Р. А. Салваторе
Убежище (23)

23
Оживял спомен

Първият за сезона сняг падна лениво над Долината на мразовития вятър. Едрите парцали се спускаха в хипнотизиращи зигзаговидни танци, така различни от вихрените снежни бури, по-характерни за региона. Младото момиче Кати-бри ги гледаше очаровано от вратата на пещерния си дом, а цветът на дълбоките й сини очи, изглеждаше дори още по-чист, като отражение на бялото покривало на земята.

— Идва късно, но после става трудно — проехтя гласът на Бруенор Бойния чук, червенобрадото джудже, което влезе след Кати-бри, неговата осиновена дъщеря. — Със сигурност ще е трудна зима, както всички в това място на бели дракони!

— О, татко мой! — отвърна Кати-бри със суров глас. — Спри да се оплакваш! Вали прекрасно и е достатъчно безопасно, когато няма вятър!

— Хора — изсумтя джуджето насмешливо, все още зад момичето. Кати-Бри може и да не виждаше изражението му, което към нея бе винаги нежно, дори когато мърмореше, но и нямаше нужда от това. По нейна преценка Бруенор се състоеше от девет части бурна ярост и една част лошо настроение.

Кати-бри се обърна рязко към джуджето — кестенявите и къдрици стигаха до раменете и се виеха край лицето й.

— Мога ли да изляза да поиграя? — попита тя, а на лицето и бе изписана надежда. — Моля те, татко!

Бруенор се насили да направи най-добрата си гримаса.

— Изчезвай! — изрева той. — Само един глупак може да реши, че зимата в Долината на мразовития вятър става за игра! Имай малко здрав разум, момиче! Студът ще смрази костите ти!

Усмивката на Кати-бри изчезна, но тя отказа да се предаде толкова лесно.

— Добре казано за джудже — отвърна тя за ужас на Бруенор. — Напълно си подходящ за дупките и колкото по-малко виждаш небето, толкова повече се усмихваш! Но мен ме чака дълга зима и това може да е последният път, в който ще видя небето. Моля те, татко?

Бруенор не можа да скрие объркването си пред очарованието на дъщеря си, но все още не искаше да я пусне.

— Страхувам се, че навън може да дебне някой — обясни той, опитвайки се да звучи авторитетно. — От няколко нощи усещам как се катери, макар че не мога да го видя. Може да е бял лъв или бяла мечка. Най-добре е…

Бруенор така и не завърши думите си, защото разочарованото изражение на Кати-бри унищожи въображаемите му страхове. Момичето познаваше опасностите на района. Тя живееше с Бруенор и неговото племе повече от седем години. Банда скитащи гоблини бяха убили родителите й, когато бе още бебе и макар че беше човешко дете, Бруенор я бе отгледал като свое собствено.

— Трудна си ти, дете мое! — каза той в отговор на омекналото и тъжно изражение. — Излез и си поиграй, но не се отдалечавай много! Спазвай думата смело момиче, дръж пещерите под око, а меча и рога на колана си!

Кати-бри се втурна към него и залепи мокра целувка на бузата му, която сдържаното джудже грижливо избърса, мърморейки зад гърба й, докато тя изчезваше в тунела. Бруенор беше водач на своето племе, твърд като скалата, която копаеше. Но всеки път, когато Кати-бри го целуваше от благодарност, джуджето разбираше, че тя го е покорила.

— Хора! — измърмори отново и пое по тунела към мината, с намерението да смачка няколко къса желязо, само за да си припомни за своята твърдост.

* * *

Беше лесно за енергичното младо момиче да оправдае неподчинението си, когато погледна назад към долината от високите склонове на Грамадата на Келвин, отдалечена на повече от три мили от Бруеноровия дом. Бруенор й бе заръчал да не изпуска от поглед пещерите и те бяха пред очите й, или поне широкият терен около тях беше, особено от нейната висока наблюдателна позиция.

Но Кати-бри, която щастливо се спускаше по една неравна стръмнина, скоро откри, че може би не е трябвало да пренебрегва предупрежденията на опитния си баща. Тя беше стигнала до подножието на Грамадата при своето весело спускане и енергично разтриваше измръзналите си ръце, когато чу ниско и злокобно ръмжене.

— Бял лъв — промълви беззвучно тя, спомняйки си подозренията на Бруенор. Когато погледна нагоре, Кати-бри видя, че догадките на баща и са верни. Наистина това беше огромна котка, която гледаше към нея от една гола каменна могила, но котката беше черна, а не бяла и бе огромна пантера, а не лъв.

Кати-бри извади предизвикателно своя нож от канията.

— Махай се, котко! — каза тя, а гласът й затрепери, но едва доловимо, защото знаеше, че страхът предизвиква дивите животни към нападение.

Гуенивар сви уши назад и легна на корема си, после нададе дълъг и оглушителен рев, който проеча през каменистия район. Кати-бри не можеше да устои на силата на този рев или на дългите многобройни зъби, които пантерата разкри. Тя се огледа за някакъв изход, но знаеше, че без значение накъде ще побегне, не може да избяга от силните скокове на пантерата.

— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!

Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.

Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.

Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.

Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.

Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.

Той се отърси от спомените и си припомни, че това е различно дете от различна раса. Смяташе да го поздрави, но момичето вече бе изчезнало.

Онази проклета дума „Дризит“ отново проехтя в мислите му няколко пъти, докато се връщаше в пещерата на северните планински склонове, където бе установил дома си.

* * *

Същата нощ зимата се развихри с цялата си сила. Студените източни ветрове от Регхедския ледник натрупаха снега във високи, непроходими преспи.

Кати-бри гледаше снега тъжно, страхувайки се, че могат да минат седмици преди отново да отиде до Грамадата на Келвин. Не беше казала на Бруенор или на другите джуджета нищо за мрачния елф, защото се страхуваше от наказание, както и от това, че баща й може да го прогони. Докато гледаше трупащия се сняг, Кати-бри мечтаеше да е по-смела, да бе останала и да бе поговорила със странния елф. Всеки вой на вятъра усилваше желанието й и караше момичето да се чуди дали бе изгубила последния си шанс за това.

* * *

— Отивам в Брин Шандер — обяви една сутрин Бруенор два месеца по-късно. Седеммесечната зима в Долината на мразовития вятър бе неочаквано прекъсната от рядко януарско затопляне. Бруенор погледна към дъщеря си подозрително за един дълъг момент.

— Да не мислиш да излизаш сама днес? — попита я той.

— Ако може — отвърна тя. — Пещерите сякаш се схлупват върху мен, а вятърът не е толкова студен.

— Ще заръчам на едно-две джуджета да дойдат с теб — предложи й Бруенор.

Кати-бри, която смяташе, че това може би е нейният шанс да се върне и да проучи елфа, се възпротиви на намерението му.

— Те всички стават само за поправяне на врати — отвърна му по-остро отколкото възнамеряваше. — Не ги притеснявай с такива кат’ мен.

Очите на Бруенор се присвиха.

— Има твърде много инат в тебе.

— Той си е мой, тате — заяви Кати-бри с намигване, което предотврати повечето от предстоящите му аргументи.

— Пази се, тогава — започна Бруенор — и дръж винаги…

— … пещерите под око — довърши момичето. Джуджето се завъртя и излезе от пещерата, мърморейки безпомощно и люто кълнейки деня, в който бе взел човешко същество за дъщеря. Кати-бри само се разсмя на безкрайните му преструвки.

И този път Гуенивар бе тази, която откри момичето с кестеняви къдри. Кати-бри пое направо през планината и си проправяше път към западните пътеки, когато зърна черната пантера над себе си, която я наблюдаваше от един скалист хребет.

— Гуенивар — повика я момичето, припомняйки си името, което бе използвал мрачният елф. Пантерата изрева ниско и скочи от скалата по-наблизо.

— Гуенивар? — каза отново Кати-бри, но по-несигурно, защото животното се бе приближило само на няколко крачки от нея.

Ушите на пантерата се изправиха при второто споменаване на името й и напрегнатите й мускули видимо се отпуснаха.

Кати-бри се приближи бавно, като правеше само по една бавна стъпка.

— Къде е мрачният елф, Гуенивар? — попита я тихо тя. — Можеш ли да ме заведеш при него?

— И защо би искала да отидеш при него? — дойде въпрос откъм гърба на момичето.

Кати-бри замръзна, припомняйки си мекия, мелодичен глас, после се обърна бавно, за да види елфа. Той беше само на три стъпки зад нея, а погледът на лавандуловите му очи се впи в нейния, веднага щом го срещна. Кати-бри нямаше и понятия какво да каже, а Дризт, отново обзет от спомените си, стоеше притихнал, наблюдавайки и чакайки.

— Ти мрачен елф ли си? — попита Кати-бри, когато мълчанието стана непоносимо. В мига, в който чу думите си, тя се укори на ум за глупавия си въпрос.

— Да — отвърна Дризт. — Какво означава това за теб?

Кати-бри сви рамене при този странен отговор.

— Чувала съм, че мрачните елфи били зли, но ти не ми изглеждаш такъв.

— Тогава си поела голям риск да дойдеш тук сама — отбеляза Дризт. — Но не се бой — добави бързо той, виждайки неочакваното напрежение на момичето, — защото не съм зъл и няма да те нараня.

След като бе прекарал месеци сам в своята удобна, но празна пещера, сега Дризт не искаше тази среща да приключи бързо.

Кати-бри кимна, доверявайки се на думите му.

— Името ми е Кати-бри — каза тя. — Баща ми е Бруенор, Повелителят на рода Боен Чук.

Дризт повдигна любопитно глава.

— Джуджетата — обясни Кати-бри, посочвайки назад към долината. Тя разбра объркването на елфа, още докато изговаряше думите си. — Той не ми е истински баща — добави. — Бруенор ме осинови, когато бях бебе, когато истинските ми родители бяха…

Тя не можа да довърши, а и Дризт не се нуждаеше от това, досетил се за истината по болезненото й изражение.

— Аз съм Дризт До’Урден — прекъсна я той. — Добра среща, Кати-бри, дъще на Бруенор. Хубаво е да имаш с кого да поговориш. През всички тези зимни седмици тук живея само с Гуенивар, когато котката е наоколо, а тя разбира се, не говори много!

Усмивката на Кати-бри стигна почти до ушите. Тя хвърли поглед през рамо към пантерата, която се бе изтегнала лениво на пътеката.

— Прекрасна е — отбеляза момичето.

Дризт не се усъмни в искреността й или във възхитения поглед, който хвърли на Гуенивар.

— Ела тук, Гуенивар — каза той и пантерата се протегна и бавно се изправи.

Гуенивар тръгна право към Кати-бри и Дризт кимна в отговор на неизреченото и желание. Първо нерешително, но после по-смело момичето помилва лъскавата козина на пантерата, усещайки силата и съвършенството на животното. Гуенивар прие ласката, без да се оплаква, дори побутна леко Кати-бри, когато тя спря за момент, подканвайки я да продължи.

— Сама ли си тук? — попита Дризт.

Кати-бри кимна.

— Татко каза да държа под око пещерите. — Тя се разсмя. — Мога да ги виждам достатъчно добре, според мен!

Дризт погледна назад към долината, към отдалечената на няколко километра от каменна стена.

— Баща ти няма да е доволен. Тази земя не е толкова безопасна. В планината съм само от два месеца и вече два пъти съм се сражавал с космати бели зверове, които не познавам.

— Снежни човеци — отвърна Кати-бри. — Трябва да си бил от северната страна. Снежните човеци не приближават планината.

— Сигурна ли си? — попита саркастично Дризт.

— Никога не съм виждала нито един — отговори тя, — но не се страхувам от тях. Дойдох да намеря теб и те намерих.

— Намери ме — каза Дризт, — а сега какво?

Кати-бри сви рамене и продължи да милва Гуенивар.

— Ела — предложи й Дризт. — Нека да намерим по-удобно място за разговори. Блясъкът на снега пари очите ми.

— Защото си свикнал с тъмните тунели ли? — попита с надежда Кати-бри, нетърпелива да чуе истории за земите отвъд границите на Десетте града, единственото място, което познаваше.

Дризт и момичето прекараха един прекрасен ден заедно. Елфът разказа на Кати-бри за Мензоберанзан, а тя отговори на въпросите му за Долината на мразовития вятър и за своя живот с джуджетата. Дризт бе особено заинтересуван от Бруенор и неговия род, защото джуджетата бяха най-близките му и многобройни съседи.

— Думите на Бруенор са твърди като скала, но аз го познавам добре! — увери Кати-бри елфа. — Той е истински добър, както и останалите от рода му.

Дризт беше доволен да чуе това, както бе доволен и, че установи тази връзка — заради ползата от такъв приятел и дори повече, защото наистина се наслаждаваше на очарователната и смела девойка.

Енергията на Кати-бри и желанието й за живот бяха наистина неизчерпаеми. В нейно присъствие елфът можеше да избяга от измъчващите го спомени, можеше просто да се чувства добре заради решението си да запази живота на елфическото дете преди толкова години. Напевният глас на Кати-бри и безгрижният начин, по който пръсваше косата си по раменете свалиха товара от вина от гърба на Дризт като великан, повдигащ канара.

Разказите им можеха да продължат целия ден и цялата нощ и много седмици след това, но когато Дризт отбеляза, че слънцето се спуска ниско над западния хоризонт, осъзна, че е дошло време момичето да се върне обратно вкъщи.

— Ще те придружа — предложи й той.

— Не — възрази Кати-бри. — По-добре недей. Бруенор няма да го разбере и ще ми навлечеш планина от неприятности. Мога да се върна сама, не се тревожи! Познавам тези пътеки по-добре от себе си, Дризт До’Урден и ти не можеш да ми помогнеш повече!

Дризт се разсмя при тази хвалба, но почти й повярва. Той и момичето станаха заедно и тръгнаха към най-южния хребет на планината, а после се сбогуваха с обещанието, че ще се срещнат отново при следващото затопляне или през пролетта.

Момичето подскачаше весело, когато се върна при джуджетата, но само един поглед към навъсения й баща успя да изтрие цялото й задоволство. Бруенор бе отишъл в Брин Шандер същата сутрин по работа с Касиус. Джуджето не бе развълнувано да научи, че един мрачен елф е установил дома си близо до неговия, но подозираше, че неговата любопитна — твърде любопитна — дъщеря ще вземе това твърде присърце.

— Стой по-далеч от планината — каза Бруенор, веднага щом забеляза Кати-бри и тя изпадна в отчаяние.

— Но тате… — опита се да протестира момичето.

— Казах вече, момиче — настоя джуджето. — Няма да стъпваш там отново без моето разрешение. В планината има мрачен елф по думите на Касиус.

Кати-бри кимна безпомощно и последва Бруенор обратно към техните домове, разбирайки, че я очакват трудни времена в опитите и да промени мнението на баща си. Но тя знаеше, че Бруенор има и неизказани намерения по отношение на Дризт.

* * *

Месец по-късно настъпи ново затопляне и Кати-бри спази своето обещание. Тя никога не пристъпи до Грамадата на Келвин, но от пътеките в долината повика Дризт и Гуенивар. Елфът и пантерата, които търсеха момичето след неочакваната промяна на времето, скоро бяха до нея, този път в долината, споделяйки още истории, както и обяда, който Кати-бри бе приготвила.

Когато момичето се върна в мините същата вечер, Бруенор бе изпълнен с подозрения, но я попита само веднъж дали е спазила думата си. Джуджето винаги вярваше на дъщеря си, но този път, когато Кати-бри отговори, че не е била на Грамадата на Калвин, подозренията му не изчезнаха.