Р. А. Салваторе
Убежище (18)

18
Битката в долината на Муши

Дризт отбеляза, че Монтолио изглеждаше малко притеснен, след като Свирчо донесе още новини и отново замина.

— Отцепилите се сили на Граул? — запита той.

Монтолио кимна отривисто.

— Шепа орки, яздещи уорги заобикалят от запад.

Дризт погледна отвъд каменната стена, към прохода, защитен с тяхното бренди.

— Можем да ги спрем, каза той.

Но изражението на пазителя все още вещаеше гибел.

— Друга група уорги — двадесет или повече — идва от юг.

Дризт не пропусна да отбележи страха му, когато той добави:

— Води ги Кароак. Никога не съм си мислил, че точно той може да се съюзи с Граул.

— Великан? — попита Дризт.

— Не, зимен вълк — отвърна Монтолио. При тези думи Гуенивар сви уши и ядосано изрева.

— Пантерата знае — каза Монтолио, когато Дризт я погледна удивен. — Зимните вълци са извращение на природата, напаст за създанията, следващи естествения ред и затова е враг на Гуенивар.

Черната пантера изрева отново.

— Той е голям — продължи Монтолио — и твърде умен за вълк. Сблъсквал съм се с Кароак и преди. Дори и сам би могъл сериозно да ни затрудни! С уоргите около него и с нас, заети да се бием с орките, той ще постигне каквото иска.

Гуенивар изрева за трети път и раздра земята с огромните си нокти.

— Гуенивар ще се справи с Кароак — отбеляза Дризт.

Монтолио стана и сграбчи пантерата за ушите, задържайки погледа и със собствените си слепи очи.

— Пази се от неговия дъх — каза й пазителят. — Той е струя от мраз, която ще вледени мускулите ти чак до костите. Виждал съм как поразява великан с него!

Монтолио се обърна към Дризт и знаеше, че елфът вече изглежда притеснен.

— Гуенивар трябва да го държи настрани от нас, докато прогоним Граул и групата му — каза пазителят. — После ще се погрижим за Кароак. — Той освободи ушите на пантерата и я удари силно по тила.

Гуенивар изрева за четвърти път и изхвърча от долината, като черна стрела, прицелена в сърцето на смъртта.

Главната бойна част на Граул дойде от запад, както я очакваха, крещяща и виеща, тъпчеща храсталаците по пътя си. Войската се приближаваше на две групи, по една за всяка от двете горички.

— Цели се в групата от юг! — извика Монтолио на Дризт, който бе на позиция до моста с арбалета. — Имаме приятели в другата!

Като че ли, за да потвърди заповедите на пазителя, северната гора изведнъж се взриви от крясъците на орките, които звучаха повече като писъци на ужас, отколкото като бойни викове. Хор от гърлено ръмжене придружаваше писъците. Бластър, великата мечка, се беше отзовал на призива на Монтолио, разбра Дризт и, съдейки по звуците, идващи от горичката, беше довел със себе си и своите приятели. Елфът нямаше намерение да поставя под въпрос късмета им. Той се притаи зад най-близкия арбалет и пусна стрелата му, когато първите орки се появиха от южната горичка. Спусна се през редицата, натискайки спусъците им в бърза последователност. Монтолио, който се разхождаше отдолу, изпрати няколко стрели над каменната стена. Заради неочаквания рояк орки Дризт не можеше да каже колко от изстрелите са улучили, но те забавиха атаката и разпръснаха редиците им. Няколко орка паднаха по корем, други се обърнаха и с е втурнаха обратно през дърветата. Ядрото на групата обаче, и няколко от бягащите от другата горичка, настъпваха.

Монтолио стреля за последен път, после се обърна, за да опипа пътя си обратно към убежището, към центъра на неговите дървета — капани, където щеше да е защитен от три страни от гората. В едната си ръка стискаше лъка и провери меча си, после се протегна, за да хване въжета от другата си страна.

Дризт забеляза действията на пазителя на около 20 фута под себе си и прецени, че това може да е последната свободна възможност за онова, което бе намислил. Избра обект, висящ над главата на Монтолио и направи заклинание.

Стрелите предизвикаха малко хаос сред нападащите орки, но капаните се оказаха по-ефективни. Първият орк, а после и други стъпиха в тях, а писъците им заглушиха дори врявата на нападението. Когато другите видяха болката им и опасността, те се забавиха значително или спряха напълно.

С нарастването на безредието на полянката, Дризт спря и внимателно прецени последния си изстрел. Той забеляза голям, великолепно въоръжен орк, наблюдаващ сцената от най-близките храсталаци на северната горичка. Знаеше, че това е Граул, но вниманието му веднага бе привлечено от фигурата, стояща до него.

— По дяволите — промърмори елфът, разпознавайки МакГристъл. Сега беше раздвоен и премести арбалета между двамата. Искаше да стреля в Роди, искаше да сложи край на това лично мъчение сега и завинаги. Но Роди не беше орк, а Дризт усети в него да се надига отвращение при мисълта да убие човек.

— Граул е по-важната цел — каза си той, повече, за да разсее вътрешното си напрежение, отколкото по друга причина.

Бързо, преди да измисли още аргументи, той се прицели и стреля. Стрелата изсвистя дълго и надалеч, удряйки се в ствола на дърво, само на сантиметри от главата на Граул. Роди светкавично избута оркския крал и го блъсна в по-дълбоките сенки. На тяхното място се появи ревящ каменен великан със скала в ръката. Канарата обрули дърветата до Дризт, разтърсвайки едновременно клоните и моста. Веднага я последва още една, но тя отнесе подпорите и разруши предната половина на моста. Дризт я видя как идва, въпреки че бе удивен и ужасен от невероятната точност на великана дори на такова разстояние. Тъй като половината от моста пред него вече я нямаше, той скочи, хващайки се за сноп клони.

Когато накрая стабилизира положението си, той се оказа лице в лице с друга опасност. От изток идваха ездачите на уорги, размахващи факли в ръце. Дризт погледна към кухия пън, после и към арбалета. Той, както и осигурителния пост, бяха оцелели от удара, но елфът не можеше и да се надява да стигне до тях по счупения мост.

Водачите на основната група сега бяха зад него и достигнаха каменната стена. За щастие, първият орк скочи и се приземи право в един от коварните капани, а другарите му не побързаха да го последват.

* * *

Гуенивар скачаше между многобройните скални отломъци, маркиращи северния наклон. Пантерата дочу първите далечни крясъци от битката в долината, но много по-силно долови следващия ги вой от наближаващите вълци. Гуенивар се изкачи по ниската издатина и зачака.

Кароак, огромният сребърен звяр, водеше атаката. Съсредоточен върху отдалечената долина, изненадата на зимния вълк беше пълна, когато Гуенивар се стовари върху него с диво извадени нокти. Кичури от сребърна козина се разлетяха при нападението. Със скимтене Кароак се сниши към страничното възвишение. Гуенивар отново се хвърли върху него, като му нанасяше непрестанно удари с ноктите си. Но Кароак беше стар опитен вълк, ветеран от хиляди битки. Когато чудовището се претърколи по гръб, струя мразовит въздух достигна пантерата. Гуенивар се отдръпна встрани — от студа и от яростната атака на няколко уорги. Смразяващият дъх обаче, докосна пантерата по едната страна, обездвижвайки челюстите й. Тогава дойде атаката на уоргите. Гуенивар скачаше и се мяташе върху глутницата, а уоргите и ядосаният Кароак, щракаха безпомощно с челюсти край опашката й.

* * *

Времето не работеше за Дризт и Монтолио. Освен всичко друго, елфът знаеше, че трябва да пази и задния им фланг. С напълно премерени движения той изтръска ботушите си, взе кремъка в едната си ръка, парчето стомана сложи в устата си и скочи към клона, който щеше да го пренесе до арбалета. Стигна до него миг по-късно. Удари силно кремъка и искрите се разлетяха близо до целта си. Дризт удряше отново и отново и накрая една искра достигна напоените с масло парцали, увити около стрелата в оръжието, достатъчна, за да ги запали. Тогава обаче, късметът на елфа му изневери. Той се протягаше и люлееше, но не можеше да стигне до спусъка.

Монтолио, разбира се, не можеше да види нищо, но бе наясно с общата ситуация. Той чу приближаващите ръба на долината уорги и знаеше, че първите от тях са прекосили стената. Изпрати още една стрела към дебелия балдахин от наведени дървета, просто като добавка, и избуха високо три пъти. В отговор, група от бухали връхлетя от боровете и се вряза в орките край каменната стена. Също както и капаните, птиците може да нанесат съвсем малко реални щети, но объркването на орките осигури на защитниците още малко време.

* * *

До този момент, бранителите на долината имаха несъмнено предимство само в най-северната горичка, където Бластър и три от най-близките му и най-големи приятели бяха повалили дузина орки, а повече от 20 бяха обърнали в панически бяг.

Един бягащ от друга мечка орк, мина край Бластър и почти се блъсна в него. Той запази достатъчно самообладание, за да насочи копието си напред, но създанието нямаше силата да се справи с дебелата кожа на Бластър с грубото си оръжие. Мечката му отвърна със силен удар, който изпрати главата на орка във въздуха между дърветата.

Друг от великите мечоци вървеше тежко наоколо, а огромните му предни лапи държаха нещо пред него. Единственият знак, че в смазващата му прегръдка имаше орк бяха краката, които висяха и ритаха диво изпод дебелата козина.

Бластър съзря друг враг, по-малък и по-бърз от орк. Мечката изрева и нападна, но миниатюрното създание беше изчезнало дълго преди да го бе доближила.

Тифанис нямаше никакви намерения да участва в битката. Той бе дошъл със северната група най-вече, за да не се набива на очи на Граул и планираше да остане сред дърветата и да изчака приключването на всичко. Дърветата обаче вече не изглеждаха толкова сигурно място, така че куиклингът се размърда, за да отиде в южната горичка. На около половината път до там, плановете му отново бяха провалени. Скоростта му почти го вкара в капана преди железните челюсти да се затръшнат, но коварните зъби засегнаха само единия му крак. Последвалото разтърсване почти извади дъха му и го остави замаян, с лице в тревата.

* * *

Дризт знаеше колко издайнически ще е огънят от стрелата, така че не бе изненадан, когато още една скала, хвърлена от великана, се стовари край него. Тя улучи клона, за който се държеше и с поредица от изпуквания той започва да се навежда надолу. Дризт задържа арбалета с крака, докато го откъсна и веднага натисна спусъка, преди оръжието да се е отклонило твърде настрани. После упорито задържа позицията си и проследи полета на стрелата. Горящата стрела достигна тъмнината отвъд източната каменна стена. Тя се плъзна надолу, разпръсквайки искри из високата трева, после тупна от външната срана на пъна с бренди. Първата половина от ездачите на уорги прекосиха трапа, но останалите трима нямаха същия късмет — те пристигнаха точно, когато пламъците близнаха издълбания дънер. Брендито се запали и забуча, когато ездачите скочиха. Уоргите и орките се хвърлиха във високата трева, разнасяйки пламъците. Онези, които вече бяха там, се обърнаха бързо при неочаквания пожар. Един орк — ездач беше хвърлен тежко и се приземи върху собствената си факла, а други двама едва се крепяха върху уоргите си. Но уоргите мразеха огъня повече от всичко друго и вида на трима от техния род, търкалящи се диво наоколо като големи огнени кълба, не допринесе за укрепването на решителността им да се бият.

* * *

Гуенивар стигна до малко, равно място, над което се извисяваше един-единствен явор. Свидетелите на скока й биха примигнали недоверчиво, в почуда дали пък вертикалния дървен ствол не лежеше паднал на земята — толкова бързо премина тя по него.

Глутницата на уоргите стигна до там секунди по-късно, душейки и въртейки се в кръг, сигурни, че котката е на дървото, но неспособни да различат черната пантера сред тъмните клони. Но тя им се показа достатъчно скоро, отново скачайки устремно върху гърба на зимния вълк, като този път внимаваше да сключи челюстите си около ухото на Кароак.

Зимният вълк се замята и изскимтя, когато челюстите на Гуенивар свършиха работата си. Кароак успя да се обърне и Гуенивар чу рязкото поемане на дъх, същото като онова, предшестващо смразяващия поток въздух. Мощните вратни мускули на пантерата се свиха, притискайки отворените челюсти на Кароак. Отвратителният дъх все пак излезе, поразявайки три нападащи уорги прави в лицето. Мускулите на Гуенивар се отпуснаха и отново се свиха рязко, и пантерата чу как вратът на чудовището изпука. Зимният вълк падна, докато пантерата все още бе върху него. Най-близките до Гуенивар уорги, тримата, които поеха ледения дъх на Кароак, вече не представляваха заплаха. Единият лежеше на една страна, борейки се за въздуха, който не се движеше из замръзналите му дробове. Другият се въртеше в кръг, напълно ослепен, а последният стоеше абсолютно неподвижен, втренчен в предните си лапи, които по някаква причина, не отговаряха на призива му да се раздвижат. Останалата част от глутницата обаче, почти двайсетина, наближаваше неотстъпно, обкръжавайки Гуенивар в смъртоносен обръч. Пантерата се огледа за някакъв изход, но уоргите не се втурнаха като обезумели, оставяйки пролуки. Те действаха в синхрон, рамо до рамо, стеснявайки кръга.

* * *

Първите орки се въртяха около корените на наведените дървета, търсейки някакъв път през тях. Някои започнаха да напредват, но дърветата бяха свързани и, ако засегнеха дори една от примките, тя щеше да предизвика изправянето на всички борове.

Тогава един от орките се натъкна на мрежата на Монтолио. Той се спъна във въжето, падна с лице върху нея, после се издигна във въздуха, а един от другарите му се хвана до него. Никой от тях дори не можеше да си представи колко по-добро бе положението им от това на останалите зад тях и особено на орка, който неочаквано се натъкна на въжето с ножовете. Когато дърветата се изправиха, същото направи и този дяволски капан, повличайки създанието и издигайки го във въздуха за крака. Но и на орките, които не бяха попаднали в другите капани, не им провървя. Заплетените клони, въоръжени с остри борови иглички, поразиха всички, изпращайки няколко на заслужено пътуване, а останалите издраскаха и объркаха.

Имаше и нещо още по-лошо за орките — Монтолио използваше звука от освободените дървета като ориентира, за да се прицелва. Стрела след стрела изсвистяваха в точната посока и повечето достигаха целта си. Един орк издигна копието си, за да го хвърли, после получи стрела в лицето и друга стрела в гърдите. Друго чудовище се обърна и побягна с писъци:

— Черна магия!

За онези, които прекосяваха каменната стена, изглеждаше, че бягащият орк лети, а краката му се движат над земята. Когато той достигна насипа, поразените му другари видяха, че от гърдите му все още потрепва пронизалата го през гърба стрела.

Дризт, който все още стоеше на тънкия прът, нямаше време да се удивлява на ефективното изпълнение на добре съставения от Монтолио план. На запад великанът отново се раздвижваше, а в другата посока двама ездачи на уорги се бяха окопитили достатъчно, за да възобновят атаката си с високо вдигнати факли.

* * *

Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.

Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.

Пробягаха гребена на хълма, а тъмната и мрачна празнота остана вляво от тях. Гуенивар забеляза големите речни камъни и няколко пречупени дървета край тях. Пантерата не можеше да види отвъдния край на бездната и трябваше да се довери изцяло на паметта си. Невероятно бърза, Гуенивар неочаквано се завъртя, скочи в нощта, приземи се леко на широката пътека и забърза към долината. Уоргите трябваше да направят дълъг скок — твърде дълъг за повечето от тях — или голяма обиколка, ако искаха да я последват.

Те се промъкваха, душейки и драскайки земята. Един се престраши и се изправи, за да скочи, но в него се заби стрела и провали намеренията му.

Уоргите не бяха глупави създания и вида на стрелата ги обърна в отбрана. Дъждът от стрели, който Келиндил и неговите събратя изпратиха срещу тях, беше повече, отколкото очакваха. Наоколо свистяха дузини стрели, поразявайки уоргите по местата им. Само няколко от тях успяха да избягат и бързо се пръснаха във всички посоки.

* * *

Дризт призова друго от уменията си, за да спре факлоносците. Магически огън безвредни танцуващи пламъци, се появиха неочаквано пред тях, пълзейки по дървените инструменти, и облизвайки ръцете им. Те не можеха да ги изгорят — не бяха дори топли — но когато орките видяха пламъците да обхващат крайниците им, изгубиха самообладание.

Един от тях хвърли факлата си надалеч и рязкото движение му струва равновесието. Факлата падна в тревата и уоргът се обърна като му се озъби объркано. Другият орк просто пусна факлата, която падна върху главата на вълка. Искри и пламъци изригнаха от дебелата козина на уорга, изгаряйки очите и ушите му, което накара звяра да полудее. Той се втурна в стремителен бяг, измъквайки се изпод изумения орк. Оркът се заклатушка на краката си, замаян и натъртен, протегнал ръце встрани, сякаш се извиняваше. Но изгореният уорг не желаеше да чуе извиненията му. Той скочи и затвори мощните си челюсти около главата на орка.

Дризт не видя нищо от това. Елфът само можеше да се надява, че номерът му е свършил работа, защото докато правеше заклинанието, той освободи опората на арбалета и остави пречупения клон да го спусне бавно на земята. Два орка, които най-сетне видяха някаква цел, се втурнаха към елфа, след като се приземи, но в момента, в който ръцете му се освободиха от клона, в тях вече блеснаха неговите ятагани. Без да забележат това, орките стигнаха до него, а Дризт изби оръжията им и ги съсече. Елфът се приготви за по-разпръсната отбрана, докато си проправяше път към мястото, което бе избрал. Зловеща усмивка озари лицето му, когато най-накрая усети металната дръжка под краката си. Припомни си великана в Малдобар, който бе изклал беззащитното семейство и се успокои, че сега ще убие друг от неговата зла раса.

— Мангура бокуоклок — извика Дризт, поставяйки единия си крак на основната опорна точка, а другият.

— На края на скритото оръжие.

* * *

Монтолио се усмихна, когато чу вика на елфа, придобивайки увереност от близостта на своя могъщ съюзник. Лъкът му пропя още няколко пъти, но пазителят усещаше, че орките приближават към него в кръг, използвайки гъстите дървета за прикритие. Той изчака още малко, за да ги подразни. После, точно преди да затворят обръча около него, Монтолио хвърли лъка, извади меча си и преряза въжето от своята страна, точно под големия му възел. Здравото въже се разви във въздуха, възелът се захвана за най-ниските клони и щитът на Монтолио, подсилен с едно от заклинанията на Дризт за мрак падна, за да се приземи точно на височината на очакващата го ръка на пазителя. Мракът оказваше малко въздействие върху слепия войн, но неколцината орки, които стигнаха до него, се озоваха в опасно положение. Те се блъскаха и лутаха — един от тях съсече съплеменника си, — докато Монтолио се приближи спокойно към тях и се зае за работа. Само за минута четири орки бяха мъртви или умираха, а петият се обърна и избяга. Но пазителят далеч не беше доволен, той и неговото кълбо мрак ги последваха, търсейки гласове или други звуци, които да го доведат до още врагове. Тогава викът, който бе накарал Монтолио да се усмихне, се разнесе отново.

* * *

— Мангура бокуоклок — изкрещя Дризт. — Ела тук, глупав дръвник! — Този път великанът, който се канеше да хвърли скала по посока на Монтолио, чу думите му. Огромното чудовище се поколеба за момент, преценявайки любопитно елфа. Дризт не пропусна тази възможност: — Мангура бокуоклок.

С див вой и тропот, който разтърси земята, великанът издълба дупка в скалната стена и се запъти към Дризт.

— Мангура бокуоклок — отново извика той за всеки случай и се приготви.

Великанът се втурна колкото бързо можеше към него, разпръсквайки ужасените орки, като ядосано блъсна камъка и сопата си едни в други. В тези няколко секунди той успя да избъбри хиляди проклятия срещу Дризт, думи, които той никога нямаше да разбере. Три пъти по-висок от елфа и много по-тежък от него, великанът се надвеси над Дризт и отстрани изглеждаше, че ще го погребе под себе си, докато той най-спокойно си стоеше. Когато се приближи само на две дълги крачки от него, напълно отдаден на своята тайна цел Дризт прехвърли цялата си тежест върху единия си крак. Краят на тежкото копие се стовари в дупката, а върхът му се повдигна нагоре под ъгъл.

Дризт отскочи назад в момента, в който великанът се стовари върху острието. Краят на оръжието и заострените шипове изчезнаха в корема му, преминаха през диафрагмата, през сърцето и дробовете. Металната дръжка се огъна и изглеждаше, че ще се счупи, когато дебелият й край се закопа на повече от един фут в земята. Но копието издържа и великанът спря — мъртъв. Той изпусна скалата и тоягата, протягайки се безпомощно към металната дръжка, но ръцете му вече нямаха сила да я хванат. Огромните очи се изцъклиха, отказвайки да приемат смъртта, ужасени и абсолютно изненадани. Голямата уста се отвори широко и се изкриви, но не успя да поеме дъх, дори за да извика. Дризт също почти извика, но сдържа думите си, преди да ги изрече.

— Изумително — каза той, поглеждайки назад, където Монтолио се биеше, защото онова, което почти щеше да каже бе възхвала на богинята Миелики.

Дризт безпомощно тръсна глава и се усмихна, изумен от невероятните схващания на своя не толкова сляп другар.

С тези мисли в ума и със съзнанието за правдивост в сърцето си Дризт хвана дръжката и разряза гърлото на великана с двете си оръжия. Продължи, стъпил върху раменете и главата му и после скочи към група наблюдаващи го орки, които веднага се разбягаха.

Видът на великана, техният мъчител, треперещ и издъхващ, бе поуспокоил орките, но когато това тъмнокожо чудовище с див блясък в очите ги нападна, те единодушно се втурнаха да бягат. Нападението на Дризт достигна последните двама и той ги съсече.

На двадесет фута вляво от елфа едно кълбо от мрак се свлече от дърветата, повличайки със себе си дузина объркани орки. Те знаеха, че да паднеш в тази непроницаема сфера означаваше да попаднеш в обсега на слепия отшелник и да умреш.

* * *

Двамата орки и трима уорги, всичка останали от факлоносците, се прегрупираха и се спуснаха тихо към източния край на долината. Ако успееха да се промъкнат зад врага, смятаха, че битката все още може да се спечели. Най-отдалечения в южна посока орк дори не видя връхлитащата го черна сянка. Гуенивар скочи и нападна, уверена, че той повече няма да се изправи. Сега беше ред на уорга. Реагиращ по-бързо от орка, той се завъртя с лице към пантерата, с оголени зъби и щракащи челюсти. Гуенивар изръмжа, отдръпвайки се малко от него. Могъщите челюсти се редуваха с удари от лапата й. Уоргът не можеше да отвърне със същата бързина. Той се мяташе от страна на страна, но челюстите му винаги изоставаха, за да успеят да заловят лапата на пантерата. Само след пет замахвания, уоргът беше победен. Едното му око бе завинаги затворено, езикът му, наполовина разкъсан, висеше от устата и горната му челюст вече не беше на една линия с долната. Само наличието и на други цели го спаси от Гуенивар, защото когато се обърна и побягна откъдето беше дошъл, тя видя по-близка плячка и не го последва.

* * *

Дризт и Монтолио бяха изтласкали повечето от нападателите обратно зад каменната стена.

— Черна магия! — достигна до двамата общия вик на орките, а гласовете им звучаха отчаяно. Свирчо и другите бухали се хвърляха към тях с нарастваща ярост, пляскайки с криле неочаквано пред лицата им и пробождайки ги с човки или нокти, а после отново се издигаха в небето.

Поредният орк откри един от капаните, докато се опитваше да избяга. Той падна, крещейки и виейки, а стенанията му всяха ужас сред останалите.

— Не! — извика невярващо Роди МакГристъл. — Ти остави двамата да победят цялата ти войска! — Свирепият поглед на Граул се спря на якия мъж. — Можем да ги върнем! — добави той. — Ако те видят, войните ти ще се върнат в битката.

Преценката на планинеца не беше неоснователна. Ако в този момент Граул и Роди се бяха присъединили към разпръснатата войска, оцелелите орки, които бяха повече от 50, можеха да се прегрупират. А Дризт и Монтолио щяха да се окажат наистина в трудно положение, тъй като по-голямата част от капаните им бяха вече употребени. Но оркският крал беше забелязал на север още един потенциален проблем и реши, въпреки протестите на Роди, че старият мъж и мрачният елф просто не си струват усилието. Повечето от орките на бойното поле чуха най-новата опасност още преди да са я видели, защото Бластър и приятелите му бяха доста шумни. Най-голямото препятствие, което мечките срещнаха докато се врязваха в редиците им беше да намерят само една цел сред лудия им бяг. Те удряха орките, докато преминаваха край тях, после ги преследваха в горичката и отвъд нея, по целия път обратно към дупките им край реката. Беше усилен лов. Въздухът бе наситен с енергия и възбуда, а колко много обичаха да убиват орки игривите мечки!

* * *

Цялата орда от блъскащи се тела се струпа край падналия куиклинг. Когато Тифанис се събуди, откри, че е единственият останал жив на напоеното с кръв поле. Ръмженето и виковете идваха откъм запад, бягащата група и звуците от битката все още звучаха в долината на пазителя. Тифанис знаеше, че неговото участие в битката, колкото и минимално да беше, е приключило. Страшна болка плъзна по крака му, по-силна отколкото някога бе изпитвал. Погледна надолу към раздробения си крайник и за свой ужас разбра, че единственият начин да излезе от капана е да довърши страховития разрез и да загуби крака и всичките си пет пръста. Не беше трудно — той висеше само на тънко парче кожа — и Тифанис не се поколеба от страх, че елфът ще дойде всеки момент и ще го намери.

Елфидът потуши писъка си, превърза раната с парче от ризата си, после тръгна бавно към дърветата.

* * *

Оркът пълзеше мълчаливо, доволен от звуците на боя между пантерата и уорга, които го прикриваха. Изглеждаше, че другарите му бяха преследвани от група мечки. Сега те искаха единствено да намерят път навън, но това не беше лесно сред гъстите заплетени борови клони. Когато излезе на открит терен, той стъпи на някакви сухи листа и замръзна при разнеслия се пукот. Оркът се вгледа наляво, после бавно обърна глава надясно. Изведнъж, той скочи и се обърна, очаквайки атака откъм гърба. Но доколкото можеше да прецени теренът беше чист и освен рева на пантерата в далечината и скимтенето на уорга цареше тишина. Оркът изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново затърси пътеката. Спря внезапно и инстинктивно и хвърли още един поглед назад. Тъмна форма се наведе от клоните точно над главата му и сребърната светкавица го порази, преди да успее да реагира. Извивката на ятагана беше идеална, за да се спусне под брадичката на орка и да потъне в гърлото му.

Оркът остана неподвижен, а ръцете му бяха широко разтворени и потрепваха. Опита се да извика, но гърлото му беше разкъсано. Ятаганът стремително се върна на мястото си и той падна мъртъв по гръб.

Не много далеч от това място, друг орк най-сетне се измъкна от висящата мрежа и бързо освободи и другаря си. Двамата, разярени и не толкова уплашени, че да побегнат, запълзяха тихо по земята.

— В мрака — обясни единият, когато стигнаха до един гъсталак и видяха, че цялата местност е скрита от непроницаемо кълбо мрак. — Дълбоко.

Заедно орките изправиха копията си и се хвърлиха с диво грухтене напред. Копията изчезнаха в кълбото мрак, едното се удари в някакъв метален обект, но другото се впи в нещо меко. Победните викове на орките рязко секнаха след две изсвирвания на тетива. Единият се наведе напред, мъртъв още преди да достигне земята, но другият упорито се държеше на крака и се опитваше да погледне надолу към гърдите си, към изпъкналото място от улучилата го стрела. Той живя достатъчно, за да види как Монтолио се отдалечава небрежно и изчезва в мрака, за да намери щита си.

Дризт наблюдаваше старият човек от разстояние, клатейки в почуда глава.

* * *

— Всичко свърши — каза елфическият разузнавач на другите, когато стигна до тях сред големите речни камъни на юг от долината на Муши.

— Не съм толкова сигурен — отвърна Келиндил, гледайки любопитно на запад и вслушвайки се в ехото от рева на мечките и писъците на орките. Той подозираше, че зад тази атака имаше нещо извън Граул и тъй като се усещаше по някакъв начин отговорен за мрачния елф, искаше да разбере какво е то.

— Пазителят и елфът спечелиха долината — обясни разузнавачът.

— Съгласен съм — отвърна Келиндил. — С това участието ви свършва. Всички се връщайте в лагера.

— Ще тръгнеш ли с нас? — попита един от елфите, макар че вече се досещаше за отговора.

— Ако съдбата реши — отговори Келиндил. — Засега имам други намерения.

Останалите не му задаваха повече въпроси. Той рядко идваше в тяхното царство и никога не оставаше задълго. Келиндил беше авантюрист, пътят бе неговият дом. Той се изправи изведнъж и забърза да настигне бягащите орки, после затича паралелно с тях, но по на юг.

* * *

— Остави ги да ви победят само двамата! — мрънкаше Роди, когато той и Граул спряха за момент, за да си поемат дъх. — Само двамата!

Граул му отговори с удар на тежката си сопа. Роди частично отби удара, но тежестта му го повали по гръб.

— Ще си платиш за това! — изрева планинецът, измъквайки Блийдър от колана си. Дузина от подчинението на Граул се появиха край тях и той незабавно разбра ситуацията.

— Ти ни докара поражение! — сопна му се Граул. После извика на своите орки: — Убийте го!

Кучето на Роди спъна най-близкия от групата, който не позволи на останалите да го достигнат. Роди се обърна и се затича с все сила в нощта, използвайки всички номера, които знаеше, за да се откъсне от преследващата го банда. Усилията му бяха бързо възнаградени — орките наистина не желаеха повече битки тази нощ — и той беше достатъчно мъдър, за да спре да се оглежда през рамо.

Роди чу шумолене пред себе си и се обърна точно навреме, за да види ефеса на меч, насочен право в лицето му. Тежестта на удара, подсилен от инерцията му, простря планинеца в безсъзнание на земята.

— Не съм изненадан — каза Келиндил над превитото тяло.