Р. А. Салваторе
Убежище (17)

17
Числено превъзходство

— Изглеждаш разтревожен — каза Дризт на Монтолио, когато го видя до въжения мост на следващата сутрин. Свирчо стоеше на един клон над него.

Монтолио, зареян в мислите си, не му отговори веднага. Дризт не каза нищо. Сви рамене и се обърна, уважавайки уединението на пазителя, като извади ониксовата фигурка от джоба си.

— Гуенивар и аз ще отидем на кратък лов — обяви той през рамо — преди слънцето да се е издигнало твърде високо. После ще си почина, а пантерата ще прекара деня с теб.

Монтолио все още почти не чуваше елфа, но когато пазителят осъзна, че Дризт поставя ониксовата фигура на въжения мост, думите му станаха по-ясни и той се отърси от своето съзерцание.

— Чакай — каза той, протягайки ръка. — Остави пантерата да почива.

Дризт не го разбра.

— Гуенивар почива повече от ден — отвърна той.

— Може би не след дълго ще се нуждаем от нея за нещо повече от лов — започна да обяснява Монтолио. — Остави я да почива.

— Каква е бедата? — попита неочаквано сериозно Дризт — Какво е видял Свирчо?

— Миналата нощ започна новолунието — каза Монтолио. Дризт, който още не знаеше почти нищо за лунните цикли, кимна. — Това е свещен ден за орките — продължи Монтолио. — Лагерът им е на километри оттук, но снощи чух воплите им.

Дризт отново кимна с разбиране.

— И аз чух звуците от песните им, но се чудех дали това не е просто тихият глас на вятъра.

— Орките са били — увери го Монтолио. — Всеки месец те се събират, грухтят и танцуват диво в типичния за тях унес. Както знаеш, те не се нуждаят от никакво вещество, което да предизвика това състояние при тях. Това не ме притесни, макар че изглеждаха твърде шумни. Обикновено не могат да се чуят оттук. Предполагам, че благоприятният… или неблагоприятен вятър донесе звуците.

— След като научи това, смяташ, че е било нещо повече от песен? — предположи Дризт.

— Свирчо също ги е чул — обясни Монтолио. — Той винаги бди над мен. — Пазителят погледна към бухала. — Отлетя натам, за да им хвърли едно око.

Дризт също погледна нагоре към великолепната птица, стояща наперено и гордо, сякаш разбираше комплиментите на Монтолио. Въпреки сериозните опасения на пазителя обаче, Дризт се зачуди колко добре той можеше да разбира Свирчо и колко добре бухалът можеше да осъзнава нещата, които вижда.

— Орките замислят военна кампания — каза Монтолио, почесвайки своя наежен приятел. — Изглежда Граул се е събудил след дългата зима с желание за отмъщение.

— Как можеш да си сигурен? — попита го Дризт. — Може ли Свирчо да разбира думите им?

— Не, не, разбира се! — отвърна Монтолио, замисляйки се над това.

— Тогава, как знаеш?

— Група уорги идва насам, това ми каза Свирчо — обясни пазителят. — Орките и уоргите не са най-добрите приятели, но се бият заедно, когато се задава беда. Празникът на орките миналата нощ беше доста див, което заедно с идващите уорги може да означава само едно.

— Има ли наоколо селище? — попита Дризт.

— Няма по-близо от Малдобар — отвърна Монтолио. — Съмнявам се, че орките ще отидат толкова далеч, но топенето на снеговете вече почти приключи и керваните ще тръгнат през прохода от Сундабар към Адбарската цитадела и по други маршрути. Вероятно е някой от Сундабар, защото Граул трябва да е или много дързък, или много глупав, за да нападне керван от тежковъоръжени джуджета от Адбар.

— Колко войни има оркският крал?

— Граул може да събере хиляди, ако има време и желание — каза Монтолио, — но това ще отнеме седмици, а той не е известен с търпението си. Също така, той не би събрал уоргите толкова скоро, освен ако не смята да ги задържи, докато сбира легионите си. Орките обикновено изчезват, когато уоргите са наоколо, а уоргите са склонни към мързел и надебеляване с толкова много орки около тях, ако разбираш какво искам да кажа.

Потръпването на Дризт разкри, че наистина разбираше.

— Бих предположил, че Граул разполага с около хиляда бойци — продължи Монтолио, — може би дванайсет на двайсет уорги, според Свирчо и един-два великана.

— Значителна сила само за един керван — отбеляза Дризт. И двамата имаха други подозрения. Първата им среща преди два месеца беше за сметка на Граул.

— Ще им трябват един-два дни, за да се подготвят — отбеляза Монтолио след неловка пауза. — Свирчо ще ги следи отблизо тази нощ и ще повика и подкрепление.

— Аз ще отида да шпионирам орките — добави Дризт. Видя как тревога прекоси лицето на Монтолио, но той бързо я пропъди.

— Много пъти съм изпълнявал подобни задачи, докато бях в патрулите на Мензоберанзан — каза елфът. — Това е задача, за която се чувствам сигурен. Не се страхувай.

— Това е било в Подземния мрак — припомни му Монтолио.

— Толкова различна ли е нощта — попита хитро Дризт, хвърляйки на пазителя усмивка и му намигна. — Така ще получим отговорите, които ни трябват.

После Дризт му пожела приятен ден и отиде да почива. Монтолио се заслуша в отдалечаващите се стъпки на своя приятел — едва чуто шумолене през гъсто израслите дървета — с искрено възхищение и помисли, че това е добър план.

Денят измина бавно и спокойно за пазителя. Той положи всички усилия, за да състави отбранителен план за долината. Монтолио никога не бе защитавал мястото преди, освен веднъж срещу банда глупави крадци, които се бяха объркали, но бе прекарал много часове във формулиране и изпробване на различни стратегии, обмисляйки неизбежния ден, когато Граул ще се отегчи от намесата му и ще се осмели да го нападне.

Ако този ден настъпеше, Монтолио бе сигурен, че ще бъде готов. Сега можеше да се направи малко, защото защитата не можеше да се подготви, преди да е сигурен в намеренията на орките, така че чакането се стори на пазителя безкрайно. Най-накрая Свирчо му съобщи, че елфът се е събудил.

— Сега ще тръгвам — заяви Дризт, след като го намери, отбелязвайки, че слънцето вече е ниско на западния хоризонт, — да науча какво са наумили нашите недоброжелателни съседи.

— Пази се, Дризт — каза Монтолио и искрената тревога в гласа му развълнува елфа. — Граул може и да е орк, но е много лукав. Напълно е възможно да очаква някой от нас да отиде там, за да го проучи.

Дризт взе все още непривичните за него ятагани и ги размаха, за да свикне с движението им. После ги затъкна в колана си, пусна ръка в джоба и изпита успокоение при допира до ониксовата статуетка. След като потупа за последен път пазителя по гърба, разузнавачът пое на път.

— Свирчо ще е наоколо! — извика Монтолио след него. — И други приятели, които може и да не очакваш. Извикай, ако се окажеш в по-голяма беда, отколкото можеш да понесеш!

* * *

Не му беше трудно да намери лагера на орките заради огромния огън, озаряващ нощното небе. Дризт видя силуетите, включително на един великан, танцуващи около пламъците и чу ръмженето и скимтенето на големите вълци, уоргите, както ги бе нарекъл Монтолио. Лагерът беше в малка долина, обградена от явори и стръмни скали. Дризт можеше да чуе гласовете на орките съвсем ясно в тихата нощ, така че реши да не се приближава твърде много. Той избра едно дебело дърво и се концентрира върху по-ниските клони, призовавайки вродените си способности да левитира, за да се покатери по тях.

Заклинанието се провали напълно, така че Дризт пусна ятаганите от колана си и започна да се катери. Стволът се разклоняваше на няколко места и беше висок около шест метра. Дризт беше на най-високото разклонение и тъкмо, когато се канеше да се покатери по един дълъг и закривен клон, чу поемане на въздух. Той внимателно подаде глава иззад дебелия дънер.

На противоположната страна на дървото, разположен удобно в едно кътче между ствола и друг клон, се бе облегнал орк — часовой, с ръце зад врата и отегчено изражение на лицето. Създанието очевидно не забелязваше тихо промъкващия се мрачен елф на по-малко от два фута от него. Дризт сграбчи дръжката на ятагана си, но после се успокои, че глупавото създание е твърде удобно разположено, за да се оглежда наоколо, промени намерението си и пренебрегна орка. Вместо това, насочи вниманието си към събитията в сечището.

Оркският език беше подобен на гоблиновия по структурата и интонациите си, но Дризт, който не знаеше добре дори гоблиновия, разбираше само отделни думи. Орките обаче, бяха доста изразителна раса. Две изображения на мрачен елф и на слаб човек с мустаци скоро разкриха на Дризт намеренията им.

Най-големият орк в сборището, вероятно крал Граул, ломотеше разгорещено и проклинаше фигурите. После войните и уоргите се нахвърлиха върху тях и яростно ги разкъсаха за радост на побеснелите зрители, радост, която се превърна в чист екстаз, когато каменните великани също се присъединиха и размазаха мнимия мрачен елф на земята.

Това продължи с часове и Дризт подозираше, че те ще осъмнат така. Граул и няколко други едри орки се отделиха от основната тълпа и започнаха да пишат в мръсотията, очевидно излагайки бойните си планове. Дризт не можеше да се надява да се приближи достатъчно, за да чуе тайното им съвещание, а и нямаше намерение да стои на дървото, докато утрото го разкрие.

Той се увери, че оркският часовой похъркваше в дълбока дрямка от другата страна на дървото, преди да започне слизането си надолу. Сега, когато знаеше, че орките имаха намерение да нападнат дома на Монтолио, не трябваше ли той да нанесе първия удар?

Съвестта на Дризт го подведе. Той се смъкна от огромния явор и побягна от лагера, оставяйки орка да дреме в удобното си гнездо.

* * *

Монтолио седеше на един от въжените мостове заедно със Свирчо на рамото си и чакаше Дризт да се върне.

— Идват за нас — констатира старият пазител, когато елфът най-накрая се върна. — Граул се е ядосал от нещо, вероятно от малкия инцидент на склона на Роги. — Монтолио посочи на запад, към високите хребети, където се бяха срещнали двамата с Дризт.

— Укрепил ли си убежището за моменти като този? — попита Дризт. — Смятам, че орките ще дойдат още тази нощ. Почти хиляда, с могъщи съюзници.

— Да бягам? — извика Монтолио. Той грабна най-близкото въже и се залюля, за да стигне до елфа. Свирчо се вкопчи в туниката му и се придвижи с него. — Да избягам от орките? Не ти ли казах, че орките са специалните ми неприятели? Нищо в целия свят не звучи по-сладко за мен, от звука на острие, порещо оркски търбух!

— Дали изобщо трябва да те тревожа с напомняне за численото превъзходство? — каза Дризт, усмихвайки се въпреки опасенията си.

— Напомни го на Граул! — засмя се Монтолио. — Дъртият орк си е загубил ума или е постигнал неподозирани висоти на бойния дух, за да идва тук при толкова очевидно превъзходство!!

Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.

— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!

Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.

— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.

Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.

— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.

* * *

За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.

Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.

— Орките се раздвижват — обясни той.

— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.

Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.

— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.

— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.

— Не вярвам, че мрачния елф е в съюз с Граул — отговори Келиндил на неизречения въпрос. — С всички свои съгледвачи Монтолио би трябвало да знае това. Ако елфът е приятел на пазителя, тогава той не ни е враг.

— Долината е на много мили оттук — възрази един от другите. — Ако искаме да научим повече за надигането на оркския крал и да пристигнем навреме, за да помогнем на стария пазител, трябва да тръгнем веднага.

Скитащите елфи събраха всичко необходимо за път, най-вече своите големи дълги лъкове и допълнителни стрели. Само след няколко минути, те вече бяха тръгнали, бягайки през горите и напряко през планинските пътеки, не по-шумни от нежен вятър.

* * *

Дризт се събуди рано следобеда от изумителна гледка. Денят бе притъмнял от сивите облаци, но за него все още изглеждаше ярък, когато изпълзя от дупката си и се протегна. Високо над себе си видя пазителя, пълзящ по върха на огромен тънък бор. Любопитството му се превърна в ужас, когато Монтолио, виейки като вълк, скочи с разперени ръце и крака от дървото.

Той беше надянал въжени ремъци, прикрепени към тънкия ствол на бора. Когато скочи, тежестта му наклони дървото и той леко се приземи, превивайки го почти на две. Веднага след като докосна земята, той се изправи бързо и нави въжетата около корените на дървото.

Докато сцената се развиваше пред очите на Дризт, той осъзна, че още няколко бора бяха наклонени по този начин — всичките сочеха на запад и всички свързани с корените си. Докато внимателно проправяше пътя си към Монтолио, той мина край нещо като гнездо — няколко опънати струни и едно ужасно въже, снабдено с дузина или повече двуостри ножове, завързани за него. Когато капанът щракнеше и дървото отскочеше назад, същото щеше да направи и въжето за зла беда всяко създание, стоящо край него.

— Дризт? — попита Монтолио, дочувайки тихите стъпки. — Внимавай къде стъпваш. Няма да се занимавам да накланям отново тези дървета, макар че трябва да призная, това е доста забавно.

— Изглежда приготовленията вървят добре — каза Дризт, когато стигна до пазителя.

— Очаквам този ден от дълго време — отвърна Монтолио. — Преигравал съм битката хиляди пъти в съзнанието си и знам как ще се развие. — Той се наведе и нарисува удължен овал на земята, груб план на боровата долина. — Нека да ти обясня — започна той и продължи да рисува пейзажа около долината с такива детайли и точност, че Дризт тръсна глава и го погледна отново, за да се увери, че наистина е сляп.

В долината няколко групи дървета, наредени по протежението й от север на юг на около 50 ярда дължина и на по-малко от половината ширина. Теренът се изкривяваше под плавен, но забележим наклон в северната част на долината и беше по-нисък от южния край с половина от височината на дърветата. Далеч на север земята беше пропукана и осеяна с големи камъни, с проскубани туфи трева и неочаквани падини и беше пресечена от извити пътеки.

— Основните им сили ще дойдат от запад — обясни Монтолио, посочвайки отвъд каменната стена и срещу малката ливада към двойка гъсти шубраци, разположени между няколко скални издатини със стръмни профили. — Това е единственият път, по който могат да влязат тук наведнъж.

Дризт направи бърз оглед на околността и не се възпротиви на заключението. Пътят към долината от изток бе груб и неравен. Една армия, атакуваща от тази посока, би трябвало да дойде от полето с висока трева наредена почти в една редица, право между двата високи каменни хълма и щеше да е лесна мишена за смъртоносния лък на Монтолио. На юг, отвъд долината, наклонът ставаше по-стръмен — идеално място за оркските копиеносци и стрелци, като се изключи факта, че точно над най-близкия гребен имаше дълбока клисура с почти отвесни стени.

— Няма да имаме неприятности от юг — отбеляза Монтолио, сякаш четеше мислите на Дризт. — А ако дойдат от север, ще трябва да изкачват хълма, за да стигнат до нас. Знам, че Граул е по-подготвен. С подобно значително превъзходство, той ще насъска армията си право от запад, опитвайки се да ни разгроми.

— Ето защо са дърветата — каза с възхищение Дризт. — Както и мрежата, и въжето с остриета.

— Хитро — похвали се сам Монтолио. — Но помни, имал съм пет години да се подготвя за това. Сега ела насам. Дърветата са само началото. Имам задача за теб, докато привърша с тях.

Монтолио поведе Дризт към друга тайна дупка, покрита с одеяло. Вътре висяха редици от странни железни предмети, подобни на животински челюсти с дебели вериги, свързани с основата им.

— Капани — обясни Монтолио. — Ловците на кожи ги поставят в планините. Коварни неща. Аз ги намерих — Свирчо е особено умел в откриването и отнасянето им. Ще ми се да имах очи, за да мога да видя почудата на ловеца, когато дойде да си ги търси след седмица!

— Този принадлежеше на Роди МакГристъл — продължи Монтолио, сваляйки на земята най-близкия до тях.

Пазителят седна на земята и внимателно разтвори челюстите с краката си, докато те изщракаха.

— Това би трябвало да забави един орк — отбеляза Монтолио, грабвайки някаква съчка и потупвайки с нея наоколо, докато не я удари в повдигача.

Железните челюсти на капана се затвориха с трясък, чиято сила счупи съчката на две, изтръгвайки едната й част от ръката на Монтолио.

— Събрал съм повече от двайсет такива — отбеляза той сурово, потрепвайки при злокобния звук. — Никога не съм мислил да използвам подобни неща, но срещу Граул и неговата банда капаните ще поправят част от вредата, която са нанесли.

Дризт не се нуждаеше от повече инструкции. Той отнесе капаните към западната ливада, заложи ги и ги скри добре и опъна веригата им на няколко фута от тях. Елфът сложи няколко и точно зад каменната стена, предполагайки, че болката, причинена от тях на първите връхлитащи орки, със сигурност ще забави идващите след тях.

По това време Монтолио бе привършил с дърветата. Той беше наклонил и вързал повече от боровете. Сега пазителят стоеше на въжения мост, който бе опънат в посока север-юг, зареждайки цяла редица от арбалети към западния край на долината. След като бяха заложени и заредени, Монтолио и Дризт можеха просто да се разхождат по моста и да стрелят, докато вървят.

Дризт възнамеряваше да помогне на Монтолио, но изведнъж му хрумна друга идея. Върна се до оръжейния склад и взе един дълго и тежко копие, което бе забелязал по-рано. Намери здраво коренище в района, където планираше да установи позициите си, и изкопа малка дупка край него. Той заби оръжието с металната дръжка в дупката, като остави да стърчат само 1–2 фута от горната му част. После го покри цялото с трева и листа.

Той тъкмо бе свършил, когато пазителят го повика отново.

— Тук е най-добрия капан — каза му той с лукава усмивка. Отведе Дризт до един разцепен пън, издълбан, прогорен и засмолен, за да запечата всички пукнатини. — Този пън е добра лодка, когато реката е придошла. И е много подходящ за съхраняване на Адбарско бренди — добави той с още една усмивка.

Дризт му хвърли объркан поглед. Монтолио му бе показал своите бъчонки със силни питиета още преди седмица — подарък, който бе получил за това, че бе предупредил един керван от Сундабар за клопката, устроена му от Граул, но мрачният елф не видя никакъв смисъл да се излива бренди в издълбания пън.

— Адбарското бренди е много силно — добави Монтолио. — Гори по-ярко дори от най-пречистеното масло.

Едва сега Дризт разбра. Двамата заедно пренесоха пъна и го поставиха на края на единствения вход от изток. Напълниха го с бренди, после го покриха с листа и трева. Когато се върнаха при въжения мост, Дризт видя, че Монтолио вече е направил приготовленията край него. Един-единствен арбалет беше насочен на изток. Стрелата в него бе заредена с увит, напоен с масло парцал, а наблизо бяха оставени кремък и огниво.

— Ти трябва да се прицелиш оттук — обясни Монтолио. — Без Свирчо не мога да съм сигурен, а и с птицата понякога се целя твърде ниско.

Сега дневната светлина почти бе изчезнала и доброто нощно зрение на Дризт скоро съзря разцепения пън. Монтолио бе изградил подпори около въжения мост доста добре и с тях, както и с няколко минимални донагласяния Дризт успя да насочи оръжието право към целта му.

Всички основни защитни съоръжения бяха подготвени, затова Дризт и Монтолио се заеха да довършат стратегията си. От време на време Свирчо или някой друг бухал им носеше новини. Един от тях дойде с очакваната вест, че крал Граул и неговата банда са потеглили.

— Сега можеш да повикаш Гуенивар — каза Монтолио. — Ще пристигнат тази нощ.

— Доста глупаво от тяхна страна — отвърна Дризт. — Нощта е наш съюзник. Ти и бездруго си сляп и нямаш нужда от дневната светлина, а аз със сигурност предпочитам мрака.

Бухалът се обади отново.

— Основната част ще дойде от запад — обясни Монтолио на елфа, — както и предположих. Голям брой орки и един великан! Свирчо е видял още една по-малка група, която се е отделила от първата.

Споменаването на великана предизвика тръпки по гръбнака на Дризт, но той беше решен и бе съставил план да го победи.

— Искам великана за мен — заяви елфът.

Монтолио се обърна любопитно към него.

— Нека да видим как ще се развие битката — предложи му той. — Има само един великан — ще го получи единият от нас.

— Искам го за себе си — каза Дризт отново, този път по-твърдо. — Монтолио не виждаше стиснатите му челюсти или пламналия в лавандуловите му очи огън, но не можеше да пренебрегне твърдостта в гласа му.

— Мангура бокуоклок — каза той и отново се усмихна, знаейки, че странните думи ще заварят елфа неподготвен.

— Мангура бокуоклок — повтори той. — В превод — глупав дръвник. Каменните великани мразят тази фраза — тя винаги ги разярява.

— Мангура бокуоклок — тихо повтори Дризт. Трябваше да запомни това.