Дъглас Престън
Тайният кодекс (63)

63.

Паянтовият мост се простираше пред Том, люлееше се и тракаше под напора на вятъра, запокитвайки парчета бамбук и лиани в огромната пропаст, която зееше под него. Мъглата бе станала по-плътна и той виждаше едва на двайсет крачки пред себе си. Звукът от водопада отекваше отдолу като далечен рев на разярено животно и с всяка крачка мостът се разлюляваше още по-силно.

Борабей бе тръгнал пръв, Върнън — след него, после Филип. Том се движеше последен.

Те пълзяха странишком по долното въже, Том следваше братята си, движейки се толкова бързо, колкото сигурността позволяваше. Основното въже беше мокро и хлъзгаво от мъглата, усуканите влакна — влажни и изгнили, а много от вертикалните връзки се бяха скъсали и на местата им зееха дупки. При всеки порив отдолу мостът се разлюляваше и изтрополяваше и Том трябваше да спре и да се вкопчи здраво, докато това премине. Той се опита да не гледа напред, а да се съсредоточи на не повече от метър пред себе си. „Едно движение“, каза си той. „Още едно.“

Поредното напречно въже, явно по-изгнило от останалите, направо остана в ръката му и той залитна от ужас, преди да успее да сграбчи друго. Спря, за да даде на сърцето си да се успокои. Като напредваше предпазливо, той започна да проверява всяко въже, подръпвайки го, преди да му се довери. Хвърли поглед напред. Братята му се мержелееха като смътни сенки в призрачната мокра мъгла, обливани от местещата се светлина, хвърляна от силния прожектор зад тях.

По-нататък се измъкнаха на моста, който все по-силно се люлееше и тракаше, бамбукът скърцаше, а въжетата стенеха като живи. Тук, по средата, вятърът духаше много по-силно, възпирайки движението им напред. По едно време внезапният му порив накара моста да се разлюлее като от спазъм. Том не можеше да спре да мисли какво им бе разказал Дон Алфонсо — за бездънната пропаст, за телата, които падат, преобръщайки се отново и отново, цяла вечност, докато накрая се превърнат в прах. Той потръпна и се опита да не поглежда надолу, но докато местеше краката си, сякаш някой го накара да надзърне в зашеметяващото пространство, потопено в мъгла, което се губеше в бездънен мрак. Бяха почти до средата: вече се виждаше къде мостът достига най-ниската точка на кривата и започва да се издига нагоре, за да срещне отсрещната страна на пропастта.

Един особено силен талаз на вятъра разклати за пореден път моста. Том стисна по-здраво. Чу глух вик и видя пред себе си как две парчета изгнило въже политат надолу с въртеливи движения; Филип внезапно се олюля и се вкопчи във въжето със сгъвката на лакътя си, а краката му се замятаха безпомощно над празнотата.

„О, Господи“, помисли си Том и забърза. Нямаше начин брат му да успее да се задържи така повече от няколко минути. Той стигна до него. Филип висеше мълчаливо, опитвайки се да прехвърли крака си отгоре, лицето му бе изкривено от усилие и ужас. Другите бяха изчезнали в мъглата.

Том се наведе, обви едната си ръка около въжето, а другата се опита да провре под мишницата на Филип. Внезапно обаче краката му полетяха нагоре и той за миг увисна над пропастта, преди да успее да се изправи. Усети, че сърцето му ще се пръсне; погледът му се замъгли от ужас и той едва успяваше да си поеме дъх.

— Том — чу той сподавения глас на брат си, слаб като на дете.

Том се притисна о въжето над Филип:

— Повдигни се — каза му той, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Помогни ми. Повдигни тялото си. Аз ще те хвана — Той протегна ръка, готов да хване бързо колана на Филип.

Филип се опита да се повдигне и захвана крака си за въжето, но не можа да се задържи и от усилието се изпусна. Извика. Том видя как пръстите му сграбчват въжето, как го стисва с две ръце. От устните му излезе звук на ужас.

— Опитай отново — извика Том. — Повдигни тялото си. Нагоре!

Филип се надигна и Том се опита да хване колана му, но отново се подхлъзна и за миг кракът му увисна над пропастта и той остана да се държи единствено за една изгнила въжена връзка. Дръпна се назад, преглътна и си пое дъх, за да успокои ритъма на сърцето си, което биеше до пръсване. Едно парче бамбук се беше разхлабило от усилията им и падна долу, преобръщайки се бавно, докато изчезна от поглед.

„Има не повече от пет секунди“, помисли си Том. Това би бил последният шанс за Филип.

— Повдигни се. Колкото можеш, дори и ако трябва да се пуснеш. Бъди готов. Едно, две, три!

Филип се повдигна и този път Том се пусна с една ръка, държейки се с другата за изгнилото въже, което му позволи да се протегне по-надалеч, за да улови колана на Филип. За миг и двамата увиснаха, с почти цялата си тежест върху въжето, и с неимоверен напън Том издърпа брат си отгоре и падна върху него.

Известно време останаха така, без да могат да проговорят от ужас. Том чуваше накъсаното дишане на Филип.

— Филип? — успя да произнесе най-накрая той. — Добре ли си?

Дишането на брат му постепенно се успокояваше.

— Добре си — заключи той. — Всичко е наред. Свърши. Спасен си.

Мостът се разлюля от мощен тласък на вятъра. Откъм Филип дойде клокочещ звук и цялото му тяло се уви около въжето.

Мина повече от минута. Една много дълга минута.

— Ще можеш ли да се движиш? — попита Том. — Трябва да се изправиш.

Последва нов порив на вятъра и мостът затанцува под тях.

— Не мога.

Том разбра какво имаше брат му предвид. На него самия му се искаше да се увие около основното въже и да остане там завинаги.

Мъглата взе да се вдига и поривите на вятъра се подновиха с нова сила. Движението не беше равномерно, а с усукване накрая, с тласък, който всеки път заплашваше да ги запрати в мрака долу.

Люлеенето се успокои.

— Изправи се, Филип.

— Не.

— Трябва. Сега. — Времето беше нещо, с което не разполагаха. Мъглата се вдигна и се проясни. Прожекторите светеха ярко. Войниците трябваше само да се обърнат и да погледнат. Той протегна ръка: — Подай ми ръка и аз ще те изправя.

Брат му подаде треперещата си ръка, Том я стисна и издърпа брат си нагоре. Мостът се разклати и Филип се улови за вертикалното въже. В този момент духна отново и те замръзнаха. Филип простена от ужас. Том се накланяше от една страна на друга, затаил дъх. Пет минути мостът скърцаше и тракаше под краката им, петте най-дълги минути в живота им. Ръцете ги боляха от усилието да стискат. Най-сетне всичко се успокои.

— Да тръгваме.

Филип премести единия си крак, слагайки го предпазливо върху въжето, после другия, после премести ръцете си, движейки се странишком. След пет минути бяха от другата страна. Борабей и Върнън ги чакаха в тъмното и всички заедно потънаха в мрачната гора, подтичвайки, доколкото им позволяваха силите.