Р. А. Салваторе
Убежище (11)

10
Въпрос на чест

— Пантерата е открила мрачния елф — заключи Чучулигата, след като тя и другарите и проучиха района в близост до скалите. Стрелата на Келиндил лежеше счупена на земята, почти на същото място, където свършваха следите на пантерата. — И после изведнъж се е изпарила.

— Така изглежда — съгласи се Габриел. Войнът се почеса по главата и оглежда неясните следи.

— Дяволска котка! — изръмжа МакГрисъл. — Върнала се е в ада, в отвратителния си дом.

„Къде, у вас ли“, искаше да каже Фрет, но благоразумието му попречи да изрази саркастичната си забележка.

Останалите също не коментираха думите на планинеца. Те нямаха отговор на тази загадка и за момента нямаха друго предположение. Ранената пантера беше изчезнала, както и прясната кървава диря, но кучето на МакГрисъл скоро надуши миризмата на Дризт. С див лай, животното тръгна по следата и всички го последваха. Опитните следотърсачи, Чучулига и Келиндил намериха и други улики, които им показаха, че са на прав път.

Пътеката се простираше надолу до подножието на планината, спускаше се сред гъстите дървета, прекосяваше голите скали и свършваше на ръба на дълбок пролом. Кучетата на Роди се отправиха към самия край на пътеката и дори направиха първата крачка надолу по каменистия склон.

— Проклети да са мрачните елфи с тяхната магия — промърмори Роди, после се огледа наоколо и удари с юмрук по дланта си. Знаеше, че ще му отнеме дълго време докато успее да заобиколи стръмната стена.

— Скоро ще се стъмни — отбеляза пазителката. — Да стъкмим лагера сега, а утре ще видим как ще прекосим пролома.

Габриел и Фрет кимнаха в съгласие, но Роди възрази.

— Следата още е прясна! — каза той. — Кучето трябва да се спусне долу, а ние трябва поне да го последваме, преди да се приготвим за пренощуване.

— Това може да ни отнеме часове… — запротестира Фрет, но Чучулигата прекъсна дребното джудже.

— Елате — подкани ги пазителката и се запъти на запад, където склонът беше стръмен, но не непреодолим.

Тя не беше съгласна с Роди МакГрисъл, но не желаеше да спори с представителя на Малдобар.

Когато слезе в пролома, отрядът откри само още загадки. Роди обикаляше навсякъде с кучето си, но не откри нито следа от неуловимия мрачен елф, а Чучулигата потъна в дълбок размисъл. Изведнъж истината проблесна в съзнанието и, а усмивката и я разкри и на останалите.

— Той си играе с нас! — изсмя се Габриел, досетил се какво бе развеселило пазителката. — Той ни доведе до самия пролом, защото е знаел, че ще си помислим, че е използвал магия, за да се спусне долу!

— Какви ги говориш? — ядоса се Роди, въпреки че той сам бе опитен следотърсач и много добре разбираше какво се е случило.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се изкачим отново горе? — завайка се Фрет.

Пазителката се засмя, но когато погледна към МакГрисъл, настроението и се изпари.

— Утре сутрин — промълви тя.

Този път планинецът не възрази.

На другата сутрин слънцето още не беше изгряло, когато групата се изкачи на върха на клисурата. Кучетата на Макгрисъл отново тръгнаха по следата на Дризт, връщайки се обратно на мястото откъдето бяха тръгнали — скалата, на която бе стоял елфът. Трикът бе прост, но в главите на всичките опитни следотърсачи се въртеше един-единствен въпрос: как този мрачен елф бе успял да се откъсне толкова от следата си, че да заблуди кучето на планинеца? Когато стигнаха до гъстите дървета, Ястреборъката Чучулига знаеше, че отговора се крие там.

Тя кимна на Келиндил, който сваляше тежката си раница. Ловкият елф се хвана за един нисък клон, залюля се, преметна се на другото дърво и започна да оглежда наоколо, за да разбере откъде бе минал мрачният елф. Клоните на дърветата се преплитаха и възможностите изглеждаха много, но не след дълго Келиндил намери посоката и поведе Роди и кучето му по новия път, минаващ встрани от гъсталака, заобикалящ горния склон на планината и свиващ към Малдобар.

— Градът! — извика ужасен Фрет, но останалите не му обърнаха внимание.

— Не е тръгнал към града — заяви Роди. Беше толкова заинтригуван, че съвсем бе забравил обичайния си гневен тон. Той бе ловец на глави и обичаше да е изправен пред достоен противник, поне по време на преследването. — Потокът — обясни МакГрисъл. Мислеше си, че този път е успял да разгадае загадката, която им бе приготвил мрачният елф. — Отправил се е към потока, за да мине по течението му, да се отърве от нас и да се върне в гората.

— Този мрачен елф е хитър съперник — отбеляза Дарда, напълно съгласен със заключението на едрия планинец.

— И вече има поне един ден преднина — добави Габриел.

Фрет въздъхна тежко и пазителката реши да обнадежди малкия си приятел:

— Не се страхувай — каза му тя. — Ние сме запасени с всичко, което ни е необходимо, но той — той ще трябва да спре, за да си потърси храна, да си улови нещо за ядене, докато ние можем да продължим.

— Ще спим само при нужда! — добави Роди, решен, че този път няма да позволи на останалите от отряда да го забавят. — И само за малко.

Фрет отново въздъхна.

— Ще пестим от провизиите си — добави Чучулигата, за да спечели благоразположението на Роди и защото реши, че е правилно да постъпят така. — И без това ще ни се наложи доста да се постараем, за да настигнем мрачния елф. Не искам никакви разтакавания.

— Ще пестим — тихо измърмори Фрет, въздъхна за трети път и погали корема си, за да се успокои. Колко много копнееше сега за малката си, уютна стаичка в замъка на Шлем в Сундабар!

* * *

Намерението на Дризт бе да навлиза навътре в планината, докато отрядът се откаже от преследването. Той продължи да прикрива следите си, често се връщаше назад и минаваше по дърветата, за да започне втора следа от съвсем друго място и в друга посока. Планинските ручеи прикриваха миризмата му, но преследвачите на Дризт не бяха аматьори, кучето на Роди беше от най-добрата ловна порода. Отрядът не само се движеше по следата на мрачния елф, през последните дни те дори успяха да скъсят значително разстоянието, което ги делеше. Дризт все още вярваше, че може да им избяга, но те се приближаваха все по-бързо и това породи в душата му нови, по-различни желания. Не беше направил нищо, с което да заслужи подобно преследване, дори бе отмъстил за смъртта на фермерското семейство. Беше се заклел, че занапред ще живее сам, че повече няма да застраши живота на никого, но мрачният елф познаваше самотата от дълги години. Не можеше да спре да поглежда през рамо — от любопитство, не от страх, а копнежът му към хората така и не намаляваше.

Най-накрая Дризт не издържа, повече не можеше да пренебрегва любопитството си към отряда, който го преследваше. Една мрачна нощ, докато наблюдаваше фигурите, бдящи над лагера, елфът разбра, че това любопитство може да му струва живота. Но вече бе твърдо късно да променя решението и намеренията си. Нуждите му го тласкаха натам към лагера на неговите преследвачи, към огъня, мержелеещ се на двайсетина метра от него.

Закачливият разговор между Чучулигата, Фрет и Габриел трогна душата на Дризт, въпреки че не разбираше думите им. Желанието му да влезе в лагера, обаче се изпари, когато забеляза Роди и злото му куче обикалящи из осветения от огъня кръг. Мрачният елф знаеше, че тези двамата никога не биха спрели, за да изслушат обясненията му.

Двама от членовете на отряда стояха на пост, единият беше елф, а другият — висок мъж. Дризт успя да се прокрадне незабелязан край човека. Беше се досетил правилно, че в мрака елфът ще вижда по-добре. Сега обаче, забравил всякаква предпазливост, той се запъти към другия край на лагера, към елфа, застанал на пост. През целия си живот Дризт бе срещал далечните си родственици от Повърхността само веднъж и то при ужасни обстоятелства. Тогава отряд от мрачни елфи, предвождани от него, бе нахлул сред една група веселящи се светли елфи и бе изклал всички, с изключение на едно малко момиченце, което Дризт успя да спаси. Подтикван от тези ужасни спомени, младият До’Урден изпитваше огромна нужда да види отново елф, жив и енергичен елф.

Келиндил усети чуждото присъствие, когато един малък кинжал изсвистя и едва не преряза тетивата на лъка му. Елфът се извърна на секундата и съзря лилавите очи на Дризт, застанал на няколко крачки от него.

Погледът на Келиндил блестеше в червено — ясен признак, че вижда Дризт в инфрачервения спектър. Мрачният елф кръстоса ръце пред гърдите си — този жест в земите на Подземния мрак означаваше мир.

— Най-накрая се срещнахме, тъмнокожи братовчеде — гневно прошепна Келиндил на езика на мрачните елфи, а светещите му очи злокобно се присвиха. Бърз като котка елфът извади изкусно изкования си меч, чието острие яростно блестеше с червен пламък.

Дризт беше смаян. Почувства се обнадежден, когато чу този елф да говори езика му, при това достатъчно тихо, за да не вдигне на крака целия лагер. Светлият елф беше висок колкото Дризт, с почти същите остри черти, но очите му бяха по-тесни, а русата му коса не бе толкова дълга и гъста, колкото бялата гъста коса на Дризт.

— Аз съм Дризт До’Урден — започна неуверено той.

— Името ти не ме интересува! — отвърна Келиндил. — Ти си мрачен елф. Нужно ми е да знам само това! Хайде, мрачни елфе. Ела и ми покажи кой е по-силен!

Дризт не беше извадил ятагана си и не възнамеряваше да го прави.

— Няма да се бия с теб… — гласът на младия До’Урден стихна в мига, в който осъзна, че думите му са безпомощни срещу силната омраза, която светлият елф изпитваше към него.

Дризт искаше да му обясни всичко, да му разкаже историята си, искаше му се да бъде оправдан от още един глас, а не само от своя собствен. Само ако друг — особено светъл елф — можеше да научи за премеждията му, да се съгласи с решенията му, да одобри постъпките му в един живот, изпълнен с толкова много кошмари, тогава вината щеше да падне от раменете на Дризт. Само ако можеше да постигне разбирателство с тези, които расата му мразеше, както той самият я мразеше, Дризт До’Урден щеше да е спокоен.

Но мечът на Келиндил не се спусна към земята, злобното изражение също не слезе от красивото му елфическо лице, което обикновено се усмихваше.

Дризт нямаше да бъде приет тук, нито сега, нито когато и да било. Нима винаги щяха да го преценяват погрешно, зачуди се той. Или може би той самият бъркаше в преценката си за околните, може би им приписваше повече добри качества, отколкото заслужаваха.

Това бяха най-притеснителните мисли, с които трябваше да се пребори Дризт, но не днес, защото търпението на Келиндил започваше да се изчерпва. Елфът насочи острието си срещу Дризт и тръгна срещу него.

Младият До’Урден не беше изненадан? Той отскочи назад и призова вродените си магически способности, пусна кълбо от непрогледен мрак върху приближаващия се елф.

Келиндил познаваше магията и разбираше този трик. Той смени посоката, върна се в задната част на кълбото и отново се хвърли напред с меча си.

Лилавите очи не се виждаха.

— Мрачен елф! — извика Келиндил и всички в лагера на мига пристъпиха към действие. Кучето на Роди започна да вие, острият му и заплашителен лай последва Дризт в планината, обричайки го на изгнание.

Келиндил се облегна на едно дърво, предпазлив, но не много притеснен от факта, че мрачният елф все още се намираше някъде в околността. Дризт не го знаеше, но думите и постъпката му, фактът, че бе предпочел да избяга, отколкото да остане и да се бие, наистина бяха накарали сърдечният елф да се замисли.

— Ще загуби преднината си с настъпването на утрото — обнадеждена заяви Чучулигата, след няколкото часа, прекарани в безрезултатни опити да настигнат мрачния елф.

Бяха се спуснали в една дълбока скалиста котловина, а следата водеше към висок хълм в далечината.

Олюляващият се от изтощение Фрет побърза да се намеси:

— Преднина? — изстена джуджето. Той погледна към планинската верига и поклати глава. — Всички ще измрем от умора, преди да открием този проклет мрачен елф!

— Ако не можеш да се справиш, по-добре лягай и умри! — изръмжа Роди. — Този път няма да го оставим да ни се изплъзне!

Но не Фрет, а друг член на отряда се строполи неочаквано на земята. Един огромен камък падна сред групата и се заби в рамото на Дарда с такава сила, че войнът не само загуби равновесие, но полетя няколко метра встрани. Той дори не можа да извика, а се превъртя във въздуха и падна по очи в прахта.

Чучулигата грабна Фрет и се хвърли зад близката скала, Роди и Габриел направиха същото. Друг камък, а после още няколко се посипаха наоколо.

— Свлачище? — попита уплашеното джудже, след като се посъвзе от ужаса.

Притеснена за Дарда, пазителката не отговори, макар и да знаеше, че причината за случилото се не е свлачище.

— Той е жив — извика Габриел от скалата, зад която се бе скрил, на около дузина фута от нея и джуджето. Друг камък полетя отново и едва не премаза главата на Дарда.

— Проклятие — прошепна Чучулигата. Тя надникна от скривалището си и огледа планината и канарите в подножието и — Давай! Сега, Келиндил — промълви тя на себе си. — Спечели ни малко време.

В отговор от далечината долетя звукът от отпусната тетива, последван от яростен рев. Пазителката и Габриел се спогледаха и се усмихнаха мрачно.

— Скални великани! — извика Роди, разпознал дълбокия, дрезгав рев.

Подпряна с гръб към стената и отворила раницата си, Чучулига се сниши и зачака. Камъните спряха да валят около тях, но сега оглушителният им тътен идваше от мястото, където се криеше Келиндил. Пазителката изтича при Дарда и внимателно го преобърна.

— Това болеше — прошепна войнът и се насили да се усмихне на собственото си окаяно положение.

— Не говори — отвърна му тя, докато се мъчеше да открие необходимия еликсир в раницата си. Ала не успя да го намери. Гигантите я видяха и веднага подновиха атаките си.

— Върни се при скалата! — извика Габриел.

Чучулига мушна ръката си под рамото на ранения мъж и му помогна да се изправи. Така с нейна помощ, макар и олюлявайки се при всяко движение, войнът успя да стигне до скривалището.

— По-бързо! По-бързо! — викаше уплашено Фрет, докато ги наблюдаваше, притиснал гръб в големия камък.

Изведнъж пазителката покри Дарда с тялото си и го притисна към земята, точно в мига, в който една скала профуча над главите им.

Фрет започна да гризе ноктите си, после осъзна какво прави, направи ужасена гримаса и спря.

— Хайде, побързайте — извика на приятелите си той. Друга скала прелетя на косъм от тях.

Чучулигата и Дарда почти бяха стигнали до джуджето, когато един камък се разби в скалата. Фрет, чийто гръб бе прилепен до нея, полетя във въздуха и едва не събори олюляващите се приятели. Пазителката положи война до скалата, после се обърна, знаеше, че трябва да се върне и за падналото джудже.

Но Фрет се бе изправил и вече мърмореше — проклинаше новата дупка в прекрасните си одежди, загрижен повече за тях, отколкото за себе си.

— Ела тук, бързо! — изкрещя му Чучулигата.

— Мътните да ги вземат тези проклети гиганти! — беше отговорът на Фрет. Със силно стиснати юмруци и тежка стъпка, джуджето се върна при другарите си.

Обстрелът продължаваше. Камъни валяха към скривалищата на приятелите, сипеха се навсякъде около тях. Изведнъж Келиндил се спусна зад скалата, където бяха Роди и кучето му.

— Скални великани — обясни елфът и посочи към хребета на половината път до върха на планината. — Най-малко дузина.

— Мрачният елф! Той ни нареди така! — изръмжа Роди и удари с юмрук по камъка.

Келиндил не беше убеден в думите на планинеца, но си замълча.

* * *

Дризт стоеше на върха на скалата и наблюдаваше битката. Беше минал по същата пътека преди около час, преди слънцето да изгрее. В мрака дебнещите гиганти не представляваха опасност за безшумния елф. Той се бе шмугнал покрай тях без дори да го забележат.

Сега, докато присвиваше очи срещу слънцето, Дризт се чудеше как да постъпи. Когато мина покрай гигантите, мрачният елф си помисли, че преследвачите му могат да пострадат. Дали не трябваше да ги предупреди, зачуди се той. Или трябваше да ги заобиколи и така да отклони отряда от великаните?

Дризт не можеше да проумее къде е мястото му в този странен и жесток свят.

— Остави ги да се избият — мрачно промълви на себе си той, сякаш се опитваше да се убеди в думите си.

Мрачният елф се насили да си припомни случилото се от предишната вечер. Неговият родственик — светлият елф — го нападна, въпреки, че Дризт му бе заявил, че не възнамерява да се бие с него. Припомни си и стрелата, стърчаща от хълбока на Гуенивар.

— Остави ги да се избият помежду си — промълви той и се обърна, за да се отдалечи. Погледна през рамо за последен път и видя, че великаните се бяха раздвижили. Една групичка стоеше на хребета и хвърляше камъни, обсипваше долината с безкрайния си запас от скали, а други две се бяха изтеглили вляво и вдясно, придвижваха се към притиснатия отряд, за да го обкръжат.

Дризт знаеше, че преследвачите му няма да успеят да избягат. Ако гигантите ги заобиколяха, те нямаше да успеят да се защитят от кръстосания им обстрел.

В този миг нещо в душата на мрачния елф се надигна — същите онези чувства, подтикнали го да нападне бандата на гнолите. Не знаеше със сигурност дали е прав, но както тогава, така и сега Дризт До’Урден виждаше злото в скалните великани.

В съзнанието на мрачния елф нахлуха и други спомени, които смекчиха непоколебимото му изражение, спомени за играещите във фермата деца, за пепеляворусото момче, окъпано в поилката на животните.

Дризт положи фигурката от черен оникс през себе си.

— Ела, Гуенивар — нареди той. — Имат нужда от нас.

* * *

— Обградени сме! — изръмжа Роди МакГрисъл, когато видя великаните, придвижващи се към върховете.

Ястреборъката Чучулига, Габриел и Келиндил се озърнаха наоколо, после се спогледаха — трябваше да намерят някакъв изход. Много пъти се бяха сражавали с великани — понякога заедно, но често и с други отряди. Досега бяха влизали с желание в битките, доволни, че ще отърват света от няколко зли чудовища, но този път се опасяваха, че изходът от сражението може да е различен. Скалните великани бяха най-добрите каменохвъргачи в Царствата, само един техен удар можеше да убие и най-силният войн. Дарда беше ранен и не можеше да избяга, а и никой от отряда не възнамеряваше да го остави.

— Бягай, планинецо — извика на Роди Келиндил. — Не ни дължиш нищо.

Едрият МакГрисъл погледна учуден към стрелеца.

— Аз не бягам, елфе — изръмжа той. — От нищо!

Келиндил кимна и постави стрела в лъка си.

— Обречени сме, ако успеят да заобиколят фланга ни — обясни пазителката на Фрет. — Умолявам те да ми простиш, драги Фрет. Не биваше да настоявам да дойдеш с нас.

Фрет сви рамене и не каза нищо. Той бръкна под дрехата си и извади малък, но здрав сребърен чук. Когато го видя, Чучулигата се усмихна. Пазителката си мислеше колко странно изглежда този чук в изнежените ръце на джуджето, свикнали да държат перото.

* * *

На най-високия планински хребет Дризт и Гуенивар вървяха по стъпките на великаните, заобикалящи отряда откъм левия фланг. Мрачният елф беше решен да помогне на хората, но не беше сигурен дали ще успее да се пребори с четири въоръжени чудовища. Но все пак можеше да се опита да отвлече вниманието на великаните дотолкова, че хванатият в капана отряд да избяга — все пак пантерата беше до него и тя щеше да му помогне.

Долината пред очите му се разширяваше и мрачният елф осъзна, че великаните, движещи се в другата посока, към десния фланг на отряда, вероятно са излезли от обсега, който би позволил на камъните им да попаднат право в целта.

— Ела, приятелко — прошепна Дризт на пантерата, извади ятагана си и се спусна надолу по склона, набразден от скални процепи.

Миг по-късно обаче, когато елфът огледа участъка пред великаните, той хвана Гуенивар за врата и я поведе обратно към хребета.

Тук земята беше пропукана и набраздена, но въпреки това стабилна. Пред него каменистият склон бе покрит с огромни скали и със стотици по-малки камъни. Дризт не познаваше планините много добре, но дори и той можеше да се досети, че пред тях се простираше свлачище.

Мрачният елф и котката му се спуснаха напред и отново изпревариха скалните великани. Гигантите почти бяха заели позициите си, някои от тях дори бяха започнали да хвърлят камъни по отряда. Дризт пропълзя до една голяма скала и започна да я бута, докато огромният къс не се търколи надолу по склона. Тактиката на Гуенивар беше много по-проста. Пантерата се спусна надолу по стръмнината, като с всяка крачка разместваше и събаряше камъни, хвърляше се върху скалите и отскачаше от тях в мига, в който се разклатеха.

Камъните се затъркаляха с грохот надолу по склона. По пътя си те повличаха множество по-малки камъчета, а скоростта им се увеличаваше все повече и повече. Увлечен в задачата, си Дризт се втурна сред свлачището — хвърляше камъни, буташе други, правеше каквото може, за да засили лавината. Скоро цялата земя под краката на мрачния елф се движеше надолу, сякаш целия участък от планината бе започнал да се руши.

Гуенивар препускаше пред свлачището, като знак, предизвестяващ смъртта на великаните. Пантерата скочи и се понесе във въздуха, прелетя над скалните гиганти, но те едва успяха да я зърнат — тонове скали с грохот се изсипаха отгоре им.

Дризт знаеше, че и той е в опасност. Мрачният елф не беше толкова ловък и подвижен, колкото котката и не се надяваше, че ще успее да надбяга лавината, или да се отмести от пътя и. Той подскочи високо във въздуха от ръба на един малък хребет и направи заклинанието си за левитация, докато се издигаше.

Дризт концентрира цялата сила на волята си върху него. Вече два пъти досега то се бе разваляло доста бързо и ако не можеше да го направи, ако не можеше да се задържи във въздуха, елфът знаеше, че със сигурност ще умре.

Въпреки всичките си усилия, той не успя да се издигне и да се почувства по-лек. Мрачният елф напразно размаха ръце, за да призове магическата енергия в тялото си, но започна да пада.

* * *

— Само тези най-отпред могат да ни уцелят! — извика Роди, когато една скала се разби далеч от десния фланг на отряда. — Извън обсега сме на тези отдясно, а тези отляво…!

Чучулигата проследи погледа на Роди и забеляза огромното кълбо от прах, нарастващо откъм левия им фланг. Тя дълго не можа да откъсне поглед от търкалящите се скали и фигурата, която наподобяваше мрачен елф. Когато се обърна към Габриел, пазителката разбра, че и той го е видял.

— Трябва да действаме — извика тя на Келиндил.

Стрелецът кимна, премести се в края на скалата, зад която се криеше, и опъна тетивата на лъка си.

— По-бързо — добави Габриел, — преди групата в дясно да заеме опасна за нас позиция.

Келиндил отпусна тетивата, а после стреля още веднъж. Един великан от предните позиции зави от болка.

— Остани с Дарда — помоли пазителката Фрет. После тя, Габриел и Роди, държащ кучето си изкъсо, изскочиха от укритията си и се втурнаха към скалните великани. Скачаха от скала на скала, тичаха на зигзаг, за да объркат огромните чудовища, за да не могат да предугадят следващите им движения. Стрелите на Келиндил свистяха над главите им и принуждаваха гигантите да стоят приведени, а не да хвърлят скали.

Дълбоки процепи набраздяваха склоновете в подножието на планината. Те служеха като прикритие за тримата бойци, но и ги разделяха. Нито един от тях не можеше да види великаните, но знаеха посоката, в която да се движат, и тримата избраха най-добрите възможни маршрути.

Зад един остър завой между две каменни стени, Роди откри един от скалните гиганти. Планинецът веднага пусна злото си куче, то се хвърли безстрашно напред и подскочи високо — едва достигна кръста на шестметровия гигант.

Изненадан от неочакваната атака, великанът замахна с огромната си сопа и удари кучето. Щеше да смачка злобното псе само за миг, ако не беше безпощадната брадва на Роди — Блийдър, която се вряза в бедрото му с цялата сила на едрия планинец. Гигантът се сви и кучето на Роди се хвърли напред, започна да се катери по него и да го дере, после впи зъбите си в лицето и шията му.

Роди замахна с брадвата и посече чудовището, сякаш сечеше дърво.

* * *

Дризт се носеше и танцуваше върху търкалящите се камъни, сякаш яздеше скалната лавина. Видя, че отнякъде изникна един великан, който също се запрепъва по камънаците, но бе посрещнат от Гуенивар.

Ранен и зашеметен великанът мигновено потъна под камъните.

Дризт нямаше време да се наслади на успеха на отчаяния си план. Заклинанието му за левитация действаше малко, но достатъчно, за да му позволи да се носи над камъните. Но дори и над основния поток, каменните отломки го удряха често, прахта го задушаваше и дразнеше чувствителните му очи. Почти заслепен, Дризт едва успя да различи едно било, което можеше да му осигури подслон, но единственият начин да стигне до него бе да развали заклинанието си за левитация и да скочи до там.

Друг скален къс се заби в тялото му и едва не го превъртя във въздуха. Мрачният елф усещаше как силата на магията му отслабва и знаеше, че има само една възможност. Той възвърна равновесието си, сложи край на заклинанието и се затича към билото.

Дризт се претърколи и се хвърли напред в бяг на живот и смърт. Една скала се заби в коляното на вече ранения му крак и го повали на земята. Мрачният елф отново се затъркаля, правейки всичко възможно, за да се приближи към билото, ала инерцията му не бе достатъчна. Той се изправи, искаше да се спусне напред и да измине останалото разстояние, но не можеше да движи ранения си крак.

Мрачният елф остана да лежи безсилен и безпомощен. Изведнъж усети, че нещо го удря силно по гърба и го повлича. Помисли си, че това е краят, ала миг по-късно отвори очи и разбра, че по някакъв начин е успял да стигне до билото и че нещо го е затрупало, но не камъни или прах.

Гуенивар стоеше върху господаря си и го предпазваше докато и последният камък не спря да се търкаля надолу по склона.

Най-накрая чукарите отстъпиха място пред по-открито пространство и Чучулигата и Габриел отново се видяха. Точно пред тях, зад една стена от безредно нахвърляни камъни, висока около четири метра и дълга около петнайсет, двамата другари съзряха някакво движение.

На върха на стената се появи великан. С яростен рев той издигна една скала над главата си и се приготви да я хвърли. От врата и гърдите на чудовището се подаваха няколко стрели, но то сякаш не ги забелязваше.

Следващият изстрел на Келиндил обаче, наистина успя да привлече вниманието на великана — стрелата на елфа попадна право в лакътя на чудовището. То зави от болка, стисна ръката си с другата и очевидно забрави за скалата, която с тъп звук се строполи върху главата му. Замаян, гигантът стоеше, без да помръдва, и още две стрели го пронизаха, този път в лицето. Той се олюля за миг, после се строполи в прахта.

Чучулигата и Габриел си размениха бързи усмивки, за да споделят признателността си към изкусния елф-стрелец, после продължиха настъплението си и се отправиха към противоположните краища на стената.

Веднага щом зави покрай каменната стена, Ястреборъката Чучулига изненада един от великаните. Чудовището посегна към сопата си, но мечът на пазителката го закова на място и отсече ръката му. Скалните великани бяха мъчно преодолими съперници — юмруците им можеха да забият човека в земята, а кожата им беше твърда като скала, от което бяха получили и името си. Ала ранен, изненадан и без оръжието си, гигантът не можеше да се мери с опитната пазителка. Тя скочи на върха на стената, почти се изравни на височина с него, и започна да му нанася удари с меча си.

Чучулигата замахна два пъти и ослепи великана. Третият светкавичен страничен удар преряза гърлото на чудовището.

След това действията на пазителката преминаха изцяло в отбрана, защото умиращият великан започна отчаяно да размахва ръце. Тя обаче умело избегна и парира последните му удари.

На Габриел не му провървя така, както на приятелката му. Последният великан не беше близо до каменната стена. Когато се спусна край него, войнът успя да изненада чудовището, но то имаше достатъчно време да реагира, а и в ръцете си държеше голям камък.

Габриел вдигна меча си, за да отклони летящата към него скала, и това спаси живота му. От силния удар мечът излетя от ръката на война, той самият полетя към земята. Мъжът беше опитен наемник и причината да оцелее в толкова много битки бе, че винаги знаеше кога да се оттегли.

Въпреки зашеметяващата болка, той успя да се изправи и побягна назад към каменната стена.

С тежката сопа в ръка, великанът се спусна след него. Веднага щом се показа зад ъгъла, чудовището бе посрещнато от една стрела, но само махна с ръка, отблъсна я встрани, без въобще да се впечатлява от нея, и отново се устреми към война.

Скоро Габриел се озова на тясно. Опита се да се върне при разломите и каменистите пътеки, но скалният гигант препречи пътя му, улови го в малък каньон, целият обграден с огромни скали. Габриел извади камата си и прокле лошия си късмет.

През това време Чучулигата успя да обезвреди своя противник и да изтича в другия край на стената, където видя Габриел и великана, готвещ се да го убие.

Войнът също съзря пазителката, но само сви рамене, сякаш искаше да й се извини, осъзнавайки, че тя няма да успее да дойде навреме, за да го спаси.

Ръмжащият великан направи крачка напред, с една-единствена цел — да размаже дребния човек, но изведнъж се чу силен трясък и спря. Очите му започнаха да се въртят странно на всички страни и само след миг гигантът се строполи мъртъв в краката на мъжа.

Войнът погледна настрани, към върха на скалата и едва не прихна от смях.

Чукчето на Фрет не беше голямо, но за сметка на това бе здраво — само с един удар джуджето го бе забило право в черепа на скалния великан.

Учудена Чучулигата прибра меча си и се приближи.

Фрет никак не се зарадва на смаяните им изражения:

— Аз съм джудже, все пак! — тросна се той и възмутено кръстоса ръце.

При този жест изцапаното с кръв и мозък чукче се допря до туниката на джуджето, което веднага изпадна в паника и забрави предишното си важно поведение. То наплюнчи късите си пръсти и започна да търка ужасното петно, после забеляза кръвта по ръката си и изпадна в още по-голям ужас.

Чучулигата и Габриел вече се смееха.

— Нали знаеш, че ще трябва да ми купиш нова туника! — сопна се джуджето на пазителката. — О, бъди сигурна, че ще ми я купиш!

Някъде отстрани долетя вик и веднага стопи моментното облекчение, което бяха изпитали войните. Видели как част от сънародниците им загиват под скалната лавина, а други падат убити от отряда, останалите четирима великани бяха загубили интерес от битката и бързо се отдалечаваха.

Роди МакГрисъл и злото му куче ги следваха плътно.

* * *

Само един великан бе успял да избяга свлачището и от страховитите нокти на пантерата. Той тичаше като обезумял нагоре към планинския хребет.

Дризт пусна Гуенивар след него, после откри една пръчка, която да използва като бастун и успя да се изправи.

Ожулен, мръсен, ранен в битката с баргестите и получил още десетки рани, докато се спускаше по свлачището, Дризт До’Урден тръгна напред. Някакво движение в дъното на клисурата привлече погледа му.

Мрачният елф извърна глава и видя прицеленият в него светъл елф, готов за стрелба.

Дризт се огледа наоколо — нямаше къде да се скрие. Можеше да призове кълбо от мрак между себе си и елфа, но родственикът му от Повърхността вече бе насочил стрелата си и нямаше да го пропусне — непроницаемото кълбо нямаше да му помогне. Мрачният елф се изправи гордо, изпъна рамене и се обърна бавно с лице към Келиндил.

Светлият елф отпусна тетивата на лъка си и извади стрелата. Той също бе видял тъмния силует, спускащ се надолу с лавината.

— Останалите са при Дарда — промълви Чучулигата, приближавайки се към стрелеца. — МакГрисъл преследва…

Келиндил не отговори, нито погледна пазителката. Той кимна отсечено и насочи погледа и към тъмната фигура, изкачваща се нагоре по планинския склон.

— Остави го — заяви тя. — Той не ни е враг.

— Страхувам се да го оставя, той е мрачен елф — отвърна Келиндил.

— Аз също — отвърна пазителката, — но още повече се страхувам от реакцията на планинеца, когато го открие.

— Да се върнем в Малдобар и да се отървем от този мъж — предложи елфът. — После ти и останалите ще можете да се върнете в Сундабар. Аз имам родственици в тези планини, заедно ще наблюдаваме тъмнокожия ни приятел и ще следим дали не причинява вреди.

— Съгласна съм — каза Ястреборъката Чучулига, после се обърна и отдалечи.

Келиндил не се нуждаеше от повече убеждения. Светлият елф последва пазителката, но изведнъж спря и се обърна. Надникна в раницата си, извади една стъкленица и я сложи на земята на видно място. После се замисли за миг, извади още един предмет от колана си и го остави до стъкленицата. Доволен, елфът се обърна и тръгна след Чучулигата.

* * *

Когато Роди МакГрисъл се върна от дивото си, безрезултатно преследване, пазителката и останалите бяха опаковали всичко и се приготвяха да тръгват.

— Да вървим след мрачния елф — заяви той. — Спечелил е малко време, но бързо ще го настигнем.

— Мрачният елф си тръгна — с остър тон отвърна Чучулигата. — Няма да го преследваме повече.

Едрият планинец не можеше да повярва на тези думи, лицето му се сбръчка — беше на път да избухне всеки момент.

— Дарда е зле ранен. Има нужда от почивка! — изръмжа пазителката. Този път нямаше да премълчи нищо. — Стрелите на Келиндил почти се свършиха, както и запасите ни.

— Няма да забравя Тисълдаун толкова лесно! — заяви Роди.

— Мрачният елф също не ги е забравил — добави Келиндил.

— За смъртта на Тисълдаун е отмъстено — промълви Ястреборъката Чучулига — и ти го знаеш, МакГрисъл. Мрачният елф не ги е убил, но определено е отмъстил на убийците им!

Роди изръмжа и се обърна. Той беше опитен следотърсач и умееше да разследва случаи. Беше узнал истината много отдавна, но не можеше да забрави белезите по лицето си и загубата на ухото си, както и наградата за главата на елфа.

Чучулигата очакваше и разбираше мълчанието на едрия планинец.

— Жителите на Малдобар няма да се зарадват като видят убития елф и като разберат истината за случилото се — каза тя. — А предполагам, че няма и да платят.

Роди я изгледа злобно, но не можеше да опровергае думите и. Когато отрядът потегли към Малдобар.

Роди МакГрисъл тръгна с него.

* * *

На следващия ден Дризт се върна в планината. Търсеше нещо, което да му подскаже местонахождението на преследвачите му. Той откри стъкленицата, оставена от Келиндил, и се приближи внимателно, после се успокои, когато забеляза другият предмет до нея — малкият кинжал, взет от злия дух, който Дризт бе хвърлил при първата му среща с него, за да пререже тетивата на лъка му.

Течността в стъкленицата миришеше сладко и мрачният елф, чието гърло беше изсъхнало от вдишаната прах, с удоволствие я изпи на големи глътки. Хладни тръпки полазиха по тялото на Дризт, освежиха го и му вляха енергия. От няколко дни не беше хапвал почти нищо, но силата, която бе изгубил, изведнъж се върна. Раненият му крак неочаквано стана безчувствен и мрачният елф усети, че силата се възвръща и в него.

В този миг елфът се почувства много замаян, премести се в сянката на близката скала и легна да си почине.

Когато се събуди, небето беше тъмно и обсипано със звезди, а той се чувстваше много по-добре. Дори кракът му, разкъсан от скалите, сега отново можеше да поддържа тежестта му.

Мрачният елф знаеше кой е оставил стъкленицата с лечебния еликсир и кинжала. Сега се чувстваше още по-смутен и разколебан.