Дъглас Престън
Тайният кодекс (55)

55.

Майк Граф се настани в креслото край огъня и преметна крак върху крак с живо, любезно изражение на лицето. Това винаги удивляваше Скиба — как, сякаш напук на всичко, Граф съумяваше да запази тази хладна аура на самоувереност. Граф можеше да закара собствената лодка на Харон по Стикс до самите порти на ада, с все същото свежо изражение, убеждавайки пътниците, че раят е ей там, зад завоя.

— Какво мога да направя за теб, Майк — попита Скиба любезно.

— Какво стана с акциите през последните два дни? Скочиха с десет процента.

Скиба поклати глава. Както се казва, цялата къща гореше в пламъци, докато в кухнята Граф се оплакваше, че кафето му е студено.

— Просто бъди доволен, че оцеляхме след статията за флоксатана в „Джърнъл“.

— Толкова по-основателна причина имаме да се притесняваме, че акциите ни се качват.

— Виж, Майк…

— Люис, не си казал на Фенър миналата седмица за Кодекса, нали?

— Казах му.

— Исусе Христе. Знаеш го каква отрепка е. Сякаш си нямаме достатъчно неприятности и без продажбата по вътрешна информация.

Скиба го погледна. Наистина, преди много време трябваше да се отърве от Граф. Граф толкова ги бе злепоставил и двамата, макар сега да не ставаше въпрос за това. Какво значение имаше? Всичко бе свършило — за Граф, за компанията, и особено за него. Идваше му да изкрещи. Под него зееше бездънна пропаст — в момента бяха в процес на свободно падане — а Граф все още не го знаеше.

— Щеше да смъква акциите ни при продажбите. Трябваше да го направя, Майк. Фенър не е глупак. Няма да обели и дума за това. Ще рискува ли да провали целия си живот заради няколкостотин хиляди?

— Шегуваш ли се? Той ще събори собствената си баба, за да грабне някое пени от тротоара.

— Не, Фенър, дребните акционери са тези, които продаваха позициите си.

— Това обяснява не повече от трийсет процента.

— Майк, стига. Достатъчно. Не осъзнаваш ли какво става? Свърши. Ние приключихме. „Лемпе“ приключи.

Граф го погледна удивено.

— За какво говориш? И това ще мине, ще издържим. Веднъж да вземем Кодекса, Скиба, всичко ще е наред.

Скиба усети, че се изчервява при споменаването на Кодекса.

— Ти наистина ли мислиш, че Кодексът ще реши проблемите ни? — Той говореше спокойно.

— Защо не? Да не би нещо да пропускам? Променило ли се е нещо?

Скиба поклати глава. Какво значение имаше това? Какво изобщо имаше значение?

— Люис, това пораженско настроение не ти подхожда. Къде се дяна прословутата ти борбеност?

Скиба беше уморен, безумно уморен. Този аргумент беше безполезен. Всичко свърши. И нямаше смисъл от приказки. Единственото, което можеха да направят сега, беше да чакат: да чакат края. Бяха напълно безсилни.

— Когато представим Кодекса в пълния му блясък — продължи Граф, — акциите на „Лемпе“ ще скочат до тавана. Нищо не води така бързо към целта, както успехът. Акционерите ще ни простят и това ще отнеме вятъра от платната на председателя на Комисията по ценни книжа — Господин Винаги Прав. Ето защо се тревожа за тези продажби по информация. Ако някой спомене нещо за Кодекса на човек, който на свой ред го изпее на тъща си, която пък телефонира на племенницата си в Ню Джърси… иди тогава, че се оправдавай. То е като да избягаш от данъците, винаги ще те намерят. Виж какво се случи с Марта…

— Майк?

— Какво?

— Омитай се оттук.

Скиба изгаси осветлението, изключи телефоните и изчака да се стъмни. На бюрото му имаше само три неща: малкото пластмасово шишенце с таблетки, шейсетгодишния „Макалан“ и една чиста стъклена чаша.

Беше време за голямото плуване.