Дъглас Престън
Тайният кодекс (68)

68.

Четиримата братя стояха като вкопани в земята, взирайки се в правоъгълника мрак. Не можеха да помръднат, нито да проговорят. Секундите се проточиха в минути, докато зловонието, идващо отвътре, се поуталожи. Никой не се осмеляваше да прекрачи. На никого не му се искаше да види какви ужаси се крият вътре.

Изведнъж се чу глуха кашлица, последвана от тътрене на крака.

Те стояха безмълвни, в очакване.

Звукът се усили. Тогава Том разбра: баща им беше жив. Излизаше от гробницата. При все това Том не намираше сили да се помести. Нито пък някой от братята му. Точно когато напрежението стана нетърпимо, в средата на черния правоъгълник започна да се материализира едно призрачно лице. Пристъпвайки несигурно, привидението изплува в здрача. Още една крачка — и бе в действителността.

Беше по-ужасяващ и от труп. Спря пред тях, олюлявайки се, като мигаше с очи. Напълно гол, смален, прегърбен, мръсен, около него се носеше дъх на смърт. Устата му зееше отворена, като на луд. Примигна, подсмръкна, отново примигна на дрезгавата светлина с празни, безцветни очи. Лицето му изразяваше неразбиране.

Максуел Бродбент.

Секундите се точеха, братята стояха неподвижни и безмълвни.

Бродбент ги гледаше, едното му око трепкаше. Той примигна отново и изправи глава. Подутите очи, хлътнали в огромни тъмни кръгове, се спираха бавно върху лицето на всекиго от тях. Той си пое шумно дъх.

Независимо колко му се искаше, Том не можеше да произнесе и дума. Само гледаше как баща им продължава да се взира в тях. Очите му преминаха още веднъж по лицата им, вече с по-смислен израз. Той се изкашля, устата му помръдна, но от нея не излезе никакъв звук. Бродбент протегна трепереща ръка, след което устните му се разтвориха. Прочисти гърлото си, избоботи нещо и се приближи още малко. Пое дъх отново и произнесе:

— Защо, по дяволите, толкова се забавихте?

Думите му прогърмяха и отекнаха в скалите, повторени от ехото. Магията изчезна. Това беше техният стар баща, в плът и кръв, какъвто си го знаеха. Том и останалите се втурнаха да го прегръщат. Той ги прегърна всички наведнъж, после един по един, като ги стискаше здраво с изненадващо силните си ръце.

След това отстъпи назад. Сякаш бе възвърнал предишния си ръст.

— Исусе Христе, — каза той и избърса лицето си. — Исусе, Исусе Христе!

Гледаха го и не знаеха какво да отговорят. Той поклати посивялата си едра глава:

— Исусе всемогъщи, радвам се, че сте тук. Господи, сигурно воня. Погледнете ме. Целият съм в боклуци. Гол, мръсен, отвратителен.

— Не, изобщо не — каза Филип. — Вземи и облечи това — И той му подаде ризата си.

— Благодаря ти, Филип. — Максуел облече ризата и я закопча несръчно, с отвикналите си пръсти. — Кой ти пере дрехите? Тази риза е истинско наказание. — Той се опита да се засмее, но смехът му премина в кашлица.

Когато Филип започна да събува панталона си, Бродбент вдигна едрата си ръка:

— Няма да оставя гол собствения си син.

— Татко…

— Погребаха ме гол. Свикнах така.

Борабей бръкна в раницата си от палмови листа и извади парче украсено платно.

— Облечи това.

— Ще ставам местен, а? — Бродбент несръчно го уви около кръста си. — Как се завързва това нещо?

Борабей му помогна да го завърже с конопена връв.

След това всички млъкнаха отново.

— Благодаря на Господа, че си жив — произнесе след няколко минути Върнън.

— Отначало не бях сигурен, мислех си, че съм умрял и съм отишъл в рая.

— Какво? Ти, в рая? Старият атеист сега вярва в рая? — вдигна вежди Филип.

Той погледна Филип, усмихна се и поклати глава:

— Толкова неща се промениха.

— Не ми казвай, че си открил Господ.

Бродбент завъртя глава и потупа сина си по рамото. Направи го с неприкрита нежност:

— Радвам се, че те виждам, синко.

После се обърна към Върнън:

— И теб, Върнън. — Огледа се, местейки сините си очи от един към друг. — Том, Върнън, Филип, Борабей — аз съм изумен. Направихте го. Открихте ме. Храната и водата ми бяха на свършване. Щях да издържа не повече от ден-два. Вие ми дадохте втори шанс. Не съм го заслужил, но го приемам. Премислих доста в тази тъмна гробница…

Той вдигна очи нагоре, към пурпурното море от планини и златното небе, и пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита Върнън.

— Ако имаш предвид рака, сигурен съм, че продължава да си е в мен — просто още не съм ритнал камбаната. Остава ми някой и друг месец. Проклетникът, влязъл ми е в мозъка — досега не съм ви го казвал. Но дотук добре: чувствам се страхотно. — Той се огледа — Хайде да се разкарваме оттук.

Том каза:

— За съжаление, това не е чак толкова просто.

— Как така?

Том погледна братята си:

— Имаме проблем и той се казва Хаузър.

— Хаузър! — Бродбент беше шокиран.

Том кимна и разказа на баща им всички подробности за тяхното пътуване.

— Хаузър! — повтори Бродбент, гледайки към Филип. — Вие сте се обединили с това копеле?

— Съжалявам — каза Филип. — Предполагах…

— Предполагаше, че той знае накъде съм тръгнал. Грешката е моя: трябваше да предвидя тази възможност. Хаузър е безмилостен садист, веднъж почти уби едно момиче. Най-голямата грешка в живота ми е, че съм го взел за партньор. — Той се отпусна на скалата и поклати глава — Не мога да повярвам на какви рискове сте се изложили тук. Господи, каква грешка направих. Всъщност, последната измежду многото.

— Ти си ни баща — прекъсна го Борабей.

Бродбент изсумтя:

— Какъв баща само! Да ви подложа на такова нелепо изпитание. Навремето идеята ми изглеждаше добра. Не мога да разбера как изобщо ми е хрумнало. Що за глупаво и лекомислено копеле съм бил!

— Е, и ние не сме били точно „Тримата Ми Сина“ — каза Филип.

— Четирима сина — поправи го Борабей.

— А може би има и други? — попита Върнън, вдигайки вежди.

Бродбент поклати глава.

— Не и доколкото на мен ми е известно. Четирима прекрасни сина, ако ми е стигал мозъкът да го осъзная. — Той спря сините си очи върху Върнън. — С изключение на тази брада, Върнън. Исусе Христе, кога ще вземеш да подстрижеш всичките тези косми? Изглеждаш като арабски молла.

— Ти самият не си кой знае колко изрядно подстриган и избръснат — ухили се Върнън.

Бродбент махна с ръка и се засмя:

— Забрави какво казах. Старите навици са упорито нещо. Остави си проклетата брада.

Настъпи неловка тишина. Слънцето се издигаше високо над планините, а светлината от златна бе станала бяла. Над главите им изпърха рояк птици и с плавни движения се стопи в далечината.

Том се обърна към Борабей:

— Трябва да обмислим плана си за спасение.

— Да, братко. Вече мисля за това. Ще почакаме тук, докато се мръкне. После ще тръгнем обратно. — Той погледна към ясното небе. — Тази вечер ще вали, ще имаме прикритие.

— И какво стана с Хаузър? — попита Бродбент.

— Търси гробница в Белия град. Не си е и помислял да погледне в скалите. Мисля, че му се изплъзнахме. Той не знае, че сме тук.

Бродбент се огледа.

— Не носите ли някаква храна с вас за всеки случай? Онова, което ми бяха оставили в гробницата, не беше много подходящо като за път.

Борабей извади храна от раницата си и започна да я разопакова. Бродбент направи няколко колебливи крачки и спря:

— Пресни плодове… Мили боже! — Той взе едно манго и го захапа. От устата му потече сок и няколко капки капнаха върху ризата — Божествено е! — Той натъпка устата си и си взе второ, след което продължи с малко пушено филе от гущер.

— Борабей, можеш да отвориш ресторант.

Том гледаше баща си. Все още не можеше да повярва, че е жив. Имаше нещо нереално в това. Беше се променило всичко и нищо.

Бродбент завърши с яденето и се облегна на каменната стена, вперил поглед към планините.

— Татко — обърна се към него Филип, — ако нямаш нищо против, би ли ни разказал какво ти се случи в гробницата?

— Филип, ще ви разкажа всичко. Първо имаше голямо погребение — сигурно Борабей ви е разказал за него. Помолих Ках да ми даде напитка, която да ме изпрати в отвъдното. Следващото, което си спомням е, че се събудих. Бях черен като катран. Като убеден атеист, винаги съм вярвал, че смъртта е краят на мисленето. Така беше. Но аз бях тук и мислех, съзнавах, дори си помислих, че вече съм мъртъв. Никога не съм бил по-уплашен през живота си. А после, когато започнах да опипвам около себе си в тъмното, изпаднах в пълна паника и си помислих: „Не само съм мъртъв, но и съм в ада.“

— Не може наистина да си го вярвал — каза Филип.

Баща му поклати глава:

— Вярвах го. Нямаш представа колко ужасен бях. Стенех и виех като изгубена душа. Молех се на Бога на колене, разкайвах се, обещавах да бъда по-добър, ако ми даде втори шанс. Чувствах се като някой от онези нещастници в „Страшният съд“ на Микеланджело, които просят снизхождение, докато демоните ги дърпат надолу към огненото езеро.

— А после, когато се изтощих от молитви и разкаяния, разумът ми започна да се връща по малко. Тогава започнах да обикалям, да пълзя наоколо и осъзнах, че съм в гробницата. Светна ми, че изобщо не съм мъртъв и Ках ме е погребал жив. Така и никога не ми прости за онова, което бях сторил на баща му. Би трябвало да се досетя. Ках винаги ме е смятал за хитра стара лисица. Когато намерих храната и водата, вече знаех, че ме чака дълго изпитание. Бях планирал всичко това да бъде едно забавно предизвикателство за трима ви. А после внезапно се оказа, че моят живот зависи от това дали ще успеете.

— Забавно предизвикателство? — повтори Филип скептично.

— Исках да ви принудя да направите нещо по-важно с живота си. Това, което не осъзнавах е, че всеки от вас прави нещо важно — така е, живеете живота си по начина, по който искате да го живеете. Кой съм аз, че да ви съдя? — Той млъкна, прочисти гърлото си и поклати глава. — Тук бях затворен с онова, което смятах, че е мое съкровище, делото на живота ми — а това беше глупост. Беше ненужно. Изведнъж се оказа, че то не означава нищо. В тъмното не можех дори да го гледам. Затварянето тук ме разтърси напълно. Накара ме да се размисля за целия си живот, макар и с не особено желание. Бях лош баща за вас, лош съпруг, алчен, егоистичен — и тогава започнах да се моля и да се разкайвам.

— Не — каза Филип.

Бродбент кимна.

— Но какво можех да направя? После дочух гласове, чукане и блъскане и вътре проникна светлина. Появихте се вие! Моите молитви се бяха сбъднали!

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си станал религиозен?

— Дяволски си прав, наистина станах религиозен. — Той впери поглед към безкрайните планини и джунглата. Обърна се към синовете си: — Колко странно, чувствам се сякаш съм бил умрял и сега съм се преродил.