Р. А. Салваторе
Убежище (20)

20
Години и разстояния

Подслона на Жътвата в Западен брод бе любимо място за събиране на преминаващите по Дългия път, който се простираше на север между Града на бездънните води и Мирабар. Макар да не предлагаше особени удобства за високите си цени, Подслона приютяваше и „Кръчмата и гостилницата на Дери“ — обновен бар за размяна на истории, където всяка нощ от седмицата гостенинът можеше да намери авантюристи от най-различни места като Лускан и Сундабар. Огнището бе топло и искрящо, питиетата бяха в изобилие, а небивалиците, разказвани от Дери щяха да се помнят и разказват из всички Царства.

Роди задържа качулката на пътния си плащ спусната над очите, за да скрие белязаното си лице, докато опустошаваше своето агнешко. Старото жълто куче стоеше на пода до него и ръмжеше, а Роди от време на време му хвърляше по някое парче месо. Прегладнелият ловец на глави рядко вдигаше глава от чинията, но кървясалите му очи се взираха подозрително от сенките на качулката. Той познаваше някои от главорезите, които се бяха събрали у Дери тази вечер, лично или от мълвата и не би им се доверил повече, отколкото те, ако бяха по-умни, биха се доверили на него. Един висок мъж разпозна кучето му, докато минаваше край масата и спря с намерение да поздрави ловеца на глави. Той обаче, отмина мълчаливо, разбирайки, че жалкият МакГристъл не си струва усилието.

Никой не знаеше какво се е случило през изминалите години в планините край Малдобар, но Роди бе напуснал региона сериозно наранен — физически и емоционално. Обикновено самонадеяният МакГристъл сега прекарваше повече време в ръмжене, отколкото в говорене.

Роди поглозга още малко, после хвърли големия кокал на кучето и избърса мазните си ръце в плаща, отмятайки невнимателно качулката, която криеше ужасните му белези. Той бързо я нахлупи и гневно стрелна с поглед всеки, който би могъл да ги е забелязал. Един-единствен погнусен поглед бе струвал на неколцина мъже живота им, зърнали белезите на Роди. Сега изглежда никой не ги забелязваше, вече не. Повечето от посетителите, които не бяха заети с вечерята си, стояха на бара и спореха високо за нещо.

— Не може да бъде! — проехтя гласът на един мъж.

— Казах ти какво видях! — отвърна му друг. — Говоря истината!

— Да, ти така си мислиш! — изкрещя му първият и добави: — Няма да познаеш човека, ако го видиш! — Неколцина от мъжете се приближиха и започнаха да се блъскат.

— Тихо! — долетя глас. Мъжът, се изтръгна от тълпата и посочи право към Роди, който не го разпозна, но инстинктивно протегна ръка към Блийдър, старата му брадва.

— Питайте МакГристъл! — измънка човекът. — Роди МакГристъл. Той знае за мрачните елфи повече от всеки.

Поне една дузина разговори секнаха изведнъж, когато цялата група се стече около Роди като течност.

— Ти си МакГристъл, нали? — попита мъжът Роди, демонстрирайки към ловеца на глави забележително уважение.

— Може и да съм — отвърна тихо Роди, наслаждавайки се на цялото внимание. Не беше заобикалян от хора, толкова заинтересовани от това, което има да каже, откакто семейство Тисълдаун бе намерено убито.

— А-а-а — разнесе се недоволен глас някъде отзад, — какво ли знае той за мрачните елфи.

Роди хвърли кръвнишки поглед по посока на стълбите и забеляза движението. Харесваше усещането, харесваше отново да е важен и уважаван.

— Мрачният елф уби кучето ми — каза грубо той. Наведе се и издърпа старото жълто куче за козината, разкривайки белега му. — И проби главата на това. Проклетият мрачен елф — завърши той преднамерено бавно, като остави качулката си да падне бавно назад — ми направи това. Обикновено Роди криеше отвратителния белег, но въздишките и мърморенето на тълпата звучаха неимоверно приятно за охкания ловец на глави. Той се извърна на една страна, за да им позволи да го огледат по-добре и се наслади на реакцията им колкото можеше по-дълго.

— С черна кожа и бяла коса? — запита ниският човечец с дебело шкембе, който бе започнал спора на бара със собствения си разказ за мрачния елф.

— Би трябвало, ако е мрачен елф — изпуфтя Роди.

Човекът огледа триумфално останалите.

— Точно това се опитвах да им обясня — каза той на Роди. — Те твърдят, че съм видял мръсен елф или орк, но аз съм сигурен, че беше мрачен елф.

— Ако някога си видял мрачен елф — заяви мрачно и бавно ловецът, претегляйки значението на всяка дума, — си сигурен в това. И никога няма да забравиш какво си видял! Нека всеки, който се съмнява в думите ти, да отиде и да го намери сам. После ще се върне при теб с извинения!

— Да, аз видях мрачен елф — заяви мъжът. — Бях спрял да лагерувам в Потайната гора, на север от Грунвалд. Нощта ми се видя спокойна, така че оставих огъня да се разгори, за да прогони студения вятър. И тогава дойде този странник, без предупреждение, без нито една дума!

Сега всеки поглъщаше жадно думите му, възприемаше ги в различна светлина, след като белязаният от елфа бе потвърдил историята.

— Без нито една дума или птичи вик, нищо! — продължи дебеличкият мъж. — Беше нахлупил ниско качулката си. Видя ми се подозрително, така че го попитах „Какво търсиш? Място, където аз и спътниците ми да прекараме нощта“, отвърна ми спокойно той. Това ми прозвуча достатъчно достоверно, но все още не ми харесваше спуснатата му качулка. „Тогава си вдигни качулката“, казах му аз. Не споделям нищо с никого, преди да видя лицето му. Той обмисли думите ми, после вдигна ръце нагоре, наистина бавно — мъжът повтори движението, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че всички го слушат. — Не ми трябваше да виждам нищо повече! — неочаквано извика той и всички, макар да бяха чували същата история, разказана по същия начин преди малко, подскочиха изненадани. — Ръцете му бяха черни като въглен и слаби като на елфите. Тогава разбрах, без да знам защо съм толкова сигурен, че пред мен стои мрачен елф. Мрачен елф казах и нека всеки, който оспори думите ми да отиде и да го намери сам!

Роди кимна в съгласие, когато дебеланкото впери изпитателен поглед в неверниците.

— Изглежда напоследък се чува доста за мрачните елфи — промърмори ловецът на глави.

— Аз бяха чувал само за един — пропищя някакъв човек. — Докато не говорихме с теб, имам предвид, и не чухме за битката. Това прави два мрачни елфа за шест години.

— Както казах — отбеляза строго Роди, — изглежда напоследък се чува твърде много за мрачните. — Той още не бе приключил, когато групата избухна в силен смях. Това напомни на ловеца за добрите стари, времена, дните, когато хората около него следяха всяка негова дума. Единственият човек, който не се смееше, беше дебеличкият мъж, твърде разтърсен от собствената си история за срещата с мрачния елф.

— Все още — каза той с вълнение, — когато се сетя за онези лилави очи, взиращи се в мен изпод качулката…

Усмивката на Роди се стопи само за секунда.

— Лилави очи? — едва успя да прошепне той.

Роди се бе срещал с много създания, които имаха инфрачервено зрение, зрение, което разчиташе топлинните следи и бе най-разпространено сред обитателите на Подземния мрак. Той знаеше, че обикновено очите на тези създания изглеждаха като червени точки. Роди все още живо си спомняше лилавите очи, гледащи надолу към него, когато бе хванат в капан от явора. Знаеше го и тогава, знаеше и сега, че тези странни ириси са рядкост дори сред мрачните елфи.

Най-близките до Роди хора от групата спряха да се смеят, като помислиха, че въпросът му хвърля съмнение върху разказа на мъжа.

— Бяха лилави — настоя дебеланкото, макар че треперещият му гласец не звучеше много убедено.

Мъжете около него изчакаха дали Роди ще се съгласи или ще отрече това, без да знаят дали да се смеят на разказвача.

— Какви оръжия носеше елфът? — попита внезапно Роди, изправяйки се заплашително на крака.

Мъжът помисли за момент.

— Извити мечове — изтърси той.

— Ятагани?

— Да, ятагани!

— Той каза ли си името? — попита Роди и когато мъжът се поколеба, го сграбчи за яката и го повдигна над масата. — Каза ли си името? — попита отново ловецът на глави, а лицето му бе съвсем близо до лицето на мъжа.

— Не, ааа… Дриз…

— Дризит?

Мъжът сви безпомощно рамене и Роди го пусна отново на краката му.

— Къде? — изрева ловецът на глави. — И кога?

— В Потайната гора — разтрепери се мъжът. — Преди три седмици. Елфът отиваше в Мирабар с Каещите се монаси.

Повечето хора от тълпата ахнаха при споменаването на фанатичната религиозна група. Каещите се монаси бяха най-дрипавите и окаяните от просещите аскети, които вярваха — или твърдяха, че вярват, — в съществуването на ограничено количество болка в света. Колкото повече мъченията прилагаха върху себе си, твърдяха монасите, толкова по-малко болка оставаше за изтърпяване по света. Почти всеки жител на Царствата презираше ордена. Някои от привържениците му бяха искрени, но някои просеха дребни бижута, обещавайки да страдат ужасно за доброто на дарителя.

— Това бяха спътниците на елфа — продължи дебеланкото. — Те винаги отиват към Мирабар, когато настъпи зимата.

— Пътят е дълъг — отбеляза някой.

— По-дълъг — поправи го друг. — Каещите се монаси винаги минават през галериите.

— Три хиляди мили — заяви първият мъж, който бе разпознал Роди, опитвайки се да успокои развълнувания ловец на глави.

Но Роди дори не го чу. Повлече кучето си, обърна се и излетя от кръчмата на Дери, затръшвайки врата си зад себе си и оставяйки цялата група да се вълнува абсолютно изненадана.

— Дризит е онзи, който отне на Роди кучето и ухото — продължи мъжът, като сега насочи вниманието си към хората. Той не знаеше името на странния мрачен елф, просто направи това предположение, съдейки по реакцията на ловеца. Сега хората се струпаха около него, сдържайки дъха си, очаквайки да им разкаже историята на Роди МакГристъл и елфа с лилавите очи. Като всеки примерен редовен клиент на Дери, мъжът не позволи липсата на истински факти да развали историята. Затъкна пръсти в колана си и започна, като запълваше значителните празнини в разказа си с всичко, което му се струваше подходящо.

Още хиляди въздишки на изумление, признателни викове и възклицания на удоволствие огласяха улиците около кръчмата тази нощ, но Роди МакГристъл и неговото жълто куче вече бяха потеглили с каруцата си по Дългия път и не ги чуха.

— Хей, какво-правиш? — дойде уморена жалба от торбата до пейката зад Роди. От нея изпълзя Тифанис. — Защо-тръгваме?

Роди се изви и замахна, но въпреки че бе още сънен, куиклингът без усилие избегна удара.

— Ти ме излъга, ти, издънка на гном! — изгъргори Роди. — Каза ми, че елфът е мъртъв. Но той не е! Той е на път към Мирабар и мисля да го хвана!

— Мирабар? — изплака Тифанис. — Твърде-далеч, твърде-далеч! — той и Роди бяха минали край Мирабар миналата пролет. Тифанис реши, че това е абсолютно мизерно място, пълно с безмилостни джуджета, наблюдателни мъже и твърде студен вятър за неговия вкус. — Трябва-да-отидем-на-юг-за-зимата. На-юг, където-е-топло!

Продължителният гневен поглед на Роди го накара да млъкне.

— Ще забравя това, което ми причини — изръмжа му той, а после злокобно добави и условието си, — ако хванем елфа. — После се извърна от Тифанис и елфидът пропълзя обратно в торбата. Чувстваше се нищожен и се чудеше дали Роди МакГристъл си струваше всички неприятности. Роди караше в нощта, привеждайки се ниско, за да пришпорва конете напред и мърморейки „Шест години“ отново и отново.

Дризт се сви по-близо до огъня, който изригваше от една стара оркска бъчва, която бяха намерили. Това щеше да е седмата зима на елфа на Повърхността, но той все още се чувстваше некомфортно на студ. Беше прекарал десетилетия, а расата му живееше от хилядолетия, в топлия Подземен мрак, където нямаше сезони. Макар, че до зимата оставаха още месеци, настъпването й вече бе осезаемо заради мразовития вятър, духащ откъм Гръбнака на света. Дризт носеше само едно старо тънко и прокъсано одеяло върху дрехите си, ризница с метални брънки и колана с оръжията. Той се усмихна, когато забеляза, че спътниците му се въртят и се карат кой следващ да пийне от бутилката с вино, която бяха изпросили и да спорят за това колко е изпил последния от тях. Сега Дризт бе сам около бъчвата. Макар Каещите се монаси да не избягваха елфа, те не стояха често край него. Дризт приемаше това и знаеше, че фанатиците оценяват неговата компания заради своите практически, а не естетически причини. Някои от групата всъщност харесваха нападенията на различните чудовища, защото ги възприемаха като възможност за истинско страдание, но повечето прагматично настроени хора бяха доволни, че въоръженият и умел елф е край тях, за да ги защитава. Отношенията им бяха задоволителни за Дризт. Той бе изоставил долината на Муши преди години, изпълнен с надежда, но надеждата бе уталожена от реалността. Месец след месец Дризт бе достигал до различни селища, само за да бъде отблъснат извън стените им със сурови думи, проклятия и извадени оръжия. Всеки път той само презрително свиваше рамене. Верен на своя дух на пазител — защото сега Дризт наистина бе пазител, както по обучение, така и по сърце — той приемаше стоически участта си.

Последното отхвърляне бе му показало, че вече не е толкова сигурен в решението си. Беше се върнал от Лускан, на Саблен бряг, но не заради стражите, защото така и не доближи мястото. Собствените страхове на Дризт го задържаха надалеч и този факт го уплаши повече от всеки меч, който някога бе отбивал. По пътя извън града елфът срещна групата Каещи се монаси и бездомниците колебливо го приеха, защото нямаха намерение да го изолират, а и защото бяха твърде заети със собственото си нищожество, за да се интересуват от расови различия. Двама от групата дори се хвърлиха в краката му, молейки го да освободи своя „елфически ужас“ и да ги накара да страдат.

През пролетта и лятото техните отношения се бяха развили — Дризт им служеше като мълчалив пазач, докато монасите ходеха на просия и си причиняваха страдания. Това изглеждаше доста отблъскващо, а понякога и измамно за принципния елф, но за момента Дризт нямаше друга възможност.

Дризт се вглеждаше в подскачащите пламъци и обмисляше съдбата си. Гуенивар все още се отзоваваше на повика му и много пъти бе използвал ятаганите и лъка си успешно. Всеки ден си казваше, че покрай тези някак безпомощни фанатици, служи на Миелики и на собственото си сърце. Но той все още не гледаше на монасите с голямо уважение и не можеше да ги нарече приятели. И сега, наблюдавайки петимата мъже, пияни и разлигавени, Дризт подозираше, че това никога няма да стане.

— Удари ме! Разсечи ме! — извика неочаквано един от монасите и се втурна към бъчвата, препъвайки се към Дризт. Елфът го хвана и успя да го задържи на краката му, но само за момент.

— Излей злобата си върху мен! — изломоти мръсният, брадясал монах и дългият му силует се сви в ъгловата купчина.

Дризт се извърна, поклати глава и несъзнателно бръкна с ръка в торбичката си, за да докосне ониксовата статуетка. Нуждаеше се от допира й, за да си припомни, че не е съвсем сам. Беше оцелявал, побеждавайки в безброй самотни и безкрайни битки, но съвсем не беше доволен от това. Бе намерил място, може би, но не и дом.

— Както долината без Монтолио — унесе се той в спомени. — Никога дом.

— Каза ли нещо? — попита брат Матеус, пълният монах, който тъкмо идваше, за да събере своите пияни спътници. — Моля те, извини брат Джанкин, приятелю. Страхувам се, че той пи твърде много.

Безпомощната усмивка на Дризт красноречиво говореше, че не се е обидил, думите му свариха брат Матеус — водачът и най-разумният, макар и не най-почитаният, член на групата — неподготвен.

— Ще завърша пътуването до Мирабар с вас — обясни Дризт, — но после ще ви напусна.

— Ще ни напуснеш? — попита Матеус разтревожен.

— Мястото ми не е тук — добави Дризт.

— Десетте град — избъбри в този момент Джанкин.

— Ако някой те е обидил… — започна Матеус, без да обръща внимание на пияния.

— Никой не ме е обидил — каза Дризт и се усмихна отново. — В живота за мен има повече, брат Матеус.

Моля те, не се сърди, но напускам. Решението ми не беше взето лесно.

Монахът обмисли за момент думите му.

— Както решиш — каза той, — но можеш ли поне да ни придружиш през галериите до Мирабар?

— Десетте града — настоятелно повтаряше Джанкин. — Това е място за страдане! На теб също ще ти хареса, елфе. Място на изгнаници, където един изгнаник може да намери мястото си!

— В сенките често има хищници, които дебнат да плячкосат беззащитните монаси — прекъсна го Матеус, като го разтърси грубо.

Дризт спря за момент, смаян от думите на Джанкин. Той обаче беше паднал и елфът погледна към Матеус.

— За това ли тръгвате през галериите към града? — попита Дризт монаха. Галериите обикновено бяха запазени за миньорските колички, които пътуваха от Гръбнака на света, но монасите винаги минаваха през тях, дори в ситуация като тази, когато щяха да заобиколят града, просто за да изминат по-трудния път.

— За да давате жертви и да страдате? — продължи Дризт. — Със сигурност пътят е чист и много по-удобен, когато зимата е още далеч. — Елфът не харесваше галериите до Мирабар. Всички пътници, които биха срещнали из тях, щяха да познават елфите твърде добре, за да може да скрие от тях своята идентичност. Дризт се бе уверил в това при предишните си пътувания.

— Другите настояват да минем през тунела, макар че се отклонява от пътя ни с много мили — отвърна Матеус с остра нотка в гласа. — Но аз предпочитам по-лични форми на страдание и ще оценя твоята компания до Мирабар.

На Дризт му идеше да закрещи на лицемерния отец Матеус, който смяташе пропускането на едно хранене за голямо страдание и само използваше фасадата на монасите, тъй като наивните хора даваха монети на забулените фанатици, най-често просто за да се отърват от миризливите мъже.

Дризт кимна и загледа как Матеус извлича Джанкин.

— И после ще напусна — прошепна той.

Можеше да си повтаря отново и отново, че служи на богинята си и сърцето си, като защитава привидно безпомощната банда, но тяхното поведение често съвсем не съответстваше на тези думи.

— Ел, елффф… — изломоти брат Джанкин, докато Матеус го влачеше към другите.