Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Codex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Дъглас Престън. Тайният кодекс

Американска, първо издание

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“, 2005 г.

ISBN 954-530-104-X

История

  1. —Добавяне

47.

Смъртта дойде за Том Бродбент, но не покрита с черна мантия и с коса. Дойде като грозно, свирепо лице на червени и жълти ивици, с настръхнала зелена козина, със зелени очи, черна коса и изпилени бели зъби. Наведе се към него и го побутна с пръсти. Но смъртта, която Том очакваше, не беше пристигнала. Вместо това ужасяващото същество му изля някаква гореща течност в гърлото, после повтори. Той се съпротивляваше безволево, но после се предаде, преглътна я и заспа.

Събуди се с неприятно чувство за сухота в гърлото и пулсираща болка в главата. Намираше се в сламена колиба и лежеше в сух хамак. Беше облечен в чиста тениска и къси панталони. Отвън слънцето грееше и джунглата беше изпълнена със звуци. Потрябва му доста време да си спомни кой е и какво правеше тук, но после паметта му се върна и парчетата започнаха да се наместват: изчезването на баща му, странното завещание, пътуването по реката, шегите и поговорките на Дон Алфонсо, малкото сечище с изглед към Сиера Азул, умирането под изгнилия дънер в дъжда.

Струваше му се, че всичко това се е случило много, много отдавна. Чувстваше се обновен, прероден и крехък като бебе.

Той повдигна глава нагоре, доколкото безумното главоболие позволяваше. Хамакът до него беше празен. Усети, че сърцето му се свива. Кой беше лежал в този хамак? Сали? Върнън? Кой беше умрял?

— Хей! — извика той слабо, опитвайки се да седне. — Има ли някой тук?

Отвън се чу някакъв звук и влезе Сали.

Появата й беше като внезапно изгряло злато.

— Том! Толкова се радвам, че вече си по-добре.

— О, Сали, видях, че хамакът е празен и си помислих…

Тя се приближи и стисна ръката му:

— Все още всички сме тук.

— Филип?

— Още е болен, но е много по-добре. Върнън утре би трябвало да е по-добре.

— Какво се случи? Къде сме?

— На същото място. Трябва да благодариш на Борабей, когато се върне. Той отиде на лов.

— Борабей?

— Планински индианец. Той ни намери и ни спаси. Грижеше се за нас и ни лекуваше.

— Защо?

— Не знам.

— Колко време бях болен?

— Всички боледувахме около седмица. Имали сме треска, която той нарече bisi. Той е лечител. Не като мен, а истински curandero. Давал ни е лекарства, хранил ни е, спасил ни е живота. Дори говори малко английски.

Том се опита да седне.

— Още не бива — възпря го тя и му помогна отново да легне. — Пийни от това.

Той пое канчето, пълно със сладка напитка и го изпи до дъно. Малко след това усети силен глад.

— Мирише ми на нещо много вкусно.

— Сварена гугутка а ла Борабей. Ще ти донеса малко. — Тя го погали по бузата.

Том вдигна очи към нея, припомняйки си отново всичко.

— Ще мине доста време, преди да го преодолеем.

— Да.

— Да караме стъпка по стъпка.

Той кимна. Изяде супата, която Сали му донесе и потъна в дълбок сън. Когато се събуди, от главоболието нямаше и следа и той успя да стане от хамака и да излезе навън. Краката му бяха сякаш от гума. Огледа се. Намираха се на същото сечище със същото паднало дърво, но сега то изглеждаше по съвсем различен начин — от влажен гъсталак се бе превърнало в слънчев, открит лагер. Мократа земя бе застлана с папратови клони като с пружиниращ, зелен килим. Имаше две спретнати колиби, покрити с палмови листа и огнище, около което бяха сложени пънове за сядане. Слънчевите лъчи проникваха през високите корони на дърветата, а в пролуката между тях се виждаше Сиера Азул, пурпурна на фона на синьото небе. Сали седеше близо до огъня и когато го видя се изправи и му помогна да седне до нея.

— Колко е часът?

— Десет сутринта — отвърна му тя.

— Как е Филип?

— Лежи в хамака си. Все още е слаб, но ще се оправи. Върнън спа през цялото време, докато имаше треска. Преди малко хапна супа. Борабей ни каза, че трябва да ядем колкото се може повече.

— Къде е този мистериозен Борабей?

— На лов.

В голяма тенджера на огъня се варяха едри късове месо със странни корени и растения. След малко Том се изправи — искаше да види Филип. Той отвори вратата на колибата и прекрачи вътре.

Филип лежеше в хамака и пушеше. Беше все още шокиращо слаб, но раните му бяха заздравели и очите му не изглеждаха хлътнали.

— Радвам се, че си станал, Том — каза той.

— Как се чувстваш?

— Малко слаб в коленете, но иначе в добро настроение. Краката ми са почти излекувани. След ден-два ще мога да вървя.

— Срещна ли се вече с този тип Борабей?

— О, да. Ексцентричен тип. Целият е изрисуван, дискове, татуировки…

— Изглеждаш като нов човек, Филип.

— И ти, Том.

Настъпи неловка тишина, прекъсната от изстрел.

— Здравейте! Братя!

— А, Борабей се е върнал — каза Филип.

Том излезе от колибата и видя най-изумителния дребен индианец да пресича поляната. Горната част на тялото и лицето му бяха боядисани в червено, имаше черен кръг около очите и яркожълти ивици, които пресичаха по диагонал гръдния му кош. Около горната част на ръцете му беше вързана перушина. Беше напълно гол, с изключение на препаската. През корема му минаваше груб белег. Беше с черна коса, подстригана късо, а очите му имаха необикновен лешников цвят, почти зелен. Лицето му бе удивително красиво, с деликатни черти, кожата — гладка и еластична.

Той пристъпи към огъня, в едната си ръка държеше тръба за издухване на стрели, а в другата мъртво животно от някаква непозната порода.

— Братя, донесох месо — каза Борабей на английски и се усмихна. После пусна животното на земята и го прекрачи. Прегърна Том два пъти, като го целуна от двете страни. После отстъпи и сложи ръка на гърдите си:

— Казвам се Борабей, братя.

— Аз съм Том.

— А аз — Джейн — каза Сали.

Борабей се обърна.

— Джейн? Не си ли Сали?

Тя се усмихна.

— Просто се пошегувах.

— Ти, аз, той, ние сме братя — завърши Борабей, като прегърна още няколко пъти официално Том, целувайки го отново.

— Благодаря ти, че ни спаси живота — каза Том.

— Благодаря. Яде ли супа?

— Да. Беше много вкусна.

— Борабей е добър готвач. Трябва да ядеш повече.

— Къде си научил английски?

— Майка ми ме научи.

— Добре говориш.

— Говоря лошо. Но ще се науча от вас и после говоря по-хубаво.

— По-добре — поправи го Сали.

— Благодаря. Някой ден ще отида в Америка с вас, братя.

Това изненада Том. Тук, на това място, толкова далеч от всяка цивилизация, хората все още искаха да отидат в Америка.

Борабей погледна маймунчето, което бе заело обичайното си място в джоба на Том.

— Тази маймунка все плачеше и плачеше, докато ти беше болен. Как се казва?

— Рошавия Неудачник — отвърна Том.

— Защо не я изядохте, когато умирахте от глад?

— Защото съм привързан към нея. Пък и няма да излезе повече от една хапка.

— А защо я наричате Рошавия Неудачник? Какво значи това?

— Ами-и-и, това е прякор за животно, което има козина и на което не му е провървяло кой знае колко.

— Ясно. Научих нова дума, рошав. Искам уча английски.

Сали го поправи:

— Искам да уча английски.

— Благодаря. Казвайте ми, когато бъркам. — Индианецът протегна пръст към маймунката. Тя го хвана с малката си лапичка и го погледна, после изписука и отново се сгуши в джоба на Том.

Борабей се усмихна.

— Рошавия Неудачник мисли, че искам да го изям. Знае, че ние, Тара, обичаме маймуни. Сега ще приготвя храната. — Той отиде до дивеча и го понесе заедно с една тенджера към края на поляната. Щеше да го одере и да го изчисти от вътрешностите.

— Още съм много объркан — каза Том и придърпа пъна, на който седеше, към Сали. — Откъде се взе този Борабей?

— Не знам повече от теб. Борабей ни завари всички болни и умиращи под дънера. Той разчисти мястото, направи колиби, премести ни в тях, нахрани ни, излекува ни. Събра много билки и дори някои твърде странни насекоми — можеш да ги видиш всичките в колибата му. Използва ги за лекарства. Аз първа се оправих. Това стана преди два дни. После му помагах да готви и да се грижи за вас. Треската, която имахме беше кратка, но силна. Не е малария, слава богу, и няма да има остатъчни ефекти. Ако човек не умре първите два дни, минава. Изглежда точно от това умря Дон Алфонсо — Борабей каза, че старите хора са много по-податливи.

При споменаването на стареца Том усети, че го пронизва болка.

— Знам — каза Сали, — и на мен ми липсва.

— Никога няма да го забравя — него и мъдрите му думи. Трудно ми е да повярвам, че вече го няма.

Отсреща Борабей режеше месото на късове и ги хвърляше в тенджерата. Той тананикаше някаква мелодия, която се приближаваше и отдалечаваше с бриза.

— Спомена ли нещо за Хаузър и тия с него и какво ще правят в Сиера Азул?

— Не. Не иска да говори за това. — Тя го погледна и се поколеба: — В един момент тогава си помислих, че с нас е свършено.

— Да.

— Спомняш ли си какво ти казах?

— Много добре.

Тя се изчерви силно.

— Да не би да искаш да си вземеш думите обратно? — попита Том.

Тя поклати глава и русата й коса се разпиля по раменете.

— Никога.

— Добре — усмихна се Том и взе ръката й в своята. Това, през което бяха минали, по някакъв начин бе задълбочило красотата й, бе я направило по-загадъчна, по-духовна. Онази заядлива, отбранителна острота бе изчезнала. Близостта на смъртта ги беше променила всички.

Борабей се върна с няколко сурови мръвки, увити в листо.

— Рошав! — извика той и издаде със зъби звук, подобен на смучене. Маймунчето се показа от джоба на Том. Индианецът протегна ръка и след кратко писукане то грабна едно парче месо и го лапна. После се пресегна за друго, сумтейки от удоволствие.

— С Рошавия Неудачник вече сме приятели — каза Борабей и се усмихна.

 

 

Онази нощ треската на Върнън премина. Той се събуди на следващата сутрин бодър, но все още слаб. Борабей се въртеше около него и изливаше в гърлото му всевъзможни билкови отвари. Прекараха целия ден в лагера, докато индианецът търсеше храна. Върна се чак следобед и извади от торбата, изплетена от палмови листа корени, плодове, ядки и прясна риба. До мръкнало пекоха, опушваха и осоляваха храната, след което я увиха в сухи листа и трева.

— Отиваме ли някъде? — попита Том.

— Да.

— Къде?

— Ще говорим по-късно — отвърна Борабей.

Филип излезе, накуцвайки от колибата, краката му още бяха превързани, лулата стърчеше от устата му.

— Прекрасен следобед — огледа се той.

Приближи се до огъня и седна. Когато си наля от чая, който Борабей беше сварил, каза:

— Трябва да снимат този индианец от „National Geographic“.

Върнън се присъедини към тях и седна.

— Върнън, яж! — Борабей напълни една купа със задушено и му я подаде. Върнън я пое с трепереща ръка, промърморвайки благодарности.

— Добре дошъл в страната на живите — погледна го Филип.

Върнън вдигна вежди, но не отговори. Беше блед и слаб.

— Е, сега сме тук — каза Филип. — Тримата сина.

В гласа му се промъкна внезапна острота, което разтревожи Том. Той пъхна едно дърво в огъня.

— В каква каша се забъркахме само — продължи Филип. — Благодарение на скъпия ни стар татко… Вдигам тост за теб, скъпи стари татко. — Той вдигна чашата с чай и я изля.

Том се вгледа по-внимателно в брат си. Той се бе възстановил изненадващо добре. Очите му най-после бяха живи — живи и изпълнени с гняв.

Филип се огледа.

— И сега какво, братя мои?

Върнън вдигна рамене. Беше блед, лицето му бе хлътнало, под очите му се чернееха тъмни кръгове. Той гребна малко от супата и сръбна. Ръката му трепереше.

— Е, ще препуснем ли обратно, с подвити опашки, като оставим този простак Хаузър да сложи мръсните си лапи върху Липи, Брак, Моне и всичко останало? — Той направи пауза — Или ще продължим към Сиера Азул и може би ще оставим червата си по храстите? — Той запали лулата си и се прокашля. — Това са възможностите ни за избор.

Никой не отговори. Филип ги изгледа изпитателно един по един.

— Е? — вдигна вежди той. — Зададох сериозен въпрос: Ще позволим ли на този изрод да си изтанцува валса докрай и да ни отмъкне наследството?

Върнън вдигна очи. Лицето му бе изпито от болестта и гласът му беше слаб:

— Сам си отговори! Ти си този, който домъкна Хаузър тук.

Филип го изгледа хладно.

— Защо ли си мислех, че времето на взаимните обвинения е свършило?

— Боя се, че то едва сега започва.

— Спрете! Не е нито времето, нито мястото за това — опита се да ги вразуми Том.

Върнън се обърна към Том:

— Филип домъкна този психопат тук, той да отговаря сега.

— Действах на доверие. Нямах представа, че Хаузър ще се окаже чудовище. И си плащам за това. Погледни ме.

Върнън поклати глава.

Том продължи:

— Истинският виновник тук, макар че никой не е склонен да го признае, е татко. Никой от вас ли не го е яд за това, което ни стори? Той почти ни уби!

— Искал е да ни промени — каза Том.

— Надявам се, че не го защитаваш.

— Просто се опитвам да го разбера.

— О, колко добре го разбирам само. Това търсене на гробницата е само една от промените в дългия списък. Спомнете си спортните треньори, ски инструкторите, лекциите по история на изкуството и уроците по езда, уроците по музика, по шах, увещанията и речите, и заплахите… Той ни смята за негодници, Том. Винаги го е мислил. И може би е истина. Погледни ме: на трийсет и една години, все още младши професор в Гобшайт Джуниър Колидж… ти пък цериш конете на индианците в Хейсиид, Юта… Върнън прекара най-важната част от живота си в пеене на псалми със Свами Уо-Уо. Ние сме губещи. — Той избухна в дрезгав смях.

Борабей се изправи. Самото движение беше просто, но бе извършено с такава бавна премереност, че ги накара да млъкнат.

— Този разговор не е хубав.

— Това не те засяга, Борабей — каза Филип.

— Край на лошите разговори.

Филип не му обърна внимание, продължавайки да говори на Том:

— Сякаш не можеше да ни остави парите си като всеки друг нормален човек. Или пък да ги раздаде за благотворителност. Добре. Щях да го преживея. Това са си неговите пари. Но не, той трябваше да измисли план, да ни изтормози с това.

Борабей го погледна:

— Замълчи, братко.

Филип му се сопна:

— Не ме е грижа, че си ни спасил живота, стой далеч от семейните ни работи. — Върху челото му запулсира една вена; Том рядко го беше виждал толкова бесен.

— Послушай ме малки братко, или ще те накарам насила — каза Борабей дръзко, изправен в цялата си височина от пет стъпки. Беше свил юмруци.

За миг стана тихо, после Филип започна да се смее и да клати глава. Тялото му се отпусна.

— Исусе Христе, това момче май говори сериозно?

— Всички сме малко напрегнати — каза Том. — Но Борабей е прав. Не му е тук мястото да спорим.

— Довечера — каза Борабей, — ще говорим. Много е важно.

— За какво? — попита Филип.

Индианецът се обърна към тенджерата и започна да разбърква. Боядисаното му лице беше неразгадаемо.

— Ще видите.