Дъглас Престън
Тайният кодекс (71)

71.

Хаузър говореше меко, утешително, с вдигнато оръжие, готов да го използва при най-лекото движение. Тримата братя и индианецът, които седяха срещу отворената врата на гробницата, се обърнаха към него, в очите им се четеше ужас.

— Не се безпокойте, няма нужда да ставате. И не мърдайте. — Той спря. — Филип, толкова се радвам да видя, че си се оправил. Изминал си дълъг път от хилавото конте, което влезе в офиса ми преди два месеца с тази смешна лула.

Хаузър направи малка крачка напред, напрегнат, готов да ги покоси при най-незначителното движение.

— Колко мило, че ме доведохте до гробницата. Даже сте отворили вратата вместо мен! Изключително съобразително. А сега ме слушайте внимателно. Ако изпълнявате заповедите ми никой няма да пострада.

Той млъкна и изучаващо се спря върху лицата им. Никой не изглеждаше паникьосан, но и никой не се канеше да се прави на герой. Бяха разумни хора. Той произнесе по възможно най-мекия и любезен начин:

— Някой да каже на индианеца да остави долу лъка и стрелите си. Бавно, без резки движения.

Борабей свали колчана и лъка и ги остави да паднат пред него.

— О, индианецът разбирал английски! Добре. А сега искам да помоля всеки от вас да извади от ножницата мачетето си и да го сложи на земята. Един по един. Ти пръв, Филип. Остани седнал.

Филип изпълни заповедта.

— Върнън?

Върнън повтори движението бавно, последван от Том.

— А сега, Филип, искам да отидеш до мястото, където сте си оставили раниците, да ги вземеш и да ми ги донесеш. Направи го бързо. — И той направи красноречив жест с оръжието си.

Филип събра раниците и ги сложи в краката на Хаузър.

— Чудесно! А сега да изпразним джобовете. Обърнете ги с хастара навън и ги оставете в това положение. Оставете всичко на земята пред вас.

Те се подчиниха. Хаузър се изненада, когато видя, че не бяха взели от гробницата онова, което той предполагаше.

— Сега се изправете. Всички едновременно, с бавно движение. Добре! А сега движете краката си от коленете надолу, и с малки крачки, като държите ръцете си напълно неподвижни, отстъпете назад. Заедно. По една крачка.

Докато те отстъпваха по този абсурден начин, Хаузър се приближи напред. Те се скупчиха инстинктивно, както правят хората, когато ги грози опасност — особено под дулото на оръжие. Беше го виждал и преди, и това правеше нещата много по-лесни.

— Всичко е направо чудесно — произнесе той меко. — Не искам да нараня никого — единственото, което искам са погребалните предмети от гробницата на Макс. Аз съм професионалист и като повечето професионалисти не обичам да убивам. Точно така. Пръстът му помилва гладката пластмасова изпъкналост на спусъка, намери мястото си и започна да дърпа назад до пълна автоматична позиция. Те стояха. И не можеха да направят нищо. Мъртви щяха да бъдат по-добри.

— Никой няма да бъде наранен. — След което не можа да се въздържи да не добави: — Никой няма да усети нищо. — Той притисна този път спусъка наистина и усети незначителното поддаване, което познаваше толкова добре, онова мигновено отпускане след усещането за съпротивление. В същия момент обаче улови внезапно движение с периферното си зрение и преди да е осъзнал какво става, последва експлозия от искри и пламък и той почувства жестоко опарване. В яростта и изненадата си откри бясна стрелба напосоки; куршумите рикошираха в каменните стени и преди да рухне върху камъните той зърна ужасѐн съществото, което го бе нападнало.

Беше излязло от вътрешността на пещерата, полуголо, с лице бяло като на вампир, с хлътнали дълбоко очи, разнасящо смрад на разложение; костите на крайниците му бяха сиви и хлътнали като на мъртвец, а в ръцете си държеше горяща факла, същата, с която го бе ударило и с която явно се канеше да го удари отново. В зейналата му уста се виждаха потъмнели зъби.

„По дяволите, това беше духът на Максуел Бродбент!“