Дъглас Престън
Тайният кодекс (45)

45.

Сали се разплака. Том стоеше и гледаше настрани, чувствайки как безпричинният му гняв расте. Той отиде в гората. Там откри тиха поляна и седна на един дънер, стискайки и разпускайки юмруци. Старецът нямаше право да ги изоставя. Той се бе предал на суеверието. Приказваше само за умиране — и то само защото бе зърнал някакви си сини планини.

Том си спомни първия път, когато бе видял Дон Алфонсо. Седеше на нисък стол в колибата си, размахваше мачетето си и се шегуваше. Имаше чувството, че оттогава е минал цял един живот.

Изкопаха гроб в калната земя. Това беше бавна, изтощителна работа, а те бяха толкова отслабнали, че им се виеше свят от всяко усилие. Том не преставаше да мисли: „Кога ще се наложи да правя същото за Филип? Утре?“ Гробът беше готов по пладне, увиха тялото на Дон Алфонсо в хамака му, търкулнаха го в прогизналата яма и хвърлиха малко влажни цветя отгоре. После запълниха гроба с кална пръст. Том направи груб кръст, като сплете клони и го заби откъм главата. След това застанаха неловко край него.

— Искам да кажа няколко думи — прокашля се Върнън.

Той стоеше, полюлявайки се, с разрошена коса и брада. Дрехите висяха върху тялото му. Приличаше на просяк.

— Дон Алфонсо — започна той и гласът му секна. Той се изкашля. — Ако все още сте някъде наоколо, преди да сте се отправили към Златните порти, останете още мъничко и ни помогнете да се измъкнем оттук. Става ли, старче? Ние сме в лошо положение.

— Амин — каза Сали.

По небето започнаха да се търкалят тъмни облаци и слънцето се скри. Чуха се гръмотевици и по листата над главите им затрополиха тежки капки.

Сали се приближи до Том:

— Мисля да отида на лов.

Том кимна. Той взе въдицата и реши да си опита късмета в реката, която бяха преминали, на около миля назад. Върнън остана да се грижи за Филип.

Върнаха се в късния следобед. Сали не бе простреляла нищо, Том носеше една рибка, която тежеше не повече от шест унции. Докато бяха далеч от лагера, Филип бе развил висока температура и бълнуваше. Очите му бяха отворени и блестяха трескаво, движеше главата си неспирно напред-назад, мърморейки неразбираеми фрази. Том беше сигурен, че брат му умира. Когато се опитаха да го вдигнат и да го накарат да пие чая, който Сали бе сварила, той започна да удря и да блъска чашата. Свариха рибата с корени от маниока и започнаха да хранят с лъжица Филип, който най-сетне се беше укротил. Останалото разделиха помежду си. След това се вмъкнаха под дънера, докато дъждът се изливаше и чакаха да мръкне.

Том се събуди пръв, точно преди разсъмване. Положението на Филип се бе влошило през нощта. Той се мяташе и бълнуваше, дърпаше яката си, лицето му изглеждаше хлътнало и съсухрено. Том изпита отчаяние. Не разполагаха с лекарства, нито с медицински принадлежности. Билковите церове на Сали бяха неефикасни срещу тази силна треска.

Върнън стъкна огън и те насядаха около него в пълна тишина. Тъмните папрати се издигаха над тях като заплашителна тълпа от хора, които кимаха глави в такт с дъждовните капки и хвърляха мъждиви сенки над убежището им.

Най-сетне Том наруши мълчанието.

— Ще се наложи да останем тук, докато Филип се оправи.

Сали и Върнън кимнаха, макар да знаеха, че Филип няма да се оправи.

— Трябва да се опитаме непременно да уловим някакъв дивеч, риба и да съберем ядливи растения. Ще използваме това време да възстановим силите си и да се подготвим за дългото пътуване към дома.

Отново всички се съгласиха.

— Добре — каза Том и се изправи. — Да се хващаме тогава за работа. Сали отива на лов. Аз отивам да си взема въдицата и кукичките. Върнън, ти оставаш тук да се грижиш за Филип. — Той се огледа. — Няма да се предаваме.

Те се изправиха на несигурните си крака и Том забеляза малко повече енергичност в движенията им. Събра такъмите си и се отправи към джунглата. Отдалечаваше се по права линия от Сиера Азул, като правеше нарези от страната на папратите, край които минаваше, за да маркира пътя си и се оглеждаше за ядливи растения. Дъждът продължаваше да се лее на потоци. Два часа по-късно се върна изтощен с малко гущерче, което бе хванал, за да използва за стръв. Той го закачи на кукичката и я хвърли в кипящия порой.

След пет часа, докато все още бе достатъчно светло, за да се върне в лагера, той заряза всичко. Бе загубил три от петте кукички и доста от кордата, но не можеше да се похвали с никакъв улов. В лагера завари Върнън да кладе огън. Сали още не се бе прибрала.

— Как е Филип?

— Не е добре.

Той отиде при брат си и го погледна. Филип бе потънал в неспокоен сън, като от време на време изплуваше от дрямката и промърморваше по някоя фраза. Посивялото му лице уплаши Том; напомняше му за последните мигове на Дон Алфонсо. Филип изглежда водеше едностранен разговор с баща им, накъсана серия от обиди и обвинения. Спомена и неговото име, после името на Върнън, майка си, която не бе виждал от двайсет години. А после Филип изглежда сънуваше, че е на детско парти за рожден ден. Беше неговият пети рожден ден, той отваряше подаръците и ги обявяваше радостно.

Том се отдалечи натъжен. Седна до Върнън край огъня. Върнън прехвърли ръка през рамото му.

— Така е през целия ден. — Той му подаде канче с чай.

Том го взе и отпи. Собствените му ръце приличаха на ръце на старец, с издути жили и на петна. Стомахът му бе хлътнал, но той не чувстваше глад.

— Сали още ли не се е върнала?

— Не, но чух няколко изстрела.

В този миг се чу шумолене на храсти и Сали се появи.

— Не извади ли късмет? — попита Том.

Тя поклати глава и избърса калта по лицето си.

— Съжалявам.

— Утре — каза Том, — ако стана рано, мога да успея да стигна реката, където намерихме Филип. Няма да съм тук цяла нощ, но реката е голяма и съм сигурен, че ще наловя много риба.

— Страхотна идея, Том — каза Върнън с пресилен ентусиазъм.

— Няма да се предадем.

— Не — каза Сали.

Върнън поклати глава.

— Питам се какво би си помислил татко, ако ни видеше сега.

Том въздъхна. Изобщо не мислеше за Максуел Бродбент. Ако знаеше какво бе направил, да изпрати тримата си сина на сигурна смърт… Но не му се мислеше за това. Не оправдаха надеждите му, докато беше жив, а сега щяха да го разочароват след смъртта му.

Том се загледа в огъня, след което попита:

— Яд ли те е на татко?

Върнън се поколеба.

— Да.

Том направи безпомощен жест с ръка:

— Мислиш ли, че ще можем да му простим?

— Има ли значение?

 

 

Том се събуди призори със странно чувство на натиск в основата на черепа си. Беше още тъмно и валеше. Звукът на дъжда сякаш отекваше в главата му. Той се обърна върху влажната земя и натискът премина в болка. Седна, колкото да установи с изненада, че едва ли ще може да се изправи. Отпусна се отново назад — виеше му се свят, когато впереше очи в тъмнината, се появяваха объркани спирали в червено и кафяво и мракът се изпълваше с шепнещи гласове. Той чу нежното, тревожно бъбрене на маймунчето до себе си. Огледа се и най-накрая го забеляза — седеше съвсем близо до него и издаваше тревожни премляскващи звуци. Разбра, че нещо не е наред.

Беше нещо повече от ефекта на глада. Том осъзна, че е болен. „О, Господи“, помисли си той, „не сега.“ Изви глава, за да потърси с очи Сали или Върнън, но не можа да види нищо. Носът му сякаш бе изпълнен с вездесъщата миризма на гниещи растения, дъжд и глина. Дъждът почукваше по листата на дърветата и всеки звук отекваше в главата му болезнено. Той усети, че се унася, но отвори очи и видя Сали, която бе насочила фенерчето към него и се взираше в лицето му.

— Днес отивам да ловя риба — каза Том.

— Никъде няма да ходиш — отвърна тя. Наведе се и сложи ръка на челото му, но не успя да скрие страха върху лицето си. — Ще ти донеса малко чай.

Върна се с димящо канче и му помогна да го изпие до дъно.

— Сега поспи — каза тя.

И той заспа.

Когато се събуди беше по-светло, но все още валеше. Сали се бе навела над него. Когато видя, че отваря очи, тя се опита да се усмихне.

Въпреки задушливата горещина под дънера той трепереше.

— Филип? — едва успя да попита.

— Все същото.

— Върнън?

— И той е болен.

— По дяволите! — Той се взря в Сали и усети тревога. — А ти? Ти как си? — Лицето й беше пламнало. — Ти не се разболяваш, нали?

Сали сложи ръка на бузата му.

— Да, и аз се разболявам.

— Ще се оправя — каза Том. — И тогава ще се грижа за теб. Ще се измъкнем от тази бъркотия.

Тя поклати глава:

— Не, Том, няма.

Изричането на този прост факт сякаш накара главата му да се проясни. Той затвори очи. Значи това беше. Щяха да умрат в дъжда, под този изгнил дънер и дивите животни щяха да ги разкъсат. И никой нямаше да научи какво се е случило с тях. Той се опита да каже, че това е от температурата, че нещата не са чак толкова лоши, но дълбоко в себе си знаеше, че е истина. Главата му се въртеше. Те умираха. Отвори очи.

Тя все още беше тук, с ръка върху бузата му. Гледаше го от много време. Лицето й беше мръсно, изподрано, нахапано; косите й — разрошени и без блясък, очите — хлътнали. Ако имаше някаква прилика с момичето, което галопираше след него на неоседлания кон в Юта, то тя си беше отишла — с изключение на интензивния тюркоазен цвят на очите и начина, по който издаваше напред долната си устна.

Най-после тя проговори:

— Не ни остава много. — Тя млъкна, гледаше го настойчиво. — Трябва да ти кажа нещо, Том.

— Какво?

— Изглежда съм се влюбила в теб.

Реалността го връхлетя с внезапна сила. Той не можа да каже нищо.

Тя продължи бързо:

— Както и да е, най-после го казах.

— Но какво ще стане с…?

— Джулиан? Той е перфектният мечтан мъж — красив, блестящ, винаги с правилното мнение. Той е момчето, за което всеки родител мечтае да омъжи дъщеря си. Той е моята Сара. Кой иска такова нещо? Чувството, което изпитвам към него не е онова, което изпитвам към теб, с всички твои… — Тя се поколеба и се усмихна.

— Недостатъци?

С тези думи всички усложнения се стопиха и всичко изглеждаше ясно и просто. Той се опита да говори, но от гърлото му излезе някакво подобие на грак:

— И аз те обичам.

Тя се усмихна и малък проблясък от предишната й лъчезарност освети лицето й.

— Знам и се радвам. Съжалявам, че бях толкова заядлива с теб. Отричах го пред себе си.

За миг млъкнаха.

— Мисля, че се влюбих в теб в момента, в който те видях на гърба на коня ми в Юта — каза Том. — Но го знаех със сигурност, когато ти не можа да застреляш онзи ягуар. Винаги ще те обичам за това.

— Когато ме извика навън, за да видя онази фосфоресцираща гора — прошепна Сали, — тогава осъзнах, че съм се влюбила в теб.

— Не ми каза нищо.

— Трябваше ми време, за да го проумея. Както сигурно вече си забелязал, аз съм голям инат. Не си признавам, когато съм сбъркала.

Той преглътна. Главата му започна да се върти.

— Но аз съм съвсем обикновен човек. Не съм станал студент в Станфорд на шестнайсет години…

— Обикновен? Човек, който се бори с ягуари и анаконди? Кой може да се похвали, че тръгва на експедиция към сърцето на мрака с твоята смелост и твоето чувство за хумор?

— Направих го само защото бях принуден.

— Ето, това е една от хубавите ти черти: ти си скромен. Докато бях с теб, започнах да виждам какъв човек е всъщност Джулиан. Той не поиска да дойде с мен, защото предполагаше, че това ще е свързано с много главоболия. Щеше да се наложи да прекъсне работата си. И, освен това, си мисля, че той се страхуваше. Джулиан, осъзнах накрая, е от онези хора, които не се залавят с нищо, ако не са напълно сигурни, че ще успеят. Ти, наопаки, би се захванал с невъзможното.

Главата му отново сякаш започна да плува. Той се опита да я държи права. Радваше се на думите, които чу. Тя се усмихна тъжно и го погали по бузата:

— Съжалявам, че времето ни изтече.

Той сложи ръка върху косата й.

— Не съществува по-дяволско място, където да се влюби човек.

— Май не се шегуваш.

— Може би в някой друг живот… — Том се бореше да запази връзката с действителността. — Ще имаме друг шанс, някак… някъде… — Съзнанието му се замъгли. Какво се бе опитал да каже? Затвори очи и се опита да спре виенето на свят, но стана още по-лошо. Насили се да ги отвори, но не видя нищо, освен зелени и кафяви спирали и се запита дали всичко това бе само сън — болестта на баща му, пътуването, джунглата, Сали, брат му, който умираше. Да, всъщност, това беше сън, осъзна той, дълъг и странен сън, и той щеше да се събуди в собственото си легло, отново предишното малко момче, баща му ще се провикне от стълбите:

— Добро утро, добро утро, поспаланковци, хайде, ставайте!

С тези мисли той отплува някъде дълбоко, далеч, обзет от щастливо очакване.