Р. А. Салваторе
Убежище (2)

1
Горчиви уроци

Дризт пропълзя в сянката на храсталака и мина покрай плоския, гол камък, който отвеждаше до пещерата, до новия му дом. Знаеше, че нещо скоро е минало оттук, при това много скоро. Нямаше видими следи от съществото, но миризмата му беше силна.

Горе на скалите, над пещерата и полегатия склон, Гуенивар обикаляше в кръг. Видял пантерата, мрачният елф се поуспокои. Дризт и вярваше съвсем безрезервно, знаеше, че тя може да прогони от скривалището му всеки неприятел, опитал се да им устрои засада. Елфът потъна в мрачния процеп в скалата и се усмихна, когато чу стъпките на пантерата, слизаща от скалата. Гуенивар бдеше над него.

Дризт спря зад един камък, точно при входа на пещерата, за да приспособи очите си към тъмнината. Слънцето още грееше ярко, въпреки че бе започнало да се спуска на запад към хоризонта, но в пещерата бе тъмно, толкова тъмно, че елфът трябваше да нагоди зрението си към инфрачервения спектър. Веднага щом привикна към тъмнината, Дризт видя неканения си гост. Иззад една скала, в дъното на голямата пещера, струеше ясен топлинен блясък — топлина от живо същество. Елфът се почувства видимо облекчен. Гуенивар беше само на няколко крачки от него, а и той, съдейки по големината на камъка разбра, че неприятелят не беше огромно същество.

Ала мрачният елф беше отраснал в Подземния мрак — там всяко създание, независимо от големината си, се считаше за опасно и не биваше да бъде подценявано. Той направи знак на Гуенивар да запази позицията си близо до изхода и пропълзя напред в мрака, за да погледне по-отблизо малкия си неканен гост.

За пръв път виждаше подобно животно. Донякъде приличаше на котка, но главата му беше много по-малка, а муцунката — много по-остра. Едва ли тежеше повече от няколко килограма. Това, както пухкавата му опашка и дебелата му козина показваше, че то по-скоро е животно, складиращо запаси, а не хищник. Дребното същество тършуваше из едно вързопче с храна, без въобще да забелязва присъствието на мрачния елф.

— Спокойно, Гуенивар — тихо промълви Дризт и прибра ятаганите си. Той пристъпи напред, за да огледа по-добре това създание, въпреки че не смееше да се приближи много — не искаше да го изплаши. Мислеше си, че ако успее да спечели доверието на животното, ще намери още един приятел…

Дочуло гласа на елфа, дребното животинче се извърна рязко и живо запристъпя с предните си малки лапи към стената.

— Спокойно — тихо промълви Дризт, този път на непознатото създание. — Няма да ти сторя нищо лошо — мрачният елф направи още една крачка напред, животното изсъска, рязко се обърна, а малките му задни крачета застъргаха по каменния под.

Дризт едва удържа смеха си. Струваше му се, че това същество май иска да пробие стената и да избяга през нея.

В този момент Гуенивар се хвърли напред. Развеселеното лице на елфа изведнъж се помрачи от тревогата на пантерата.

Дребното същество навири опашка и слабата светлина в пещерата помогна на елфа да различи белите райета по гърба му. Гуенивар изскимтя, обърна се да избяга, но вече беше твърде късно…

Само след час Дризт и Гуенивар вече вървяха по пътеките в подножието на планината — търсеха си нов дом. Бяха спасили каквото можаха, макар че и то не бе много. Гуенивар пристъпваше отстрани, не смееше да се доближи до приятеля си. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна бе миризмата.

Мрачният елф прие всичко спокойно, въпреки че смрадта, която се носеше от собственото му тяло, щеше да му остане за урок — за съжаление много по-горчив, отколкото му се искаше. Не знаеше името на това дребно създание, но се бе постарал да запомни вида му. Следващия път, когато срещнеше скункс, щеше да се пази по-добре.

— Нима ще трябва да се пазя от всички същества в този странен свят? — прошепна Дризт. Не за пръв път мрачният елф имаше подобни опасения. Той не знаеше почти нищо за Повърхността и още по-малко за съществата, обитаващи земите и последните няколко месеца беше прекарал в пещерата или навън, но рядко се спускаше в по-населеното подножие на планината.

Докато събираше храна, беше съзрял няколко животни от разстояние. Дори бе видял няколко човека, но не можеше да събере кураж, за да напусне скривалището си и да поздрави съседите си. Страхуваше се от вероятността да не го приемат и от мисълта, че вече не знае накъде да бяга.

Звукът от течаща вода доведе миризливия мрачен елф и неговата пантера до един буен поток. Дризт веднага намери хубава сянка, свали екипировката си и започна да се съблича, докато Гуенивар се хвърли надолу по потока, за да лови риба. Пляскането на пантерата, играеща във водата, накара Дризт да се усмихне и посмекчи суровото му изражение. Тази вечер щяха да си похапнат добре.

Мрачният елф внимателно разкопча катарамата на колана си и положи изкусно изкованите си остриета до изплетената от митрил ризница. Чувстваше се уязвим без ятаганите и екипировката си — докато живееше в земите на Подземния мрак, не можеше да си представи да се раздели с тях, но тук, на Повърхността, не ги бе ползвал от месеци. Дризт погледна към ятаганите си, сети се кога за последен път бе имал нужда от тях и горчивите спомени нахлуха в съзнанието му.

Трябваше да се сражава със Закнафейн — собствения му баща и ментор, най-добрият му приятел. След сблъсъка беше оцелял само Дризт. Легендарният Повелител на меча бе мъртъв, но той бе онзи, който спечели битката. Не Закнафейн бе причакал Дризт при мостовете в пещерата с киселинното езеро, а неговият дух, контролиран от злата матрона Малис До’Урден. Тя искаше да отмъсти на сина си за това, че се бе отрекъл от Кралицата на Паяците и от цялото хаотично общество на мрачните елфи. Дризт бе прекарал повече от трийсет години в Мензоберанзан, но така и не бе приел пресметливия и жесток начин на живот, установен в града на мрачните елфи. Въпреки изкусните си умения с мечовете, младият До’Урден беше позор за семейството си. Той бе избягал, бе избрал изгнанието в земите на Подземния мрак. Заради тази негова постъпка върховната жрица, матрона Малис, трябваше да се прости с благоразположението на Лот.

За да го спечели отново, матрона До’Урден събуди духа на Закнафейн, Повелителя на меча, когото бе принесла в жертва на Кралицата на Паяците, и изпрати неживата му същност по следите на сина си. Но върховната жрица беше сгрешила — в тялото на Закнафейн все още живееше частица от душата му, достатъчна да се възпротиви срещу убийството на Дризт. За един-единствен миг Зак бе успял да надделее над волята на Малис, да извика победоносно и да скочи в езерото със зелената киселина.

— Татко мой — прошепна Дризт, черпейки сила от думите. Беше успял в това, в което Закнафейн се бе провалил — бе изоставил злите мрачни елфи и техния живот, капанът, в който Повелителя на меча бе хванат векове наред, капанът, в който бе станал пионка на матрона Малис в борбата й за власт. В провала на собствения си баща и във всичко останало му от него, Дризт откри сили, а от победата му в пещерата с киселинното езеро младият До’Урден се сдоби с решителност. Беше се отърсил напълно от лъжовната мрежа, изплетена от учителите в Академията на Мензоберанзан, и бе излязъл на Повърхността, за да започне нов живот.

Когато пристъпи в ледения поток, Дризт потрепери. В земите на Подземния мрак температурите бяха сравнително постоянни, а мракът беше непрогледен. Този нов свят обаче, го изненадваше на всяка стъпка. Беше забелязал, че периодите на мрак и светлина се редуват постоянно, слънцето залязваше по-рано с всеки изминал ден, температурите се меняха ежечасно, а през последната седмица не спряха да се понижават. Мракът не беше пълен мрак, нито светлината — пълна светлина. Понякога през нощта сребърно, светещо кълбо се издигаше над хоризонта, а друг път през деня небето сякаш губеше яркосиния си оттенък и се оцветяваше в сиво.

Въпреки всичко, Дризт често се чувстваше несигурен, не знаеше дали решението му да заживее в тази непозната земя е било правилно. Сега, когато гледаше към ятаганите си, легнали в сянката, на няколко крачки от мястото, където се къпеше, мрачният елф трябваше да признае, че Повърхността, въпреки всичките си странности, предлагаше много повече мир и спокойствие, отколкото можеше да намери в земите на Подземния мрак.

Ала въпреки спокойствието, Дризт все още живееше в необитаемите райони. Беше прекарал четири месеца на Повърхността и все още бе сам, освен в миговете, прекарани с магическата си спътница — Гуенивар. В този момент мрачният елф се чувстваше уязвим — бе гол до кръста, облечен само в окъсаните си панталони очите го боляха от секрета, с който го бе напръскал скунксът, обонянието му се бе изгубило в облака от собствената му воня, а острият му слух беше съвсем притъпен от шума на буйния поток.

— Колко ли окаяно изглеждам? — намръщи се Дризт и грубо прокара тънките си пръсти през гъстата си бяла коса. Отново погледна към оръжията си и въпросът се изпари от съзнанието му на секундата.

Пет тромави същества ровеха из екипировката му и изглежда въобще не се интересуваха от опърпания вид на мрачния елф в потока.

Дризт огледа сивкавата кожа и тъмните кучешки муцуни на тези двуметрови човекоподобни създания, но накрая погледът му се спря на копията и мечовете, които те насочиха към него. Беше виждал подобни същества — в Мензоберанзан ги използваха като роби. В тази ситуация, разбира се, гнолите изглеждаха много по-различни, много по-злокобни, отколкото му се струваха в града на мрачните елфи. Чудеше се дали да не се втурне към тях и да прибере ятаганите си, но се отказа от тази идея — знаеше, че копията им ще го пронижат много преди да е стигнал от остриетата. Най-високият от бандата на гнолите, висок почти два метра и половина с поразително червена коса, погледна към Дризт, огледа екипировката му, а после отново се вторачи в мрачния елф.

— Какво ли си мислиш? — промърмори на себе си Дризт. Не знаеше много за гнолите. В Академията на Мензоберанзан ги учеха, че гнолите са гоблиноидна раса — зла, непредвидима и много опасна. Но същото им казваха за хората и за елфите от Повърхността, и както май се оказваше, за всички създания, различни от мрачните елфи. Въпреки затрудненото си положение, Дризт се засмя. Иронията беше там, че не другите същества, а именно мрачните елфи заслужаваха тези определения — зли и непредвидими!

Гнолите не помръднаха, нито предприеха нещо. Окъсаният До’Урден разбираше колебанието им — все пак пред очите им стоеше мрачен елф — и знаеше, че трябва да се възползва от страха им в първия удобен миг. Дризт призова вродените си магически способности и с едно движение на китката обви всичките пет гнола в безвредни, червени пламъци.

Точно както се бе надявал Дризт, едно от създанията веднага се строполи на земята, но другите спряха. Обиграният им водач им бе дал знак — беше протегнал ръка. Те се огледаха нервно наоколо — изглежда се чудеха дали е разумно да останат. Главатарят на бандата обаче, беше виждал безвредния вълшебен огън и преди — в една битка с един злочест, вече мъртъв пазител — и знаеше, че пламъците не могат да ги наранят.

Дризт се напрегна в очакване и се опита да обмисли следващия си ход.

Водачът на гнолите се огледа наоколо, огледа и подчинените си, сякаш проучваше доколко са обгърнати от танцуващите пламъци. Съдейки по завършеността на заклинанието, този мрачен елф, къпещ се в потока, не беше от простолюдието — или поне Дризт се надяваше главатарят на бандата да си мисли това. Младият До’Урден се поуспокои, веднага щом водачът свали копието си и нареди на подчинените си да направят същото. След това гнолът излая няколко думи, който звучаха на неразбираем език. Видял явното объркване на елфа, водачът извика нещо на гърления език на гоблините.

Дризт разбираше този език, но диалектът на гнола беше толкова странен, че успя да различи само няколко думи, между които бяха „приятел“ и „водач“.

Младият До’Урден предпазливо направи крачка към брега. Гнолите се отдръпнаха и му направиха път, позволиха му да вземе екипировката си. Дризт направи още една колеблива крачка, после сякаш се поотпусна — бе видял черната котка, притихнала в храстите наблизо. Трябваше само една команда и Гуенивар с един-единствен огромен скок щеше да се приземи насред бандата на гнолите и да унищожи всички.

— Аз и ти да тръгнем заедно? — попита Дризт на езика на гоблините, опитвайки се да имитира диалекта на водача.

Гнолът извика нещо, но произнесе думите толкова бързо, че единственото, което Дризт успя да разбере бе края на въпроса — думата „съюзник“?

Мрачният елф бавно кимна, надявайки се да е разбрал правилно смисъла на казаното от водача.

— Съюзник! — с дрезгав глас изрева гнолът. Всички от бандата му се ухилиха и започнаха да се потупват по раменете от облекчение.

В този момент Дризт взе екипировката си и побърза да си сложи колана с ятаганите. Забелязал невниманието на гнолите, мрачният елф погледна към Гуенивар и кимна по посока на пътеката, простираща се напред, и гъстата растителност край нея. Бързо и тихо пантерата зае новата си позиция. Дризт реши, че няма нужда да издава всичките си тайни, преди да е напълно сигурен в намеренията на новите си спътници.

Той и гнолите тръгнаха надолу по криволичещите проходи в подножието на планината. Дали от уважение към елфа, дали заради името, което си беше извоювала расата му, или поради някаква друга причина, но зверовете вървяха на разстояние от него. Дризт подозираше, че най-вероятно е заради миризмата му — къпането в потока не бе успяло да я отмие.

Водачът на гнолите се обръщаше все по-често към Дризт, а думите му звучаха развълнувано. Докато говореше, намигваше дяволито или енергично разтъркваше големите си лапи. Елфът нямаше никаква представа за какво говори водачът, но от доволното му и нетърпеливо припляскване предположи, че явно става дума за някакво пиршество.

Той скоро се досети накъде отива бандата — често беше наблюдавал от извисяващите се върхове на планината светлините на малкото земеделско селце, сгушено в прострялата се пред него долина. Можеше само да гадае какви са отношенията между хората, живеещи там и гнолите, но подозираше, че не са приятелски.

Когато се приближиха към селцето, всички членове на бандата се снишиха в отбранителни позиции, започнаха да се промъкват покрай храстите и да се крият в сенките им. Здрачаваше се. Наближиха главния път на селото, погледнаха на запад и видяха малкия, усамотен фермерски чифлик.

С дрезгав глас, главатарят на гнолите прошепна:

— Едно семейство — водачът изговаряше думите бавно и ясно, за да е сигурен, че Дризт ще разбере всяка от тях. — Трима мъже и две жени…

— Една девойка — добави жадно друг гнол.

Главатарят изръмжа.

— И трима младежи — завърши той.

Дризт си помисли, че най-накрая е разбрал целта на разходката до селото, но изненаданият му вид накара гнола да потвърди опасенията му.

— Врагове! — заяви той.

Мрачният елф не знаеше почти нищо за двете раси и се чувстваше съвсем объркан. Гнолите бяха тези, които се канеха да нападнат хората, това беше ясно, и възнамеряваха само едно — да разграбят тази ферма веднага щом и последният слънчев лъч се скрие зад хоризонта. Ала Дризт не желаеше да влиза в битка, преди да е разбрал поне още нещо за отношенията между двете раси.

— Врагове? — попита той.

Очевидно смаян, главатарят на бандата сбърчи чело и извика нещо на неразбираемия си език, от което Дризт си помисли, че е различил думите „човек“, „слаб“ и „роб“. Гнолите усетиха притеснението на мрачния елф и започнаха нервно да попипват оръжията си и да се споглеждат.

— Трима мъже — каза Дризт.

Гнолът яростно заби копието си в земята.

— Убий старата! Хвани двете!

— Жени?

Злокобна усмивка се плъзна по лицето на кучеподобния звяр и Дризт малко по-малко започна да разбира къде е неговото място в този конфликт.

— Ами децата? — попита бавно и ясно той, гледайки главатаря на бандата право в очите.

Този въпрос потвърди всичките му опасения. Дризт можеше да приеме нормалната жестокост, проявяваща се между смъртни врагове, но не можеше да забрави последния и единствен път, в който бе участвал в подобно нападение. Тогава беше спасил едно малко елфче, бе скрил момиченцето под трупа на собствената му майка, за да го предпази от яростта на мрачните елфи, от яростта на неговите сънародници. Дризт бе видял много злини през живота си, но убийството на деца бе най-жестоката от всички.

Гнолът заби копието си в земята, а муцуната му се сбърчи в лукава усмивка.

— Не мисля… — каза равно мрачният елф, а в лилавите му очи заиграха огнени пламъци. Гнолите забелязаха, че ятаганите вече са се озовали в ръцете му.

Муцуната на водача отново се сбърчи, но този път от ужас. Звярът не знаеше какъв ще е следващият ход на мрачния елф, но се опита да вдигне копието си и да се защити… Ала беше твърде късно.

Дризт бе бърз като светкавица. Преди върхът на копието дори да е помръднал, елфът се хвърли напред с ятаганите си. Гнолите останаха вцепенени от ужас, когато видяха как остриетата с два замаха прерязаха гърлото на главатаря на бандата. Безмълвен, гигантският водач полетя назад, напразно притиснал врата си с две ръце.

Гнолът, стоящ непосредствено до него, реагира първи, вдигна копието си и се втурна към Дризт. Умелият мрачен елф с лекота отби първата атака, но и се постара да не забави огромното създание. В момента, в който то премина край него, пъргавият До’Урден се претърколи и го изрита в глезените. Загубил равновесие, гнолът се препъна, полетя и копието му се заби дълбоко в гърдите на друг изненадан звяр.

Препъналият се гнол сграбчи острието, но то беше заседнало — върхът му се бе забил здраво в гръбнака на злощастния му сънародник. Но звярът не беше загрижен за умиращия си другар — всичко, което искаше, бе да си вземе оръжието. Той натискаше, дърпаше и въртеше, сипеше ругатни и плюеше в агонизиращото лице на сънародника си, докато един ятаган не се вряза в черепа му.

Друг от бандата забеляза, че мрачният елф се е разсеял и реши, че ще е по-благоразумно да го изненада отдалеч, вдигна копието си и се приготви да го хвърли. Но още преди оръжието да е полетяло, Гуенивар скочи върху гнола и двамата се затъркаляха по земята. Кучеподобното създание нанасяше тежки удари по мускулестите бедра на пантерата, но острите и нокти бяха далеч по-ефективни от неговите атаки. За част от секундата, Дризт успя да извърне поглед от тримата мъртви гноли в краката си, да види четвъртият, лежащ мъртъв в лапите на пантерата, и петият, който бе хукнал да бяга.

Гуенивар се отскубна от хватката на мъртвия гнол. Гладките и мускули трепереха от нетърпение, сякаш се готвеха за така очакваната команда. Дризт се огледа наоколо, огледа труповете, кръвта по ятаганите си и ужасените изражения, застинали върху мъртвите лица. Осъзна, че за пръв път се намесва в подобна ситуация — стоеше на пътя на две раси, за които не знаеше почти нищо. Въпреки това, той се замисли. В съзнанието му се бе загнездил един образ — усмивката на главатаря на гнолите и радостното му обещание да убие децата на фермерите. Залогът беше твърде голям.

С решителен глас, Дризт се обърна към Гуенивар:

— Хвани го.

* * *

Гнолът хукна надолу по пътеката, а очите му се стрелкаха във всички посоки — навсякъде, зад всяко дърво и всеки камък, му се привиждаха тъмни фигури.

— Мрачен елф! — повтаряше си отново и отново, сякаш самата дума го окуражаваше да бърза. — Мрачен елф! Мрачен елф!

Задъхан и останал без дъх, гнолът се озова в малка горичка, намираща се в една урва между два голи планински хребета. Изтощеното същество се препъна в един дънер, подхлъзна се и охлузи ребрата си в един остър камък, целият покрит с мъх. Но тези дребни препятствия в никакъв случай нямаше да спрат изплашения гнол. Той знаеше, че е преследван и с крайчеца на очите си улавяше чуждото присъствие, приплъзващо се из сенките.

Щом наближи края на шубрака, потънал във вечерен мрак, гнолът забеляза двете жълти светещи очи, взиращи се в него. Беше видял как пантерата отне живота на сънародника му и веднага се досети какво е застанало на пътя му.

Гнолите бяха страхливи създания, но когато се чувстваха притиснати можеха да се бият с учудваща решителност. Така се случи и сега. Осъзнал, че няма друг избор — не можеше да се обърне и да хукне отново към мрачния елф — гнолът изръмжа и вдигна тежкото си копие.

Копието попадна в целта. Чу се шумолене, глух удар и нещо изскимтя от болка. Жълтите очи изчезнаха за миг, после се втурнаха към едно дърво. Създанието се движеше ниско до земята, почти като котка, но гнолът разбра, че това животинче не е пантера. Раненото същество стигна до дънера и погледна назад. Изплашеният звяр го позна веднага.

— Миеща мечка — измърмори гнолът, после се засмя. — Бягал съм от една миеща мечка! — Той поклати глава и изрази цялата си радост в една дълбока въздишка. Видът на миещата мечка го бе успокоила, но той все пак не можеше да забрави случилото се на пътеката. Трябваше да се прибере в бърлогата, трябваше да уведоми божеството си, огромния гоблин Улгулу, за присъствието на този мрачен елф.

Гнолът направи крачка напред, за да вземе копието си, после изведнъж спря, усетил движението зад себе си. Бавно извърна глава. Можеше да види собственото си рамо и покритата с мъх скала, в която се бе ударил.

Изведнъж гоблиноидния звяр застина на място. Нищо не се помръдваше зад него, целия шубрак бе притихнал, не се чуваше нито звук, но той знаеше, че там се спотайва хищник. Дишането на гнола се учести, а дебелите му юмруци започнаха да се свиват и отпускат от напрежение.

Той се обърна рязко и изрева, но когато огромната пантера скочи от близкия клон и се стовари отгоре му, гневният рев се превърна във вик на абсолютен ужас.

Тежестта на котката едва не премаза гнола, но той не беше крехко създание. Без да обръща внимание на заслепяващата болка, която му причиняваха ноктите на пантерата, той сграбчи огромната и глава и отчаяно се опита да задържи смъртоносната челюст, колкото се може по-далеч от врата си.

Гнолът се бори почти цяла минута, но ръцете му започнаха да треперят под натиска на мощните вратни мускули на Гуенивар. В следващия миг главата и се спусна напред, огромните и зъби се впиха във врата на злощастния звяр и започнаха да го задушават.

Гнолът се разтресе конвулсивно, започна да се мята като обезумял и някак успя да преобърне пантерата. Гуенивар остана равнодушна към това, а челюстта и не охлаби хватката си.

След няколко минути конвулсиите престанаха.