Р. А. Салваторе
Убежище (13)

12
Да познаваш враговете си

Зимата отмина така бързо, както и бе настъпила. Снеговете се топяха и южният вятър донесе по-топъл въздух. Скоро Дризт успя да установи удобен режим. Най-големият му проблем бе блестенето на снега през деня. Мрачният елф бе свикнал доста добре със слънцето още през първите месеци от живота си на Повърхността. Беше се научил да се движи и дори да се бие на дневна светлина. Сега обаче, с белия сняг, който отразяваше слънчевите лъчи, му беше трудно дори да върви.

Излизаше нощем и оставяше деня на мечката и на другите подобни създания. Дризт не беше твърде притеснен от това: снегът скоро щеше да се стопи и той отново щеше да се върне към лесния живот, който бе водил в последните дни преди зимата.

Добре нахранен, добре отпочинал и под меките лъчи на блестящата омайваща луна, Дризт се взираше през реката към отдалечената стена на долината.

— Какво ли има там? — прошепна елфът на себе си.

Макар че реката бе буйна заради пролетното топене, по-рано същата нощ Дризт откри брод през нея — големи и близко разположени камъни, стърчащи над бързата вода.

Нощта едва настъпваше. Луната едва бе преполовила пътя си по небето. Изпълнен с характерните за сезона копнеж и любопитство елфът реши да хвърли един поглед на мястото. Той се спусна към брега на реката и скочи леко и пъргаво върху един от камъните. За човек или за орк — или за която и да е друга раса — пресичането по мокрите, неравни и често обли камъни може би щеше да е трудно и страшно, но подвижният елф се справи с лекота с тази задача.

Той стигна до другия бряг с тичане, подскачайки безгрижно по камъните. Колко различно щеше да е поведението му, ако знаеше, че сега бе в онази част на долината, която принадлежеше на Граул — великият предводител на орките!

* * *

Един оркски патрул забеляза лудуващия елф, преди да бе изминал и половината път до стената на долината. Орките бяха виждали мрачния елф и преди — понякога Дризт ловеше риба в реката. Граул се страхуваше от тази раса и бе наредил на подчинението си да се пазят от елфа, смятайки, че снеговете ще прогонят натрапника. Но зимата бе отминала, а самотният елф бе останал и сега дори пресичаше реката.

Граул нервно зачупи дебелите си пръсти, когато научи за това. Големият орк беше свикнал с удобното схващане, че този елф е сам и не е член на някоя по-голяма група. Той можеше да е шпионин или изменник. Само че Граул не можеше да е сигурен и вероятността още елфи да се присъединят към него не му се нравеше. Ако елфът беше шпионин, можеха да го последват още, а ако беше изменник, можеше да приеме орките за потенциални съюзници.

Граул беше предводител на племето от много години, необичайно дълго властване за тази хаотична раса. Големият орк бе оцелял, защото не поемаше рискове. Не смяташе да рискува и сега. Мрачният елф можеше да му отнеме водачеството, позиция, която бе много ценна за Граул. А това той нямаше да позволи. Двамата оркски патрула излязоха от дупките си малко след като Дризт бе забелязан да прекосява реката, с недвусмислена заповед да го убият.

* * *

Смразяващ вятър подухна откъм долината, а снегът бе по-дълбок до стената около нея, но Дризт не се тревожеше от това. Пред очите му се откриха големи участъци с вечнозелени растения. Короните им закриваха долината и го мамеха, след цялата зима затворен в пещерата, да отиде и да ги изследва.

Той бе оставил почти миля зад себе си, когато усети, че е преследван. Дризт всъщност не бе видял никой, освен може би бягащи сенки с ъгълчетата на очите си, но тези смътни войнски усещания му казваха истината без никакво съмнение. Той се премести към стръмния наклон и се изкачи към група гъсти дървета, после се втурна към високия хребет. Когато стигна там, той се плъзна зад голяма скала и се обърна, за да погледне под себе си.

Седем тъмни силуета, шест хуманоидни и някаква голяма кучеподобна форма, излязоха от дърветата, следвайки внимателно и методично следата му. От това разстояние Дризт не можеше да определи расата им, но подозираше, че не са хора. Огледа се добре наоколо, търсейки най-добрия път за отстъпление или най-подходящата позиция за защита.

Той почти не забеляза, че ятаганът вече бе в едната му ръка, а камата — в другата. Когато осъзна, че бе извадил оръжията си и че преследвачите му вече бяха опасно близо до него, той спря, за да помисли.

Можеше да се срещне с тях точно тук и да ги разгроми, докато изминаваха последните няколко опасни метри по хлъзгавия сипей.

— Не — промърмори си Дризт, отхвърляйки тази възможност веднага щом му хрумна.

Той можеше да ги нападне и вероятно да победи, но какъв ли товар щеше да му се наложи да носи след тази среща? Дризт не искаше да се бие, нито пък желаеше някакъв контакт с тези същества. Той вече носеше цялата вина, която можеше да понесе.

Чу гласовете на преследвачите си, гърлени звуци, подобни на гоблиновите.

— Орки — промърмори на себе си елфът, напасвайки езика с човекоподобната форма на непознатите същества.

Но това разкритие не промени намеренията му. Дризт не обичаше орките, беше видял достатъчно от смрадливите същества в Мензоберанзан, но нямаше и никаква причина, никакво оправдание, за да се бие с тях. Обърна се, избра пътя си и избяга в нощта.

Преследвачите бяха упорити. Орките бяха твърде близо до него, за да го изпуснат. Елфът разбра, че проблемът се усложнява, защото ако орките бяха враждебно настроени, а по виковете и грухтенето им той разбра, че е именно така, Дризт бе пропуснал възможността си да се сражава с тях на подходящ терен. Луната отдавна бе залязла и небето вече просветляваше пред настъпването на утрото. И орките не обичаха дневната светлина, но с блясъка на снега около него Дризт щеше да е почти безпомощен.

Елфът упорито продължаваше да отхвърля възможността да се бие и се опитваше да избяга от преследвачите, обикаляйки около долината. Тук Дризт направи своята втора грешка, тъй като втора група орки, този път придружавана от вълци и някаква много по-едра фигура, каменен великан, чакаха в засада.

Пътеката беше почти равна: едната й част се спускаше стръмно по каменистия склон отляво на елфа, а другата се изкачваше също толкова стръмно по каменистата стена отдясно. Дризт знаеше, че преследвачите няма да срещнат особени трудности да го последват при толкова предвидим маршрут и сега разчиташе само на бързината си, опитвайки се да се върне на лесната за защита ниша, преди ослепителното слънце да бе изгряло.

Ръмженето го предупреди миг преди един огромен вълк с настръхнала козина, наречен уорг, да скочи от един голям скален къс над него и да отреже пътя му. Уоргът се спусна към елфа, а челюстите му се насочиха към главата му. Дризт се наведе ниско, за да го избегне, а ятаганът му излезе от ножницата с проблясване, поразявайки широко отворената паст на звяра. Уоргът се прекатури тромаво край извръщащия се елф, а езикът му диво се мяташе в собствената му кръв.

Дризт го удари отново и го остави, но в този момент го връхлетяха орките, размахвайки копия и сопи. Дризт се обърна, за да избяга, после отново се наведе точно когато хвърлената скала прелетя край него, прехвърляйки каменистата падина.

Без да губи нито секунда елфът спусна кълбо мрак около собствената си глава.

Четиримата орки, които бяха начело, се гмурнаха в кълбото, без да го осъзнават. Останалите им двама другари се отдръпнаха назад, стиснали здраво копията си и се взряха нервно напред. Не можеха да видят нищо в кълбото от магическа тъмнина, но от дочуващите се удари от остриета и топори и от дивите крясъци, които се разнасяха отвътре, можеше да се помисли, че там се сражава цяла армия. После още някакъв звук процепи тъмнината — ръмжащ, котешки рев.

Двамата орки отстъпиха, хвърлиха по един поглед през рамо и им се прищя каменният великан по-бързо да стигне при тях. Един от орките, а после и втори, а после трети и четвърти се подадоха от мрака, пищящи от ужас. Първият претича край удивения си събрат, но вторият не го достигна.

Гуенивар се хвърли върху изненадания орк и го събори на земята, отнемайки живота му. Пантерата почти не се забави при това, скочи отново и се приземи върху един от останалите двама орки, докато те панически отстъпваха. Останалите извън кълбото мрак се раздвижиха трескаво и се втурнаха към скалите, а Гуенивар, която бе приключила с втората си жертва, ги последва.

Дризт излезе от другата страна на кълбото от мрак невредим, а от ятагана и камата капеше оркска кръв. Пред него се изправи каменният великан — огромен, с квадратни рамене, с крака големи колкото дървесни дънери, но той не се поколеба. Скочи върху един голям камък, а после се хвърли срещу врага си с ятаганите напред.

Неговата пъргавина и бързина изненадаха великана. Чудовището дори не бе повдигнало своето копие или свободната си ръка към скалата. Но този път късметът изневери на елфа. Ятаганът му, надарен с магията на Подземния мрак, беше видял твърде много слънчева светлина. Той се спусна срещу твърдата като камък кожа на великана, потъна почти до половината в нея и се пречупи при дръжката.

Дризт се наведе назад, предаден за първи път от вярното си оръжие.

Великанът изръмжа и издигна копието си със злобна усмивка, докато една черна фигура се извиси над жертвата му и се блъсна в гърдите му, пробождайки плътта с жестоките си нокти.

И този път Гуенивар спаси Дризт, но великанът още не беше победен. Той се съвзе и атакува преди пантерата да успее да се отдалечи. Гуенивар опита да се завърти и да мине отдясно и зад него, но се приземи на долния склон, върху бялата снежна повърхност. Котката се плъзна и падна и накрая прекрати хлъзгането си, здрава и читава, но доста надолу по планинския склон от Дризт и битката.

Сега великанът вече не се усмихваше. Кръвта му изтичаше от дузина дълбоки разрева по гърдите и лицето. Зад него, надолу по пътеката, другата оркска група, водена от втория виещ уорг, бързо се приближаваше.

Като много други мъдри войни, очевидно превъзхождани от враговете си, Дризт се обърна и побягна.

Ако двамата орки, които избягаха от Гуенивар, се бяха спуснали право по сипея, можеха да отрежат пътя му. Но орките не се славеха със смелост. Двамата вече бяха прехвърлили билото на склона и бягаха без дори да поглеждат назад.

Дризт побягна по пътеката, търсейки някакъв начин, по който да се спусне надолу и да стигне до пантерата. Но по склона нямаше удобно място, защото трябваше да проправя пътя си бавно и внимателно, а без съмнение великанът щеше да изсипе отгоре му дъжд от скали. Катеренето нагоре също изглеждаше безсмислено с чудовището зад гърба му, така че елфът просто продължи да бяга напред по пътеката с надежда, че тя няма скоро да свърши.

В този момент за отчаяния елф се появи още един проблем — слънцето започна да се издига над източния хоризонт.

Разбирайки, че съдбата се е обърнала срещу него, Дризт някак знаеше, дори още преди да бе стигнал до последния остър завой на пътеката, че стига до края на пътя. Една огромна скала от много време го бе направила непроходим. Елфът рязко спря, знаеше, че няма много време.

Водената от уорги оркска банда се придържаше близо до великана, черпейки увереност от присъствието му. Заедно те атакуваха с жестокия уорг, който тичаше с все сили, за да бъде пръв.

Създанието заобиколи един остър завой, спъвайки се и опитвайки се да спре, когато се оплете в поставената там примка. Уоргите не бяха глупави, но този дори не осъзна напълно ужасния си край, когато елфът пусна върху него един кръгъл камък от издатината. Уоргът не разбра това, докато въжето не се изопна и камъкът не се стовари върху него, изтласквайки го от скалата.

Простият капан проработи перфектно, но това бе единственото предимство, което Дризт можеше да спечели. Зад него, пътеката бе напълно препречена от скалата, а от двете му страни склоновете ставаха твърде стръмни, за да му позволят да избяга. Когато орките и великанът свиха зад ъгъла, нерешителни, след като видяха как уоргът се отправи на едно доста неудобно пътешествие, Дризт стоеше и ги чакаше само с кама в ръката си.

Елфът се опита да преговаря, използвайки езика на гоблините, но орките не успяха да чуят нищо от думите му. Преди дори да бе започнал, един от тях вече бе насочил лъка си.

Оръжието дойде от мъглата за ослепения от слънцето елф, но то бе извита стрела, хвърлена от несръчното създание. Дризт лесно я избегна и после върна изстрела със своята кама. Оркът можеше да вижда по-добре от елфа, но не беше толкова бърз. Той хвана камата, право в гърлото си. Свлече се с гъргорене на земята, а най-близкият му другар грабна ножа и го измъкна от него, но не за да го спаси, а просто за да придобие едно толкова ценно оръжие.

Дризт издърпа недодяланата стрела и здраво застана на краката си, докато каменният великан приближаваше към него.

Неочаквано един бухал се спусна над великана и избуха, разсейвайки чудовището. Миг по-късно обаче, гигантът се хвърли напред, повлечен от тежестта на стрелата, която изненадващо прониза гърба му.

Дризт видя потрепването на стрелата, украсена с черни пера, докато разгневеният великан се въртеше около себе си. Елфът не се замисли над неочакваната помощ. Той хвърли своето копие с всичка сила срещу гърба на чудовището.

Великанът се канеше да отвърне на удара, но бухалът отново се спусна и нададе своя вик, а след него полетя и друг, този път насочвайки се към гърдите на създанието. Поредното изсвирване на птицата бе последвано от още една стрела.

Изумените орки погледнаха ведно към неизвестния нападател, но блестенето на снега на сутрешното слънце не предложи съдействие на нощните създания. Великанът, улучен в сърцето, само стоеше и зяпаше безизразно, без дори да разбира, че животът му е към своя край. Зад него елфът хвърли копието си отново, но това действие послужи само за да отдалечи чудовището още малко от него.

Орките се спогледаха, а после се огледаха наоколо, чудейки се накъде да избягат.

Странният бухал се стрелна отново, но този път над един орк и изсвири за четвърти път. Оркът, разбирайки какво означава това, размаха оръжия и запищя, после се смълча, защото една стрела прониза лицето му.

Четиримата останали орки се разпръснаха и побягнаха, един нагоре по склона, друг назад по пътеката към дома си, а двамата останали се втурнаха срещу Дризт.

Едно пъргаво завъртане около копието и елфът блъсна с гърба си единият орк, а после, довършвайки кръга, той отклони копието на другия към земята. Създанието изпусна оръжието си, разбирайки, че не може да го вдигне обратно навреме, за да спре елфа.

* * *

Оркът се покачи по склона и разбра съдбата си, когато бухалът — вестител закръжи над него. Ужасеното създание се спусна от скалата, когато чу повторно изсвирване, но понеже беше по-умно, осъзна грешката си. От ъгъла, под който идваха изстрелите, убили великана, стрелецът трябваше да е на хребета на стръмнината.

Една стрела се удари в бедрото му, когато се навеждаше и то мъчително я изтръгна. С гърчещия се и виещ от болка орк, невижданият и невидим стрелец не се нуждаеше от сигнала на бухала, за да изпрати втората си стрела, която този път улучи създанието право в гърдите и го накара да замлъкне завинаги.

* * *

Дризт незабавно промени посоката си, пробождайки втория орк с края на копието. Само за едно мигване елфът се обърна за трети път и заби копието през гърлото му, насочвайки го нагоре към мозъка.

Първият орк, който Дризт удари, се завъртя и тръсна глава, опитвайки се да се ориентира в битката. Той усети как ръцете на елфа го хващат за мръсното мечешко наметало, а после почувства въздушния поток, докато поемаше по същия път, който малко по-рано бе използвал и уоргът.

* * *

Дочувайки писъците на умиращите си другари, оркът на пътеката наведе глава и се затича обратно, смятайки, че постъпва по-умно от тях. Мнението му обаче, внезапно се промени, когато зад един завой налетя право на очакващите го челюсти на огромна черна пантера.

* * *

Дризт изтощено се облегна на скалата, стискайки копието си готово за хвърляне, докато странният бухал се спускаше за пореден път от планината. Този път птицата се държеше на разстояние, кацайки на скалата над острия завой на пътеката, на няколко метра от него.

Някакво движение високо горе привлече вниманието на елфа. Той почти не виждаше, ослепен от светлината, но различи човекоподобна форма, която внимателно си проправяше път към него.

Бухалът излетя отново, описвайки кръгове над него свирейки и Дризт се наведе, обезпокоен и изнервен, когато мъжът се плъзна надолу до мястото зад каменистия хребет. Но след сигнала на бухала не долетя никаква стрела. Вместо това се появи стрелецът.

Беше висок, изправен и много стар, с огромни сиви мустаци и буйна сива коса. Най-странното от всичко бяха млечнобелите му очи без зеници. Ако Дризт не беше видял демонстрацията на стрелбата му, щеше да помисли, че мъжът е сляп. Крайниците на стария човек също изглеждаха много крехки, но елфът не се остави външния вид да го заблуди. Перфектният стрелец държеше тежкия си лък зареден и готов, една стрела стоеше поставена на тетивата очевидно без никакво усилие. Дризт не трябваше да се оглежда много, за да забележи смъртоносната ефективност, с която човекът можеше да използва могъщото си оръжие.

Старият мъж каза нещо на език, който Дризт почти не разбираше, после на втори език, после на гоблински, който елфът знаеше.

— Кой си ти?

— Дризт До’Урден — отвърна спокойно елфът, обнадежден донякъде от факта, че с този противник поне можеше да общува.

— Това име ли е? — попита човекът. Той изхихика и сви рамене. — Каквото и да е и по каквато и причина да си дошъл тук, това няма голямо значение.

Бухалът, забелязвайки движение, започна да буха и диво връхлетя, но за стария човек бе твърде късно. Гуенивар се прокрадваше към него иззад завоя и се приближи с лекота с няколко скока, със свити назад уши и оголени зъби.

Изглежда несъзнаващ опасността, стария човек завърши мисълта си.

— Сега си мой пленник.

Гуенивар издаде ниско, гърлено ръмжене и елфът се усмихна широко.

— Мисля, че не съм — отвърна той.