния ден и да разбере дали най-накрая ще намери място на тази земя, което би могъл да нарича свой дом. Ала уви, елфът разбра, че моментът за това не бе подходящ. Ако фермерите го откриеха, със сигурност щеше да се случи нещо лошо. Дризт не се притесняваше за собствената си безопасност, нито се страхуваше от грубите мъже или от боеца със злобно лице. Страхуваше се, че някой от фермерите може да пострада.

Мрачният елф реши, че задачата му през този ден ще бъде да избегне групата и да разсее любопитството на хората. Знаеше перфектен начин да постигне целите си. Той положи фигурката от черен оникс на земята и призова Гуенивар.

Отстрани дойде звук, наподобяващ жужене, после нещо прошумоля в храсталака и разсея Дризт само за миг, докато сивият дим се извиваше нагоре около статуетката. Мрачният елф не видя нищо заплашително, никой не се приближи и бързо забрави за случката. „Сега имам по-неотложни проблеми“ — помисли си той.

Не след дълго пантерата се появи и двамата тръгнаха надолу по следата, отвъд полянката с боровинките, от която елфът предполагаше, че фермерите ще започнат търсенето си. Планът му беше лесен: щеше да остави фермерите да пообиколят наоколо, щеше да остави и младежът, когото бе видял вчера, да разкаже историята за случилото се. Тогава Гуенивар щеше да се появи в края на полянката, всички от групата щяха да я последват и да се впуснат в напразно преследване. Черната пантера можеше да породи някои съмнения в разказа на момчето. Възрастният мъж можеше да си помисли, че децата са срещнали именно нея, а не мрачен елф и че всичко останало от разказите им е било плод на въображението им. Планът беше рискован и Дризт го знаеше, но Гуенивар щеше поне да накара фермерите да се усъмнят в съществуването му и за кратко щеше да ги отклони далеч от него.

Мъжете достигнаха полянката тъкмо навреме. Някои от тях изглеждаха озлобени и настървени за бой, но по-голямата част разговаряха спокойно и често се смееха. Те бързо откриха изоставения меч и Дризт остана да ги наблюдава, кимайки на себе си, докато синът на фермера разиграваше случката от предишния ден. Елфът забеляза, че едрият мъж с брадвата почти не се заслуша в историята, а непрестанно обикаляше с кучетата си около групата, посочваше различни места по земята и подканяше животните да подушат участъка. Дризт още не бе виждал кучета, но много добре знаеше, че повечето животни имат превъзходни сетива и могат да се използват по време на лов.

— Тръгвай, Гуенивар — бързо прошепна мрачния елф, преди кучетата да бяха надушили миризмата му.

Без да вдига никакъв шум, огромната пантера се затича с дълги скокове надолу по пътеката и зае позиция до едно дърво в същата горичка, в която се бяха крили децата. Изведнъж Гуенивар нададе мощен рев. Оживеният разговор на групата секна и всички обърнаха глави към дърветата.

Пантерата изскочи на полянката, профуча край изумените хора и се стрелна към островърхите скали на планинския склон. По даден знак, всички се втурнаха след Гуенивар и подканиха мъжа с кучетата да застане начело на преследването. Животните залаяха диво и скоро цялата група се отдалечи. Дризт слезе в горичката, близо до мястото, където растяха боровинките и седна да размисли над случилото се през деня. Трябваше да реши какво ще предприеме по-нататък и кое действие ще е най-правилното от всички.

На няколко пъти му, се стори, че чува отново жужащия звук, но реши, че е насекомо и не му обърна внимание.

* * *

Кучетата му бяха объркани. Роди МакГрисъл бързо се досети, че животното, което преследваха не е било съществото, което бе оставило миризмата си на полянката с боровинките. Освен това осъзна, че приятелите му, особено дебелият кмет, не биха могли да заловят огромната пантера дори и с негова помощ. Тя можеше да прескача цели клисури, за разлика от групата, а заобикалянето им щеше да отнеме прекалено много време.

— Продължавайте! — каза Роди на останалите. — Преследвайте съществото по този път. Аз ще взема кучетата, ще заобиколя, ще пресрещна пантерата и тя ще се върне към вас!

Фермерите изразиха съгласието си и се затичаха след Гуенивар, а Роди издърпа кучетата си и се отдалечи встрани. Животните бяха дресирани за лов и желаеха да продължат преследването си, но господарят им очевидно възнамеряваше друго.

В този миг няколко неща тревожеха Роди МакГрисъл. Той обикаляше из планините от трийсет години, но никога не беше нито виждал, нито чувал за тази пантера. Тя можеше да се е изплъзнала на фермерите вече поне няколко пъти, но винаги се появяваше недалеч от тях на някое видно място, сякаш предвождаше групата. Но и Роди винаги можеше да познае, когато някой се опитва да му отвлече вниманието. Грубоватият МакГрисъл подозираше, че знае къде се крие натрапникът. Той сложи намордници на кучетата, за да не вдигат излишен шум, и се запъти към мястото, откъдето бяха започнали, от полянката с боровинките.

* * *

Дризт си почиваше облегнат на едно дърво, в сенките на дебелия му дънер и се чудеше как да продължи да се появява пред фермерите, без да причинява повече паника. Докато наблюдаваше фермерското семейство, мрачният елф се бе уверил, че ще намери покой сред хората, независимо дали в този или някой друг град, само ако успее да ги убеди, че намеренията му не са злонамерени.

Изведнъж нещо отново изжужа и извади Дризт от унеса на разсъжденията му. Елфът веднага извади ятаганите си. Усети, че нещо профуча край него, но то беше толкова бързо, че не можа да реагира. Той извика от острата болка, пронизала китката му. Ранената му ръка изпусна ятагана и мрачният елф погледна към нея — очакваше да види стрела от лък, или арбалет, забита дълбоко в ръката му, но раната беше чиста и в нея нямаше нищо.

Писклив кикот накара Дризт да погледне надясно. Там стоеше малкият дух. Ятаганът висеше през рамото му и почти докосваше земята зад дребното същество, а в другата си ръка то държеше кинжал, от който капеше кръв.

Мрачният елф не смееше да се помръдне, опитваше се да прецени следващия ход на това създание. Досега не беше срещал куиклинг, дори не беше чувал за тези редки създания, но вече знаеше какво бе предимството им: бързината.

Дризт още не беше решил как да победи врага си, когато изникна нова опасност.

Веднага щом чу воя, мрачният елф осъзна, че се е издал. Едно от ръмжащите кучета на Роди МакГрисъл изскочи от храстите и се спусна в краката на Дризт. Много скоро се появи и второто, скочи високо и полетя към врата на елфа.

Този път обаче, Дризт беше по-бърз. Той замахна ниско с ятагана си, вряза го в главата на първото куче и разби черепа му. Без да се поколебае елфът отскочи назад, вдигна оръжието над главата си, насочи го право към летящото куче, а дръжката му закрепи здраво в дънера на дървото. Злощастното животно не можеше да промени посоката си и се наниза на острието. Силният удар изби ятагана от ръцете на Дризт и оръжието, заедно с кучето, тупна в някакъв храст, отстрани до дървото.

Дризт почти се бе успокоил от неочаквания сблъсък, когато отнякъде изскочи Роди МакГрисъл.

— Ти уби кучетата ми! — изрева едрият планинец и замахна с огромната си брадва Блийдър, към главата на мрачния елф.

Ударът профуча светкавично, но Дризт успя да се наклони встрани и да го избегне. Мрачният елф не разбра нищо от нестихващия поток ругатни, които сипеше Роди МакГрисъл, но знаеше, че едрият мъж също няма да разбере нито една дума от обясненията му.

Ранен и въоръжен, той можеше единствено да продължи да избягва атаките. Поредният замах на брадвата едва не го съсече. Огромното оръжие разкъса гнолския плащ, но мрачният елф глътна стомаха си и острието не успя да докосне изкусно изплетената му елфическа ризница. Дризт подскочи встрани. Там дърветата бяха малко по-ниски и сгъстени и елфът се надяваше, че това ще улесни невероятната му подвижност, както и че ще му помогне да спечели повече предимство. Мрачният елф щеше да се опита да изтощи разгневения човек или поне да го накара да преосмисли бруталната си атака.

Яростта на МакГрисъл обаче не стихна. Той размахваше топора си на всяка крачка и ръмжеше ужасно.

Чак сега Дризт осъзна слабостта на своя план. Мрачният елф можеше да се предпази от огромното тяло на фермера в гъсто скупчените дървета, но огромната брадва се спускаше между тях със светкавична лекота.

Мощното оръжие полетя към рамото на Дризт. Той отчаяно се хвърли на земята, измъквайки се на косъм от смъртта. МакГрисъл не успя да овладее силата на удара си навреме. Тежкото оръжие се заби в ствола на един млад клен и почти го отсече.

Дръвчето започна да се накланя под тежестта си, но острието на брадвата се бе захванало здраво в него. Роди изруга и се опита да освободи оръжието си, без да осъзнава надвисналата опасност. В последната секунда, якият фермер успя да отскочи и да се предпази от летящия към него ствол, но не и от короната му. Клоните изподраха лицето и главата му, хванаха го в капана си като в мрежа и го притиснаха към земята.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева МакГрисъл и напразно разтърси „решетките“ на естествения си затвор.

Стиснал здраво ранената си китка, Дризт пропълзя встрани и намери ятагана си, забит до дръжката в злощастното куче. Гледката натъжи младият елф, той знаеше колко безценни приятели са животните. В продължение на няколко мъчителни секунди, Дризт се опитваше да извади острието и накрая успя. Мигът стана още по-драматичен, когато другото куче, само зашеметено, започна да се помръдва.

— Проклет да си, мрачни елфе! — изрева отново Роди Макгрисъл.

Дризт разбра думата, отнасяща се до произхода му и сам се досети за смисъла на останалото. Искаше му се да помогне на този човек, мислеше си, че така ще има възможност да установи по-близък контакт с хората, но кучето се събуждаше и едва ли щеше да е приятелски настроено. Мрачният елф се огледа за последен път — търсеше злият дух, започнал всичко това — после се измъкна от горичката и потъна в дебрите на планината.

* * *

— Трябваше да я хванем — промърмори Бартоломю Тисълдаун, когато групата се върна при полянката с боровинките. — Само ако МакГрисъл беше дошъл на обещаното място… със сигурност щяхме да хванем тази котка! И къде по дяволите, се е дянал този кучевод?

В този миг от кленовата горичка долетя рев „Мрачен елф! Мрачен елф!“ и отговори на въпроса на Бартоломю. Фермерите се спуснаха към дърветата и откриха безпомощния МакГрисъл, заклещен в клоните на поваления клен.

— Проклет елф! — крещеше Роди. — Уби кучето ми! Проклет мрачен елф!

Когато ръката му се поосвободи, огромният мъж посегна към лявото си ухо, но не го намери.

— Проклет мрачен елф! — изрева отново МакГрисъл.

Всички видяха как гордостта на Конър Тисълдаун отново се възвръща, но изглежда само младежът се радваше на неочакваните думи на Роди. Хората от групата бяха по-възрастни от него и разбираха какви неприятности може да им навлече един мрачен елф, дебнещ наоколо.

Бенсън Делмо избърса потта от челото си. Старият кмет не можеше да скрие от никого реакцията си при тази неприятна за града и жителите му новина. Той се обърна към мъжа до себе си, по-младият фермер, славещ се с уменията си да отглежда и язди коне, и нареди:

— Иди в Сундабар! Веднага ни доведи пазител!

След няколко минути Роди беше освободен. През това време раненото куче бе отишло при него, но мисълта, че едно от безценните му животни е живо, не успокои особено разгневения фермер.

— Проклет мрачен елф! — за хиляден път изрева Роди и избърса кръвта от бузата си. — Ще го хвана този проклетник! — закани се фермерът и, за да подчертае думите си, вдигна Блийдър само с една ръка, заби го в ствола на близкия клен и почти го отсече.