Пол Дохърти
Убийците на Сет (7)

Пета глава

Сет: негова съпруга е Анат — още едно божество на войната; носи щит и е въоръжена с боен топор

Ти всеки ден завръщаш се сияен,

о, господарю на предела.

Пътуваш с кораба си през нощта,

под теб е хоризонтът, а домът ти е отвъд.

Владееш целия живот ти, господарю на светлика,

И повелител си на огъня, огряващ всяка истина.

Защото Ти владееш вечността и радости даряваш.

Единствен Бог в дома си — Господар на празненствата.

О, Господарю на сечта, с която усмиряваш бурите.

Гласът на жреца ехтеше, докато слънцето се извисяваше в блестящото си великолепие и лъчите му заливаха тъмните скали на Червените земи с цветове, които спираха дъха. Амеротке и останалите бяха коленичили върху молитвените постелки с наведена глава и протегнати нагоре ръце: те поднасяха най-дълбоката си почит към бога Ра, изгряващ след нощното си пътуване през Подземния свят. Виковете на пустинята глъхнеха; дори лешоядите — кокошките на фараона — не се виждаха по небето. Амеротке произнесе с тих глас молитвата си и вдигна глава, поставяйки ръка над очите си. После погледна вляво, където ескадронът от колесници бе в пълна готовност. Излъсканите брони по корпусите проблясваха на утринната светлина. Великолепните коне, подбрани по двойки от оборите на фараона, стояха спънати и вслушани в тихите гласове на своите ездачи. Колесниците бяха трийсет — малък боен ескадрон. За всяка имаше водач и войник, въоръжен добре с лък и стрели, а също и с къси копия за хвърляне, които се намираха в златотъкани калъфи, закрепени отстрани.

Карнак също се изправи: молитвата бе свършила. Малкият лагерен огън, запален под няколко финикови палми, бе набързо угасен. Меховете с вода бяха пълни. Теджените, както наричаха водачите, проверяваха колесниците — колелата, осите, сбруята и юздите. Всички знаеха вестта за последното нападение на пустинните бродници. Карнак бе взел решение да не отлага и да не оставя нищо на случайността и късмета. Генералът се качи във водещата колесница, теглена от две великолепни черни кобили.

Амеротке нахлупи на главата си кожения шлем, подсилен в горната част — предпазна мярка не толкова срещу евентуално нападение, колкото заради вероятността да бъде изхвърлен от колесницата при внезапен отскок. После се качи в нея, а младоликият голобрад водач го поздрави с кимване. Амеротке стисна бронзовото перило на колесницата и разкрачи нозе върху кожения под. Водачът хвана юздите и цъкна леко с език на конете. Ескадронът от колесници се раздвижи, разтегляйки се постепенно в дълъг фронт.

Утринната тишина се изпълни с острото скърцане на колелата, цвиленето на конете и виковете на теджените. Ескадронът изглеждаше великолепно: всяка колесница бе теглена от два еднакви коня, украсени с кървавочервени пера. Небамум, който бе колесничар на Карнак, развя полковото знаме с изображението на червенокосия Сет на черен фон. Утринният бриз го размята и опъна. Водачът плесна леко с юздите и колесницата тръгна по-бързо. В това време Амеротке се постара да снеме обзелото го напрежение. Спомни си за снощната тържествена вечеря. Усмихна се при мисълта за сладостта, в която Норфрет го потопи, след като двамата пожелаха лека нощ на Чула и се оттеглиха в личните си покои.

— Дий! — плесна по-силно с юздите колесничарят. Някъде по фронта придружаващият ги жрец капелан подзе напевно един от полковите химни на Сет:

Кой прогонва драконите?

Богът Сет! — понесе се викът на отговора.

Чий е този лик, вещаещ смърт?

На господаря Сет! — прогърмяха гласовете в хор.

Кой е безпощаден в боя?

Амеротке запази мълчание, докато Карнак и останалите Пантери от Юга повтаряха химна за възхвала на бога повелител. След всяка строфа фронтът на ескадрона ускоряваше своя бяг. Колесничарят вече държеше камшик в дясната си ръка и бе хванал юздите в лявата, а изпънатото му тяло преливаше от възбуда. Спокойно изтеглената линия на фронта на ескадрона се накъса под плясъка на камшиците, бумтежа на колелата и грохота на конските копита, подобен на барабанен бой.

Слънцето продължи да се издига. Хладината бе отстъпила безвъзвратно. Каменистата пустиня постепенно се потапяше в руменина, подобна на размита кръв. Вятърът бе вече горещ и наситен плътно със ситни песъчинки. Амеротке охлаби белия шал около врата си и го дръпна нагоре, за да покрие с него носа и устата си; тедженът направи същото. През цялото време от страховитата музика на ескадрона — плющящия съсък на камшиците, тропота на колелата и постоянно засилващия се екот на конските копита — сърцето на Амеротке изтръпваше. Той чувстваше острото бодване на възбудата и направи опит да си спомни колко пъти бе участвал в надпрепускване с колесници. Впрочем броят беше без значение, защото ефектът винаги си оставаше един и същ.

Колесницата на Карнак се носеше напред пред всички подобно голяма птица, която лети ниско над пустинята. Останалите от ескадрона го следваха отблизо, защото всеки колесничар бе твърдо решен да покаже, че е най-добър и води най-бързоногите коне. Амеротке стискаше перилото като спасително въже. Усети лек страх, но знаеше, че мъжът до него изпитва смелостта му. Всяко безпокойство, видима проява на уплах или укорна дума щяха да го изложат по-късно на присмех около лагерния огън. Светът за Амеротке се съсредоточи в громолящите пред него коне и в екота на летящите колесници. Не забелязваше пукнатините и камъните, покрай които профучаваха. Сякаш пясъчна буря бе скрила колесниците една от друга в шеметния им летеж под небето, изпълнено с облаци прах.

Амеротке въздъхна облекчено, когато се обади раковинният рог. Тедженът започна да забавя постепенно хода на конете. Полека-лека бесният им устрем бе овладян. Амеротке се огледа. Част от колесниците се оказаха на една линия, другите бяха недалеч от тях. Карнак бе спрял пред всички. Теренът бе вече друг: вместо равно пространство сега се виждаха по-едри камъни и ситен пясък.

Най-после ескадронът успя да настигне своя предводител. Чуха се поздравителни викове, но дразнещите подмятания бяха много повече. Карнак, облечен като редови войник, извика високо заповедта си: да се движат в една следа на близко разстояние и да внимават за пустинни бродници. Амеротке свали ниско шала на лицето си. Оживлението след надбягването изчезна бързо. Бавният ход на конете и колесницата го дразнеше, защото жегата ставаше все по-осезателна. Но нямаше избор: наложи се да слуша бърборенето на колесничаря. Той огледа в далечината Червените земи — голо, безжизнено и безводно пространство, осеяно с цепнатини, камънаци, жалки шубраци и вездесъща мараня. Над всичко това не спираха да кръжат лешояди, които от опит знаеха, че след бойните ескадрони в крайна сметка винаги остават и трупове.

— На късмет е! — подхвърли колесничарят, проследил погледа му.

Съдията се съгласи. Дълбоко в себе си се надяваше, че идването дотук ще мине без особени събития. От време на време спираха, за да хапнат от дажбата си и да пийнат вода от меховете. Скоро зърнаха в далечината издигащите се финикови палми в Ашива. Съдията долови влажния и хладен бриз откъм оазиса. Въпреки това винаги бе мразил това място. Освен лошия спомен за загиналия му брат в Ашива там нямаше нищо друго — плътен кичур палмови дървета и пустинна трева около дълбок водоем. Амеротке не забеляза абсолютно никаква промяна от времето, когато преди петнайсет години бе идвал тук — острата трева, старите извити палмови дървета, оголените скали в единия край и мамещото с блясъка си езеро в средата. Ескадронът от колесници се намести в сянката на дърветата, а конете бяха отведени малко встрани.

Карнак, Амеротке и Пантерите от Юга седнаха с кръстосани нозе под една палма. Шестимата воини имаха вид на забавляващи се люде. Носеха обикновени кожени доспехи и поли на редови войници, но не бяха забравили скъпите си гривни и белите роби от фин плат, които пазеха главата и раменете им от слънцето. И те като върховния съдия бяха обути в походни сандали с дебели подметки и здрави каишки, които имаха защитен кожен капак около глезена и петата. Само Небамум правеше изключение: той носеше чудновати ботуши до коленете. Уловил оглеждащия го поглед на Амеротке, слугата на Карнак рече:

— Пазят мускула — и се потупа по ботушите. — И дават опора на крака.

— Какво стана с раната ти? — попита го съдията, подавайки му меха с водата, докато останалите продължаваха да говорят за оазиса и за разбудилите се от него спомени.

— Допреди две години — почеса се по главата прислужникът — беше почти заздравяла, но тогава паднах лошо. Лекарят казва, че раната се задълбочава, като поразява мускула, костта и всичко останало. Започнах да щадя десния крак, но това не помогна с нищо. Е, какво да се прави… — вдигна меха с водата Небамум и изля част от съдържанието му в устата си, оставяйки малко да се стече и по лицето, — такава е съдбата на войника.

Карнак извади папирусен свитък и го разгъна.

— След голямата ни победа над хиксосите — извърна се той към Амеротке — превзехме лагера им и обрахме всичко, което имаха. Ех, какъв ден! — размътиха погледа му отколешни спомени. — Не като сега, а? Бяхме само от мускули и жили и гладни като вълци. Прибрахме своя дял от плячката и така се сдобихме с медальоните — млъкна той и устата му се разтегли в широка усмивка. Амеротке забеляза, че зъбите на Карнак са нарочно изострени. „Убиец — помисли си съдията, — човек, който е роден, за да унищожава: воин до мозъка на костите.“ После се загледа в тъмните му очи, издаващи жесток и неумолим човек. Амеротке хвърли поглед и на останалите, наредени в кръг. Всички си бяха лика-прилика, включително Небамум: в нито един от тях нямаше и намек за благост и мекота. Въпреки побелелите кичури и бръчките по лицата тези мъже все още се изживяваха като унищожители — не войници, изпълняващи дълга си, а воини, които се развихрят единствено в огъня на боя, сред плискащата се кръв и заграбената плячка. В дъното на сърцето си съдията стигна до заключението, че нито един от присъстващите тук не би се подвоумил и за миг да убие всеки, който би дръзнал да го заплаши. Той отмести поглед и се взря в пустинята. Сянката на палмовото дърво му се стори особено приятна: същинската част от днешната операция още не бе започнала. Но Карнак не последва примера му, а продължи да изучава картата. Спътниците му го следяха мълчаливо с поглед като вълци, които не изпускат от очите си водача на глутницата. След малко генералът вдигна глава:

— Амеротке, това е карта, начертана от писарите на стария фараон — посочи в западна посока и добави: — Бойното поле е на около половин ден марш натам. Довлякохме тук трупа на Мерецегер, хапнахме, пийнахме и се поосвежихме, но решихме, че останките на вещицата трябва да изгният в пустинята — Карнак се изправи и извика на конярите да донесат лъкове, стрели и къси копия от колесниците. Пантерите от Юга ги разпределиха помежду си.

— Сами ли тръгваме? — попита съдията.

Карнак не отклони мрачния си поглед от него:

— Разбира се, ваше благородие и върховен съдия. Гробът на Мерецегер се пази в тайна. Да не би да ви е страх, а? — ухили се той.

— Далеч ли е? — попита Амеротке.

— На около час път пеша — дойде отговорът на Карнак. — Ако искате, останете тук с другите момчета.

— Божествената — отвърна му Амеротке — ми нареди да ви придружа. Но не крия, че Червените земи са място, което силно ме плаши.

— Ето защо я погребахме точно тук — обходи Карнак с усмивка останалите си спътници. — Е, поне се намирате в подходяща компания. Само глупец би дръзнал да броди наоколо…

Карнак ги изведе от оазиса. Амеротке дръпна качулката на главата си, провери сигурността на меха с вода и последва останалите. Изкачиха се по нисък хълм и той почувства как изгарящата жега го остави почти без дъх, макар че бяха на десетина крачки от оазиса. Изведнъж групата им се оказа в същинската пустиня — пясъчни дюни, разчупени тук-там от някоя оголена скала като отражател на топлината и искрящия блясък на слънцето. Амеротке държеше главата си наведена. Хванал късото копие като бастун, той вървеше стъпка в стъпка след едва забележимо накуцващия Небамум. Сега Карнак и спътниците му образуваха нишка от бавно придвижващи се под палещия зной мъже. Единственият знак за живот бяха лешоядите, които се виеха високо над тях в търпеливо очакване. От време на време редицата спираше. Амеротке не бе забравил офицерския си опит. Изразходваше водата си пестеливо, овлажнявайки гърлото и устните си, след което правеше същото с мокри пръсти по челото и тила си. Жегата беше жестока. Съдията осъзна, че групата се ориентира единствено по пръснатите тук-там скални гроздове. Помоли се наум Карнак да не е изгубил заедно с годините и усета за правилната посока. После направи опит да се разсее с мисли за Норфрет и момчетата. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар — безкрайно пътуване под безмилостно слънце по нажежен пясък, изгарящ кожата на ходилата му. Лъкът и колчанът със стрелите, изглежда, ставаха все по-тежки. Сегиз-тогиз късото копие се изплъзваше от потната му длан. Почувства умора и леко гадене. Отпи следващата глътка вода.

Небамум се извърна:

— Да благодарим на Ра, ваше благородие! След като погребахме Мерецегер, попаднахме в капана на пясъчна буря. Сега поне това не ни застрашава!

Амеротке се смръщи. Тъкмо се канеше да попита Небамум дали има още много път, когато Карнак извика, сочейки с пръст. Съдията сложи ръка над очите си и видя оголен и назъбен скален масив. Генералът ги поведе право натам; другарите му по оръжие се разбъбриха. Карнак крачеше бързо и още преди да го настигнат, Амеротке го чу да изругава глухо. По стръмния склон към оголения масив бе хлъзгаво. Карнак бе приклекнал в сянката на стърчащия хребет. Тук скалите оформяха малка пещера, която очевидно е била притулена с тежък каменен блок. Сега той бе отместен встрани и тъмната, подобна на гроб дупка изглеждаше празна.

— Ето тук я оставихме! — просъска Небамум. Останалите от групата се скупчиха около тях, загледани в отместения каменен блок.

— Не може да бъде! — възкликна Хети, приведе се и надзърна вътре.

Карнак, стиснал късото си копие, дръпна Хети назад, на свой ред вторачи поглед в малкото празно пространство и се вмъкна до кръста. Сцената сигурно щеше да бъде смешна, ако Амеротке не осъзнаваше какво всъщност означаваше празният гроб. В този миг генералът се отдръпна с някакъв свитък на ръкопис в ръцете си.

— Тялото го няма! — обяви той. — Само това намерих — разви находката си, зачете я и я подхвърли ядно на съдията: — Мерецегер е излязла от гроба си! — грубо поясни той.

— Мъртвите не могат да ходят — възрази Амеротке. — Навярно тялото се е разложило.

— Но не и в тази дупка — отвърна Карнак.

— И това бе вътре? — Амеротке пое свитъка. Папирусът беше плътен и с добро качество. Начинът на изписване и самите йероглифи явно бяха дело на писар, озовал се насам по служба. Той зачете бързо папируса, отстранявайки ръцете на спътниците си. — „И вие ще паднете в мрежата, където сега е мъртвецът“ — прочете съдията и вдигна поглед. — Но това е проклятие. Писано е с червено мастило или може би с кръв на някакво животно. „Гълтачите на души ще ви нападнат — продължи той. — Озирис ще ви измъчва, когато се явите пред неговия съд. Ще бъдете обезглавени или изгорени живи! Мерецегер се върна!“… Ама че глупост! — подхвърли обратно той текста към Карнак. — Слугата ми Шуфой може да ви снабди с такива проклятия от всяко пазарище в Тива. Мерецегер е мъртва, и то завинаги. Който и да е взел тялото, целта му е била да ви уплаши, като разбуди спомените. Така че да затреперите, когато се сетите за смъртта й. Нали сте воини — привърши Амеротке, — значи не могат да ви уплашат някакви си проклятия… — той огледа групата мъже с корави лица. Не ще и дума, наистина бяха уплашени. Явно се страхуваха повече от невидимото, отколкото от застиналия пред тях неприятел.

— Кой ли е задигнал останките й? — наруши мълчанието Небамум. — Господарю Карнак, колцина в Тива знаят къде е погребана Мерецегер?

Карнак изду бузи и избърса потта от лицето си с горната част на дланта.

— Освен нас — засмя се той мрачно — всички ония, на които може да сме казали през изминалите години.

Думите му бяха посрещнати с възгласи на несъгласие и опровержение.

— Някой е идвал тук — заяви високо Амеротке, — така че пътуването ни не е било напразно. Мерецегер отдавна е само торба с кокали и нищо повече…

— Къде ли се намира онова, което е останало от нея? — запита Хети.

Амеротке се загледа в опалените пясъци. Асурал неведнъж бе преследвал ловците на скорпиони — нощните създания, които се занимават с магии и пишат проклятия за врагове и други подобни, но за жалост правят поразии в света на обикновените хора. Една от най-големите способности, които си приписват тези нещастници, е умението им да викат Акх — духовете на мъртвите. Женски дух като Мерецегер би следвало да се приема за особено опасен и зловреден. Амеротке прецени, че убиецът сигурно добре познава воините и типичното им суеверие, щом бе избрал подобна тактика.

Слънцето бе спряло в своя зенит и блъскаше надолу в оголения скален масив като меч в щит. Амеротке почувства леко замайване. Отстъпи встрани и в същия миг зърна раздвижване на мястото, където една от дюните бе подпряла небето, огънало в слънчева жарава. Дали не беше човек? Или му се бе привидяло от умора и изтощение? Грабна съда с вода и отпи бързо. Небамум проследи посоката на погледа му.

— Мисля, че видях нещо — процеди съдията. — Даже съм сигурен, че видях.

— Глупости! — обяви Руах. — Слънцето прави такива номера в пустинята…

Амеротке не беше сигурен като него. Започна да го обзема някакво мрачно предчувствие. По-големият му брат бе убит точно тук. Може би и тях ги дебнеше опасност.

Карнак обаче явно мислеше за друго: започна да претърсва скалния остров, за да бъде сигурен, че останките на Мерецегер не са скрити наблизо. Амеротке продължи да оглежда пясъците. После затвори очи и се помоли тихо на Ка на своя брат и на Маат да го предпазят и спасят от засада. Почувства облекчение, когато Карнак даде заповед за връщане. Огледаха за последно импровизираната гробница и поеха обратно по дългия път.

Амеротке се почувства по-добре сега, когато се движеха, макар че слънцето печеше неистово и отражението от пясъка бодеше очите му. Направи опит да се успокои с мисли за хладното спокойствие на своята градина: сякаш видя на живо дяволитото лице на Норфрет и чу виковете на момчетата, които гонеха Шуфой около басейна. Чу някакъв звук и погледна нагоре. Лешоядите се бяха стълпили отново над тях. Виждаше как Небамум крачи пред него: опасаният с дюни хоризонт бе пуст. Тогава чу вик и се огледа отново. Бяха се появили фигури на хора, застанали един до друг. Амеротке извика проклятие. Едногърбите камили придаваха на облечените в черно неподвижни фигури уродливия вид на демони, изпълзели от Подземния свят. Те бяха подредени в дълга стаена верига.

Обитатели на пясъците? Пустинни бродници? А може би бяха група миролюбиви бедуини, които търсеха място за лагеруване? Амеротке си спомни старата пословица: „В Червените земи човек никога не среща приятел, а само врагове.“

Фигурите отсреща се раздвижиха. Карнак изкрещя заповеди. Амеротке и останалите се хвърлиха ничком на горещия пясък, а нападателите опънаха къси рогови лъкове: рояк стрели изсвистя над главите им. Карнак извика нещо на Небамум. Амеротке се отърва от обзелия го страх. Яздещите пустинни бродници се прицелваха трудно, а и лъковете им отстъпваха на лъковете, които носеха Амеротке и спътниците му. Съдията свали лъка си. Избра остра стрела с бронзов накрайник и пера от лешояд. После присви коляно, прицели се и пусна тетивата. Една фигура падна от седлото. Карнак извика на хората си да минат напред. Амеротке стисна лъка си и изпълни заповедта. Нов рояк от стрели свирна над тях.

Пустинните бродници се спуснаха от дюните като пълзящи черни паяци. За щастие почвата под краката им бе податлива и трудна за придвижване, така че истински щурм бе невъзможен. Карнак и Небамум се оказаха превъзходни майстори на лъка: от камилите изпопадаха още нападатели. Фронтът на пустинните бродници се накъса. Генералът извика на спътниците си да продължават в същия дух, пристъпвайки напред. Всички забравиха за жегата и задушаващия дъх на пустинята и се втурнаха към неприятеля. Амеротке четеше по лицата на Пантерите историята на отминали времена. Те не възприемаха ставащото като нападение на бандити. Върнаха се назад и действаха така, както е било по време на героичните им подвизи в битката срещу хиксосите. Хвърлиха шаловете и горните си дрехи. От време на време спираха и пущаха по някоя стрела. Пустинните бродници започнаха да се отчайват в желанието си да направят обръч и да влязат в обсега на близък бой. Амеротке погледна вдясно. Успя да зърне в далечината палмите на оазиса. Извика на Небамум:

— Няма ли да ни видят?

Слугата вдигна раковинния рог, увесен на кожен ремък, но мигом отстъпи, когато една стрела се заби в меката плът на рамото му. Тялото му се разтърси от болката. Все пак успя да нададе с рога нисък, гърлен призив. Амеротке се втурна да помогне на ранения, но го сепнаха викове и пронизителни крясъци. Пустинните бродници ги обграждаха. Застана пред Небамум и пусна още една стрела. Беше захвърлил късото копие, така че трябваше да се задоволи с държалото на лъка си. Нападателите се изсипаха върху тях.

Към него с тромав бяг налетя едногърба камила, подхвърляща своя ездач ту вляво, ту вдясно. Амеротке наблюдаваше внимателно движенията им. Пустинният бродник беше в черно от главата до петите; ивица плат скриваше носа и устата му; виждаха се само блестящите му очи. Той вдигна извитата си като лунен сърп сабя, но се сви на седлото, когато една стрела се заби високо в гърдите му. Амеротке мушна с все сила животното в шията. Камилата нададе рев и подгъна колене. Съдията се хвърли напред; ездачът остана затиснат под тежестта на животното. Амеротке измъкна сабята от ръката на ранения й собственик и се обърна готов за атака срещу друг бродник, който се бе смъкнал от седлото и тъкмо връхлиташе върху него. Сабите им се заудряха една в друга. Противникът му беше тромав и нестабилен на краката си след люлеенето на гърба на камилата. Подхлъзна се и залитна; отказа се от двубоя и хукна да бяга.

Подобно бе поведението и на останалите нападатели. Пантерите от Юга не отстъпваха от позицията си, служейки си умело с меч или сабя и с всичко, което им попаднеше подръка. Амеротке чу глас на тръби и тропот на колесници. Мощният им ескадрон идваше с пълна сила към тях. Пустинните бродници се огънаха и отстъпиха: след тях земята остана осеяна с мъртви или издъхващи хора и животни. Колесниците се придвижваха трудно, тъй като затъваха в пясъка. Карнак се разпореди да прекъснат преследването. Амеротке се отпусна на колене. Някой му подаде мях с вода. Той пи, а после изсипа останалото върху главата и тила си. След това се качи в една от колесниците и се огледа. Пантерите от Юга се бяха стълпили около водача си и се смееха като група хлапета след някоя беля.

— Няма други ранени, освен Небамум — рече Карнак.

Върнаха се в оазиса и направиха приношение на Амон с хляб, вино и плодове. После всички се отдадоха на пируване. На Амеротке му се искаше час по-скоро да се махнат от тук и да се върнат в Тива, но генералът настояваше да остави войниците си да отпочинат и да попразнуват. Решиха да поемат обратно във вечерния хлад. После, когато всички седнаха около стъкнатия набързо огън, Карнак плесна с ръце, приканвайки ги към внимание:

— Как ще отсъдите, благородни Амеротке? Случайно ли бе всичко, което стана днес?

Съдията се загледа в бронзовата чаша, която държеше в ръка.

— Не, не беше случайно — отговори той.

— Какви ги разправя тоя? — намеси се вече полунапилият се Хети.

— Хайде, стига, онези бяха група пустинници, търсещи лесна плячка… — тупна го леко Карнак.

— Как ли пък не! — изсумтя Хети. — Каква ти плячка? От десетина старци войници и един съдия ли?

— Все пак носим гривни и оръжие… — обади се Туро.

А Руах се загледа с присвити очи в Амеротке. Смехът и приказките притихнаха, когато смисълът в думите на Карнак стигна до съзнанието на всички.

— Искаш да кажеш, че са ни чакали в засада, така ли? — попита Руах.

— Разбира се, че са ни чакали.

Амеротке се постара да не обръща внимание на презрителната насмешка в гласа му. Беше колкото уморен, толкова и в лошо настроение. Никак не му се нравеше, че е заедно с тези мъже. Те бяха потайни, заречени в кръвно братство и се ръководеха от свои собствени правила за поведение. Огледа седящите около него. Въпреки участието си в боя не чувстваше и намек за приятелско отношение към собствената си особа. Хатусу се бе намесила съвсем на място. Те бяха опасни мъже и лични воини със значително влияние сред полковете във войската. Смъртта на Бейлет не бе само убийство; те я приемаха и като голяма лична обида. Щяха да настояват както за възмездие, така и за справедливост. И очакваха от Хатусу да се погрижи и за двете.

Амеротке отпи от чашата си.

— Не съм воин — призна той, без да обръща внимание на одобрителното сумтене и възгласи на останалите, — но виждам, че мястото, където е погребана Мерецегер, е самотен, горещ и прашен кът в пустинята. Навярно преди трийсет години сте го избрали точно поради тази причина. И не е никакво съвпадение фактът, че точно в момента, когато се озоваваме тук, трупът на магьосницата липсва. Нещо повече: голяма банда от пустинни бродници — либийски мародери или дори наемни убийци — се появяват внезапно на хоризонта. Разбира се, че са ни чакали!

— Естествено — прекъсна го Карнак. — Атаката им беше добре разчетена по време. Вече бяхме открили подобието на гробница, където не намерихме онова, което търсехме. Тръгнахме да се връщаме и се оказахме на открито.

— Вярно е — съгласи се Руах. — Ако ни бяха нападнали, докато бяхме при гроба на Мерецегер, нищо добро не ги очакваше, защото онези камънаци щяха да ни пазят — вдигна той с насмешлив жест чашата си към Амеротке: — Съгласен съм с премъдрия ни съдия. Попаднахме на добре подготвена засада.

— Моля ви — намеси се Небамум, — бъдете по-учтиви към господаря Амеротке. В думите му има много истина… — той погледна към Карнак, който с жест помоли Амеротке да продължи, а спътниците му да млъкнат.

— Убеден съм, че не е случайност — постара се да не променя равния си тон съдията. — Те знаеха къде сме, и прецениха добре кога ще сме най-уязвими. Някой ги е наел, за да извършат нападението. Питам се кой — обиколи Амеротке с усмивка в погледа си присъстващите. — Но нека си кажем честно: крайната точка на нашия преход не беше пазена в тайна и доста хора знаеха къде точно отиваме. От друга страна, да наемеш шейсетина скитници — толкова бяха горе-долу, нали? — струва доста злато и сребро. Само едно са пропуснали да им кажат — усмихна се тактично той, — че набелязаните жертви са прославените Пантери от Юга… — последните му думи бяха посрещнати с енергични кимания и одобрително мърморене. „Обичат да ги ласкаят“ — помисли си Амеротке, а на глас продължи: — Всички знаете колко голям е районът край реката в Тива, където се събират всички новопристигнали в града. Нубийци, кушити, хети, пътници от Пунт, либийци, пустинни бродници, обитатели на пясъците… Там се излива цялата тъмна сган от Червените земи. Някои идват за покупки, други търсят какво да откраднат, а трети пристигат, за да си намерят работа, да бъдат наети за някое мръсно дело…

— Жалко, че не взехме пленници — намеси се Небамум.

— Дори и да бяхме — възрази Амеротке, — много се съмнявам, че някой от тях познава лично онзи, който ги е наел. Можело е да стане в сенчестия ъгъл на всяка винарна, нали? Повечето от тях, като им покажеш шепа злато или сребро, изобщо няма да се интересуват кой си и как изглеждаш. А като се прибави и обещание за доплащане… Пък и този, който ги е наел, сигурно ни е описал като грохнали и стари, но заможни благородници, изпълняващи тайна мисия на фараона. Възможно е обитателите на пясъците да не са възнамерявали да ни избият, а само да ни задържат като разменна стока за откуп… — никой не възрази. Амеротке ги огледа тържествуващо. — След като вече успях да привлека вниманието ви — заяви им той, — позволете ми да продължа с въпросите си. Какво установихме досега? — всички погледи бяха събрани в него. — Първо, медальоните, взети от Мерецегер преди около трийсет години, навярно са били откраднати, най-вероятно от някой офицер или пък високопоставен служител от царския съвет. Второ, убийството на Бейлет. Той отива сам в Червения параклис при храма на Сет. Малцина — и повечето от тях присъстват тук — са знаели за склонността му към усамотение. Трето, всеки от влизащите в оня параклис е позната личност. Не са постъпвали сведения за случаен посетител на храма на Сет. А всеки от вас би могъл да отиде там, без да събуди и най-малко подозрение. Четвърто, Бейлет бе воин, служещ си ловко с оръжията, макар и не толкова умело, колкото нападателят… Пето, не става дума за обикновено убийство, а за ритуално извършено светотатство. Тялото на Бейлет е било съзнателно осакатено. Шесто — забавляваше се вътрешно Амеротке, почувствал се като наставник пред група млади писари, — трупът на Мерецегер е под юрисдикцията на Дома на тайните. Малцина знаят къде е била погребана. До днес и аз не знаех, което не се отнася за нито един от вас. Всички вие сте знаели. Някой е отишъл на мястото и е отмъкнал останките на трупа. И последно, стигаме до днешното нападение. Организаторът трябва да разполага с голямо богатство, но не това е всичко — посочи той към Пешеду, който през цялото време седеше притихнал и вглъбен в себе си. — Уважаеми Пешеду, вие сте запознат с установената практика. През цялото днешно пътуване не отворих пред вас и дума за делото, което разглеждам в Залата на двете истини. Сега си позволявам да говоря, защото има свидетели. Вие също сте подложен на своеобразно нападение: дъщеря ви е обвинена в грозно убийство.

— Какво искате да кажете? — попита Карнак, посочвайки Пешеду. — Всички съчувстваме на нашия другар. Нима имате предвид, че смъртта на Ипумер е свързана по някакъв начин с гибелта на Бейлет? — зазвуча почти подигравка в гласа му. — С какво можете да го докажете?

— Известно ли ви беше, че Ипумер, ако все пак това е истинското му име, е бил хиксоски благородник? — отзова се Амеротке с леко прикрита насмешка.

Спътниците му го загледаха като онемели.

— Невъзможно! — озъби се Пешеду.

— Не се шегувам, нито говоря небивалици — отсече Амеротке. — Скоро всички ще го научат. Има още нещо, което е по-важно. Знаехте ли, че направих оглед на вещите, останали от Ипумер? И намерих един медальон, точно копие на изпратените до вас?

Пешеду подскочи.

— Не мога да повярвам! — отдалечи се той на няколко крачки от групата, след което се върна: — Беше само някакъв писар! — извика генералът. — Жалък червей, опитал се да прелъсти дъщеря ми!

— Седни! — заповяда му Карнак. — И не си пускай гласа.

— Мисля, че е бил доста повече от това — внимателно отбеляза Амеротке. — И така, уважаеми ветерани, имам към всеки от вас два въпроса. Ипумер обръщал ли се е към някого от тук присъстващите? — въпросът му предизвика взрив от опровержения. — Познавал ли го е някой от вас? — след като получи същия отговор, съдията отпи от чашата си и продължи: — Някой да е препоръчал Ипумер за поста му в Дома на войната? Питам ви, тъй като направихме проверка в Залата с архивния фонд. Досието на Ипумер е изчезнало: взел го е или лично той, или човекът, който го е наел и е отворил за него вратите на столицата ни.

При други обстоятелства Амеротке би се забавлявал на смайването, което предизвикаха думите му. Всеки от влиятелните офицери декларира на висок глас невинността си. Че не са се познавали с Ипумер и че определено нямат нищо общо с назначаването му като писар в Дома на войната.

— Уважаеми Амеротке… — надвика врявата Карнак. — Уви, преценката ми за вас се оказа погрешна. Чувал бях за делата ви като офицер във войската на божествената. Мислех ви за късметлия, отгледан в саксия, който го бива само да задава въпроси в Залата на двете истини. А се оказахте мъж, който умее да се бие и да участва в поход, макар че не го правите от сърце. При това виждам, че сте съобразителен и хитър като мангуста.

Амеротке се поклони в отговор на двусмисления комплимент.

— Ще попитам направо — наблегна той, — къде сте били по времето, когато е станало убийството на Бейлет? Имам и собствена теория. Ипумер е с хиксоски произход, така че има връзка между него и култа, свързан с Мерецегер. Той идва в Тива с мисълта да ви причини възможно най-голямо зло. Но поради една или друга причина — тръсна глава Амеротке — се е отклонил от първоначалните си намерения, евентуално заради красавицата Нешрата. Това е отделна тема. Много по-важен за мен е не Ипумер — той е мъртъв, така или иначе, — а онзи, който го е наел. Сега, господа, пред нас се е изпречила душа, черна като нощта и злонамерена като току-що разбудена усойница. Може да е мъж, но може и да е жена. Във всеки случай тази личност, която е държала в ръцете си Ипумер и му е осигурила длъжността в Тива, обезателно е замислила страховито отмъщение за всички вас. Първоначалният план за атака чрез Ипумер се е оказал неуспешен. Подозирам, че сега убиецът е решил да премине към еднолична разправа. Започва със смъртта на Бейлет. Следва покушението срещу Небамум. Днес видяхме третия удар. Повярвайте ми, Пантери от Юга, усойницата е готова да атакува отново.