Дъглас Престън
Тайният кодекс (46)

46.

Маркъс Хаузър седеше на малко столче пред входа на разрушения храм и вдъхваше свежестта на утрото. Един тукан^[1] надаваше крясъци от близкото дърво, поклащайки огромния си клюн. Беше прекрасен ден, небето — бистро синьо, джунглата — спокойно зелена. В тези планини беше по-хладно и по-сухо и въздухът изглеждаше по-свеж. Отнякъде се носеше аромат на непознати цветя. Хаузър почувства, че го обзема някакво успокоение. Беше изминала една дълга нощ и го бе оставила празен, изтощен и разочарован.

Чу шум от стъпки по опадалите листа. Един от войниците му носеше закуската — бекон, яйца, кафе, пържени банани — емайлиран поднос с клонка от някаква билка за украса отстрани. Той взе подноса и го сложи на коленете си. Украсата го дразнеше и я изхвърли, после взе вилицата си и започна да се храни, докато мозъкът му прехвърляше събитията от предишната нощ. Беше настъпило времето да притисне вожда или да се провали. Няма и десет минути, след като бе взел това решение, когато му стана ясно, че индианецът няма да се пречупи, но все пак реши да доведе нещата докрай. Беше като гледане на порнографски филм — не си в състояние да го изключиш, но накрая се ругаеш за изгубеното време и енергия. Той опита. Направи всичко, което можеше. Сега трябваше да мисли за друго решение на проблема.

На входа се появиха двама войници, поддържайки под мишниците тялото.

— Какво да правим с това нещо, шефе?

Хаузър посочи с вилицата си, устата му беше пълна с яйца:

— Долу в бездната!

Те се отдалечиха, а Хаузър завърши закуската си. Белият град беше голямо, обрасло с растителност място. Макс би могъл да бъде погребан навсякъде. Проблемът беше, че селото бе настръхнало и нямаха много шансове да пипнат друг заложник и да измъкнат информация от него за точното местоположение на погребението. От друга страна той самият не гореше от желание да рови наоколо в това гъмжащо от плъхове място през следващите две седмици.

Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади алуминиевото цилиндърче. За една минута ритуалът бе извършен и пурата — запалена. Вдъхна дълбоко, усещайки успокояващия ефект на никотина от дробовете към тялото си. Всички проблеми могат да бъдат сведени до точки и подточки. В този случай бяха две: да намери гробницата сам, или да накара някой друг да я намери вместо него. Ако накараше някой друг да го направи, кой трябваше да е този човек?

— Лейтенант?

Лейтенантът, който чакаше сутрешните му заповеди, приближи и козирува.

— Si, senor?

— Искам да изпратя някого нагоре по пътеката да разбере какво е състоянието на братята Бродбент.

— Да, сър.

— Не ги закачайте и не позволявайте да усетят присъствието ви. Искам да разбера как са, дали продължават напред, или са се върнали — всичко, което можете да разберете.

— Да, сър.

— Тази сутрин ще започнем с пирамидата. Ще отворим този край с динамит и ще си проправяме път в движение. Подгответе експлозивите и хората, да са на линия след час. — Той остави подноса на земята и се изправи, премятайки през рамо „Щаер“-а. Независимо дали щеше да намери Макс в пирамидата или не, той знаеше, че войникът трябва непрекъснато да се занимава с нещо — и да се забавлява. Е, една голяма експлозия щеше да свърши работа.

Слънчева светлина. За първи път от две седмици насам. Щеше да е приятно да работи на слънце за разнообразие.