Дъглас Престън
Тайният кодекс (60)

60.

Том се измъкна от хамака си в 1:00 след полунощ. Нощта беше непрогледна. Облаци бяха скрили звездите и в листата на дърветата шушнеше неспокоен вятър. Единствената светлина идваше от купчината въглени в угасващия огън, които хвърляха червеникаво сияние върху лицата на десетте индиански воини. Те продължаваха да седят в кръг около огъня, без да помръднат и без да проронят и дума цяла нощ.

Преди да събуди другите, Том взе бинокъла си и отиде да погледне още веднъж Белия град. Светлините продължаваха да обливат висящия мост, войниците бяха в разрушеното си укрепление. Какво ли ги чакаше напред? Може би Филип беше прав и това беше самоубийство. Може би Максуел Бродбент беше мъртъв в гробницата си и те рискуваха живота си напразно. Но всичко това нямаше значение: той трябваше да го направи.

Тръсна глава и отиде да събуди останалите, но завари повечето от тях будни. Борабей разпали огъня, трупайки нови цепеници, и сложи една тенджера с вода да кипне. Сали се присъедини към тях скоро след това. Лицето й изглеждаше уморено и посърнало.

— Спомняш ли си какво казва генерал Патън за първата жертва в една битка?

— Не.

— Първата жертва в една битка е планът на битката.

— Значи не вярваш, че планът ни ще успее? — погледна я Том.

Тя поклати глава:

— По всяка вероятност не. — Тя се озърна, после погледна винтовката и започна да я лъска ненужно.

— Какво мислиш, че ще се случи?

Тя тръсна глава мълчаливо и по гърба й се посипаха златните вълни на косата й. Том осъзна, че е много разтревожена.

— Трябва да го направим, Сали — сложи той ръка на рамото й.

— Знам.

Върнън се присъедини към тях покрай огъня и четиримата изпиха чая си в пълно мълчание. Том погледна часовника си. Два часът. Озърна се за Филип, но брат му още не бе излязъл от колибата. Той кимна към Борабей и те се изправиха. Сали преметна винтовката през рамо, нарамиха и палмовите раници с храна, вода, кибрит и другите необходими неща. Тръгнаха в тънка нишка, Борабей най-отпред, войниците се построиха отзад.

На десетина минути път от лагера Том чу, че някой тича отзад и всички спряха и се ослушаха. Бойците сложиха стрелите и опънаха лъковете. В следващия момент се появи Филип, задъхан.

— Идваш да ни пожелаеш късмет ли? — попита Върнън с лек сарказъм в гласа.

Филип си пое няколко пъти дъх, преди да отговори:

— И през ум не ми е минавало да се присъединя към този вятърничав план. Но, по дяволите, няма да ви позволя да тръгнете към смъртта си сами.