Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 2 — Трилогия за мрачния елф (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sojourn, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Р. А. Салваторе. Убежище
Редактор: Юлия Петкова
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петкова
ISBN: 954–761–130–5
ИК „Инфодар“, София, 2004
История
- —Добавяне
- —Корекция
Четвърта част
Развръзка
Сега виждам дългия си път като търсене на истината — истината в собственото ми сърце, в света около мен и в големия въпрос за смисъла на живота. По какъв начин определяме кое е добро и кое — лошо?
През дългото си пътуване носех своите морални принципи в себе си, макар че не мога да знам дали съм се родил с тях, или съм ги усвоил от Закнафейн, или просто съм ги развил. Тези принципи ме принудиха да напусна Мензоберанзан, защото макар да не бях сигурен каква може да е истината, знаех отвъд всяко съмнение, че не мога да я намеря под водачеството на Лот.
След като прекарах много години в пустошта на Подземния мрак и след първото ми ужасно преживяване на Повърхността, започнах да се съмнявам в съществуването на някаква абсолютна истина, започнах да се чудя дали изобщо животът има някакъв смисъл. В света на мрачните елфи единствено амбицията осмисля съществуването, както и стремежа към материални придобивки, идващи с по-високото положение. Но дори тогава, това ми изглеждаше маловажно, дребна причина, за да живея.
Благодаря ти, Монтолио ДеБруши, за това че потвърди подозренията ми. Научих, че амбицията на онези, които следват егоистичните си възгледи, не е нищо повече от хаотична разруха, ограничена победа, следвана от безкрайна загуба. Защото във Вселената наистина има хармония, една обща песен за благото на всички. За да се включи в тази песен, човек трябва да намери вътрешната си хармония, трябва да открие тоновете, които звучат правилно.
И накрая трябва да кажа още нещо за истината: злите създания не могат да пеят.
16
За боговете и смисъла
Уроците продължаваха добре. Старият пазител бе узнал за тежкия емоционален товар на елфа, а Дризт навлизаше в чудесата на естествения свят по-добре от всеки друг, който Монтолио бе срещал. Но той усещаше, че нещо все още тревожи приятеля му, макар че нямаше никаква представа какво може да е то.
— Всички хора ли чуват така добре? — попита го един ден Дризт, докато извличаха един огромен паднал клон от долината. — Или просто твоят слух е дарба, която компенсира слепотата ти?
Откровеността на въпроса притесни Монтолио само за миг, докато осъзнае объркването на елфа, неудобството, причинено от неспособността му да разбере човешките способности.
— И дали слепотата ти не е хитрост, уловка, която използваш, за да спечелиш предимство? — продължи неумолимо Дризт.
— И какво, ако е? — попита безцеремонно Монтолио.
— Значи е добра, Монтолио ДеБруши — отвърна Дризт. — Със сигурност ти служи срещу враговете… а и срещу приятелите. — Думите прозвучаха горчиво на Дризт и той подозираше, че гордостта му го е заслепила.
— Не са те превъзхождали често в битка — заяви Монтолио, разбирайки източника на объркването на Дризт. Ако можеше да види изражението му, то щеше да му разкрие много повече. — Приемаш нещата твърде тежко — продължи Монтолио след неловко мълчание. — Аз не те победих истински.
— Но ме остави проснат на земята и безпомощен.
— Ти сам се повали — обясни му пазителят. — Аз наистина съм сляп, но не съм толкова безпомощен, колкото изглежда си мислиш. Ти ме подцени. Аз знаех, че ще го направиш, макар че не можех да повярвам, че е възможно ти да си толкова сляп.
Дризт спря рязко и Монтолио престана да дърпа тъкмо навреме. Старият пазител тръсна глава и се изсмя. После издърпа камата си, подхвърли я високо във въздуха, хвана я, извика „Бреза!“ и я запрати право срещу една от брезите във вечнозелената долчинка.
— Маже ли един слепец да направи това? — попита риторично Монтолио.
— Значи можеш да виждаш — заключи Дризт.
— Разбира се, че не — отвърна рязко той. — Очите ми не виждат от пет години. Но аз не съм сляп, Дризт, особено в мястото, което наричам свой дом. Ти обаче, все още ме смяташ за сляп — продължи той отново успокоен. — Онзи път, когато заклинанието за тъмнина изтече, ти сметна, че си спечелил предимство. Смяташе ли, че всичките ми успешни действия както в битката с орките, така и в нашето сражение, са просто подготвени и отиграни номера? Ако бях сакатият човек, за който ме смята Дризт До’Урден, как щях да оцелея дори един ден в тези планини?
— Аз не… — започна Дризт, но затруднението му го накара да замълчи. Монтолио казваше истината и той го знаеше. Беше сметнал, поне на подсъзнателно ниво, пазителят за непълноценен още при първата им среща. Дризт усети, че въпреки това не е показал неуважение към приятеля си. Той имаше високо мнение за него, но се беше поддал на предразсъдъци и бе сметнал, че физическите ограничения на пазителя са по-големи от неговите собствени.
— Да, смяташ ме за такъв — поправи го Монтолио — и аз ти прощавам за това. В твоя защита ще кажа, че ти се отнасяше към мен по-честно от всеки, който съм познавал, дори от онези, които са преживяли с мен безброй битки. Сега седни — нареди той на Дризт.
— Мой ред е да ти разкажа историята си, както ти ми разказа своята.
— Откъде да започна? — въздъхна Монтолио, почесвайки бузата си. Всичко вече му изглеждаше толкова смътно, като друг живот, който бе оставил далеч, далеч назад. Все още обаче, той поддържаше една връзка с миналото си: обучението си като войн на богинята Миелики. Дризт, обучен по подобен начин от самия него, щеше да разбере това. — Още от най-ранна възраст отдадох живота си на гората, на естествения ред — започна той. — Научих, както започна да учиш и ти, за живота в дивия свят и скоро реших, че ще защитавам това съвършенство, тази хармония на циклите, твърде огромни и прекрасни, за да бъдат разбрани. Ето защо толкова ми харесва да побеждавам орките и други като тях. Както ти казах и преди, те са врагове на естествения ред, врагове на дърветата и на животните толкова, колкото и на хората, и на останалите добри раси. Жалки създания, за които не изпитвам вина, когато ги съсичам!
Монтолио прекара много часове, разказвайки на Дризт за част от кампаниите, за експедициите, които бе предприел сам или в които бе участвал като разузнавач на големи армии. Разказа му за собствената си учителка, Диламон, умел боец с лък, която бе дала десет хиляди изстрела, без да пропусне целта си нито веднъж.
— Тя умря в битка — обясни Монтолио, — защитавайки една фермерска къща от скитаща банда великани. Но не плачи за повелителката Диламон, защото нито един фермер не пострада и нито един от великаните, които избягаха, не посмя да пристъпи отново в тази област.
Гласът на Монтолио се сниши, когато стигна до по-близкото си минало. Разказа на елфа за далекогледците, за последната му кампания и за това как бяха повели битка с червения дракон, който опустошаваше селищата им. Драконът бе убит, както и трима от далекогледците, а лицето на Монтолио бе лошо обгорено.
— Духовниците се погрижиха добре за мен — каза мрачно Монтолио. — Не остана белег, който да свидетелства за болката. — Той спря и Дризт за първи път, откакто бе срещнал стария войн, видя сянка от болка да прекосява лицето му. — За очите ми обаче, не можаха да направят нищо. Раните бяха извън възможностите им.
— Дошъл си тук, за да умреш — каза Дризт, по-укорително, отколкото бе възнамерявал.
Монтолио не отхвърли обвинението.
— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.
— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.
— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?
— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.
— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.
Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.
Монтолио спря, за да прецени влиянието на думите си върху Дризт. Той чу, че елфът се размърда при споменаването на богинята и прецени, че това движение се дължи на неудобство. В очакване да разгадае това откритие, Монтолио бръкна под ризницата и туниката си и извади медальон, оформен като глава на еднорог.
— Не е ли красив? — попита многозначително той.
Дризт се подвоуми. Еднорогът беше изработен прекрасно и беше чудесен, но значението, което можеше да има, не се нравеше много на елфа. В Мензоберанзан той бе станал свидетел на безумието от следването на заповедите на божествата и изобщо не бе харесал видяното.
— Кое е твоето божество, мрачен елфе? — попита го Монтолио. През всички седмици, в които двамата бяха заедно, те никога не бяха обсъждали религията си.
— Нямам божество — отвърна дръзко Дризт — и не искам да имам.
Сега беше ред на Монтолио да замлъкне.
Дризт стана и направи няколко крачки.
— Моите събратя се подчиняваха на Лот — започна той. — Дори и да не е причината за злината им, тя със сигурност насърчава тяхното коварство, както прави Груумш с орките и както другите богове правят с другите хора. Да се следват боговете е безумие. Вместо това, аз ще следвам сърцето си.
Леката усмивка на Монтолио намали въздействието от думите на Дризт.
— Ти имаш свое божество, Дризт До’Урден — каза той.
— Моето сърце е моето божество — заяви Дризт, обръщайки се към него.
— Както и моето.
— Но ти нарече твоята богиня Миелики — възрази Дризт.
— А ти още не си намерил име на твоето божество — отвърна му Монтолио. — Това не означава, че нямаш божество. Твоето божество е твоето сърце, а какво ти казва то?
— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.
— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?
Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.
— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.
— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.
— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?
— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.
— Гуенивар се следва Миелики.
— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.
— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.
— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.
— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.
— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.
— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.
— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.
Неочаквано скептицизмът на Дризт бе заменен от интерес.
— Какво почувства, когато за първи път напусна Подземния мрак? — попита го Монтолио. — Какво ти каза сърцето ти, когато за първи път погледна към слънцето или звездите, или зелените гори?
Дризт си припомни този далечен ден, когато той и неговият патрул бяха напуснали Подземния мрак, за да нападнат една група светли елфи. Това бяха болезнени спомени, но сред тях мъждукаше едно чувство на спокойствие, един спомен за прекрасното въодушевление при усещането на вятъра и мириса на младите цветя.
— И как си говорил с Бластър? — продължи Монтолио. — Да споделяш пещера с тази мечка съвсем не е лесна задача! Независимо дали го приемаш или не, ти носиш сърце на пазител. А сърцето на пазителя е сърце на Миелики.
Това заключение отново пробуди съмненията на Дризт.
— И какво изисква твоята богиня? — попита той. Гневът се бе върнал в гласа му. Канеше се да се изправи отново, но Монтолио го плесна с ръка през краката и го принуди да седне.
— Изисква? — Пазителят се разсмя. — Аз не съм мисионер, разпространяващ красиви думи и налагащ правила за добро поведение! Не ти ли казах току-що, че божествата са вътре в нас. Аз ти предлагам име за твоето, това е всичко и един идеал за лично поведение, пример, който можеш да следваш дори във време, когато се отклоняваш от онова, което е истинско. — С тези думи Монтолио хвана клона и Дризт го последва.
Елфът обмисляше думите на пазителя дълго след това. Той не успя да спи същия ден, макар че остана в своята дупка, за да мисли.
— Бих искал да знам повече за твоята… нашата… богиня — призна Дризт следващата нощ, когато намери Монтолио да приготвя вечерята.
— А аз бих искал да те науча — отвърна му той.
* * *
Хиляди редици от жълти, кървясали очи наблюдаваха едрия мъж, докато той проправяше пътя си през лагера, държейки своето жълто куче близо до себе си. Роди не обичаше да идва тук, в укреплението на краля на орките Граул, но този път нямаше никакви намерения да остави елфа да се измъкне. Роди си бе имал работа с Граул няколко пъти през последните години. Оркският владетел с многобройните си съгледвачи в дивите планини бе доказал своето безценно, макар и много скъпо, съюзничество при преследването на награди.
Няколко едри орка пресякоха пътя на Роди, избутваха го и разяриха кучето. Роди благоразумно го укроти, макар че той също искаше да се нахвърли върху смрадливите създания. Повтаряха същата игра всеки път, когато дойдеше — блъскаха го, плюеха го, правеха всичко, за да го предизвикат да се бие. Орките бяха винаги дръзки, когато превъзхождаха противника си с хиляда към едно.
Цялата група се понесе след МакГристъл и го последва отблизо, докато той измина последните 50 ярда нагоре по стръмния склон до входа на Грауловата пещера. Оттам изскочиха два големи орка, размахвайки копия, за да препречат пътя на нахалника.
— Защо си дошъл? — попита единият от тях на родния си език.
Другият държеше ръката си протегната, като че ли очакваше да му се плати.
— Този път няма да плащам — заяви Роди, имитирайки идеално техния диалект. — Този път Граул ще ми плати!
Орките се спогледаха невярващо, после обърнаха гръб на Роди и изръмжаха, което бе знак за други, още по-големи, орки да излязат от пещерата.
Граул излетя навън и разблъска охраната, тиквайки калната си муцуна право под носа на Роди.
— Граул плаща? — изгрухтя той, а дъхът му почти повали ловеца.
Смехът на Роди бе предназначен именно за онези удивени орки, които бяха най-близо до него. Не можеше да си позволи никаква слабост тук. Също като зли кучета орките нападаха много бързо всеки, който не ги подхванеше достатъчно твърдо още в началото.
— Имам информация, кралю — каза отривисто ловецът на глави. — Информация, която Граул би пожелал да научи.
— Говори — нареди му Граул.
— Ще платиш ли? — попита Роди, макар да подозираше, че насилва късмета си.
— Говори! — изръмжа отново оркът. — Ако твои думи ценни, Граул пощади твой живот.
Роди мълчаливо съжали, че с Граул нещата изглежда винаги вървяха по този начин. Трудно беше да проведеш какъвто и да е смислен пазарлък с вонящия предводител, когато бе заобиколен от стотици въоръжени войни. Но Роди остана непоколебим. Не бе дошъл тук заради парите, макар да се надяваше да изкопчи някакви, а за отмъщение. Той не би се изправил открито срещу Дризт, докато елфът беше с Муши. В тези планини, заобиколен от своите животни — приятели, Муши беше значителна сила и дори ако Роди успееше да се докопа до елфа, пазителят имаше много опитни съюзници, като Ястреборъката Чучулига, които сигурно щяха да му отмъстят.
— Във владенията ти има мрачен елф, могъщи кралю на орките! — обяви Роди. Думите му обаче, не предизвикаха изненадата, на която се бе надявал.
— Единак — поясни Граул.
— Знаеш за него? — широко отворените очи на Роди издадоха недоверието му.
— Елфът уби бойците на Граул — каза предводителят сурово. Всички събрани орки започнаха да тропат и да размахват оръжията си, ругаейки мрачния елф.
— Тогава защо е още жив? — попита грубо Роди. Очите на ловеца на глави се свиха, когато в ума му се зароди подозрение, че Граул не знае къде се намира Дризт. Вероятно той все още имаше с какво да се пазари.
— Съгледвачи не могат открият него! — изрева Граул и това беше достатъчно. Но безсилието, което демонстрираше кралят на орките, беше умело изиграна измама, защото той знаеше къде е Дризт, макар съгледвачите му да не знаеха.
— Аз го открих — извика Роди и всички орки наскачаха и се развикаха с кръвожадна радост. Граул протегна ръце, за да ги укроти. Той знаеше, че това е критичен миг. Разгледа внимателно тълпата, за да открие шамана на племето, техния духовен водач и откри облеченият в червена роба орк да гледа и слуша внимателно, както се беше надявал.
По съвет на шамана Граул бе избягвал да предприема каквито и да е действия срещу Монтолио през всички тези години. Шаманът смяташе, че сакатият, който не беше толкова сакат, носи поличба за лоша магия и заради предупрежденията на своя религиозен водач всички оркски племена се скриваха всеки път, когато Монтолио беше наблизо. Но в съюзничество с мрачния елф и, ако подозренията на Граул се окажеха верни, с помощта, която Монтолио му бе оказал в спечелването на битката на високия хълм, сакатият се бе намесил където не му беше работа, бе застрашил владението на Граул също толкова много, колкото и отстъпникът — елф. Той се бе убедил, че мрачният елф наистина е единак, защото в района нямаше други и владетелят на орките само чакаше някакво извинение, за да насъска слугите си срещу долината. Роди, както беше информиран Граул, можеше да му предостави това извинение.
— Говори! — изкрещя той в лицето на ловеца на глави, за да предотврати всякакви бъдещи искания за пари.
— Елфът се подчинява на пазителя — отвърна Роди. — Той пълзи в краката му. — Ако Роди се бе надявал, че това може да предизвика още изблици и проклятия, скачане и плюене, със сигурност остана разочарован. Споменаването на слепия човек хвърли тежък покров над сборището и сега обикновените орки поглеждаха от шамана към Граул и отново към шамана за подкрепа. Беше време Роди да разкаже историята за конспирацията, както бе казано на Граул, че ще направи.
— Трябва да ги хванете! — извика Роди. — Те не…
В този миг Граул вдигна ръце, за да успокои надигналото се мърморене и думите на Роди.
— Слепият пазител ли уби великаните? — попита лукаво оркският владетел ловеца на глави. — Той ли помогна на елфа да убие моите бойци?
Разбира се, Роди нямаше понятие за какво говори Граул, но бе достатъчно съобразителен, за да разбере намеренията му.
— Той беше! — заяви високо планинецът. — А сега елфът и пазителят се канят да тръгнат срещу всички вас. Трябва да ги смажете и то преди да дойдат тук и да го направят! Пазителят ще поведе своите животни и елфи, много, много елфи, а също и джуджета срещу Граул.
Споменаването на приятелите на Монтолио, особено на елфите и джуджетата, които орките на Граул мразеха повече от всичко друго на света, предизвика болезнен израз по всички лица и накара повечето от тях да се огледат нервно през рамо, сякаш очакват армията на пазителя да започне да ги обгражда.
Граул се вгледа в шамана.
— Онзи, Който Гледа трябва да благослови атаката — отвърна шаманът на мълчаливия му въпрос. — При новата луна! — Граул кимна, оркът в червено се извърна, призовавайки свитата си и се отдалечи, за да се подготви.
Граул бръкна в кесията си и извади шепа сребърни монети за Роди. Роди не му бе казал нещо, кого вече да не знае, но разказът му за заговора срещу оркското племе му осигури значителна подкрепа в опитите да се противопостави на по-висшия от него шаман срещу слепия пазител.
Роди взе мизерното заплащане, без да се оплаква, смятайки, че е постигнал целта си, и се обърна, за да си тръгне.
— Ти трябва остане — каза неочаквано Граул зад гърба му. По негово нареждане няколко орки препречиха пътя на планинеца. Роди погледна подозрително към Граул.
— Ти гост — обясни спокойно той. — Присъединиш към битка. — Всъщност Роди нямаше много голям избор.
Граул отпрати пазачите и се върна сам в пещерата си. Те само свиха рамене и се ухилиха един на друг, без да имат желание да се връщат при гостите на царя, особено при огромния сребрист вълк.
Когато Граул се върна на мястото си, той се обърна към другия си гост.
— Беше прав — каза на миниатюрния елф.
— Доста-съм-добър-в-събирането-на-информация — ухили се Тифанис и добави наум: „И в създаването на подходящи ситуации.“
В този момент куиклингът се мислеше за много умен, защото не само бе казал на Роди, че елфът е в долината на Монтолио, но и го бе свързал с цар Граул. Той знаеше, че Граул не обича слепия пазител, а присъствието на елфа щеше да му послужи за извинение, за да накара най-сетне шамана да благослови нападението.
— Ще помогне ли Кароак в битка? — попита Граул, поглеждайки подозрително към огромния и непредсказуем сребрист вълк.
— Разбира се — отвърна незабавно Тифанс. — И ние имаме интерес да видим тези врагове унищожени.
Разбирайки всяка разменена дума, Кароак се надигна и бавно излезе от пещерата. Пазачите на входа не се опитаха да го спрат.
— Кароак-ще-събере-уоргите — обясни Тифанис. — Могъщи-сили-ще-се-сберат-срещу-слепия-пазител. Твърде-дълго-беше-той-враг-на-Кароак.
Граул кимна и се замисли за идните седмици. Ако само можеше да се отърве и от пазителя, и от елфа, долината му щеше да е по-сигурна, отколкото беше много години преди идването на Монтолио. Пазителят рядко се занимаваше с орките лично, но Граул знаеше, че неговите животни — шпиони винаги предупреждаваха минаващите кервани. Владетелят на орките не можеше да си спомни последния път, когато неговите войни бяха хванали неподготвен керван, предпочитаният от тях начин. Ако пазителят го нямаше обаче…
През лятото, най-активният търговски сезон, който вече наближаваше, орките щяха да получат добра плячка.
Всичко, от което имаше нужда Граул сега, бе потвърждение от шамана, че Онзи, Който Гледа, богът на орките Едноокият Груумш, ще благослови атаката.
„Новата луна не е много далеч“ каза си Граул. След нея щеше да се отърве и от двамата си врагове.