Дъглас Престън
Тайният кодекс (31)

31.

Филип беше прикован към едно дърво, със стегнати на гърба ръце. Черните мухи кръжаха над всеки квадратен сантиметър открита кожа от тялото му и направо го ядяха жив. Не можеше да направи нищо, когато се въртяха около очите и носа му, около ушните канали. Тръскаше глава, мигаше, опитвайки се да ги надхитри, но всичките му усилия бяха напразни. Очите му бяха до такава степен подути, че изглеждаха притворени. Хаузър говореше с някого по сателитния телефон. Филип не чуваше думите, но познаваше вече много добре тези хрисими, и едновременно с това заплашителни нотки в гласа му. Затвори очи. Вече наистина не го беше грижа. Единственото, което искаше, беше Хаузър да сложи по-скоро край на това мъчение — един бърз куршум в мозъка.

 

 

Люис Скиба седеше на писалището, обърнал стола си към прозореца и гледаше върховете на манхатънските небостъргачи. Не беше се чувал с Хаузър от четири дена. Преди пет дни Хаузър му беше казал да размисли. И после — ни звук от него. Това бяха най-лошите пет дни в живота му. Акциите слязоха до шест пункта; Комисията по цените беше разпратила призовките. Копелетата бяха конфискували дори собствения му компютър. Безумното продаване на акции на „Лемпе“ продължаваше с пълна сила. В „Уолстрийт Джърнъл“ пишеше официално, че Комисията по храните и лекарствата няма да одобри флоксатана. От „Стандарт енд Пуърз“^[1] се канеха да понижат рейтинга на акциите на „Лемпе“ до високорискови книжа с висока лихва и за пръв път се заговори за възможен фалит по Глава II^[2]. Онази сутрин се наложи да каже на жена си, че поради известни обстоятелства незабавно трябва да обявят къщата в Аспен за продажба. Това беше четвъртата им къща, която използваха само една седмица в годината. Но тя не разбра. Разплака се и отиде да си доспи в стаята за гости. О, Господи, така ли трябваше да стане? Какво щеше да се случи, ако се наложеше да продадат истинското си жилище? Какво щеше да направи жена му, ако се наложеше да преместят децата си от частното училище?

И през всичкото това време Хаузър се спотайваше и не се обаждаше. Какво, по дяволите, правеше този човек? Дали пък не му се беше случило нещо? Да не се беше отказал? Скиба усети, че по челото му изби гореща пот. Вбесяваше се от факта, че съдбата на компанията му и неговата собствена съдба са в ръцете на такъв човек.

Телефонът иззвъня и Скиба буквално подскочи. Беше десет часа сутринта. Хаузър никога не звънеше сутрин. Но някак си беше сигурен, че е именно той.

— Да? — опита се да не звучи задъхано.

— Скиба?

— Да, да.

— Как е?

— Добре.

— Премисли ли?

Скиба преглътна. Буцата се беше появила отново, онази отвратителна тежест в стомаха му. Той не можеше да се застави да говори, тя блокираше гърлото му. Беше си взел дажбата, но още една глътка нямаше да му навреди чак толкова. Остави слушалката, отвори чекмеджето и си наля една чаша. Дори не я разреди с вода.

— Люис, знам, че е трудно. Но моментът настъпи. Искаш ли Кодекса или не? Мога веднага да се откажа. Какво мислиш?

Скиба преглътна парещата златиста течност и гласът му се върна, но звучеше повече като шепот.

— Казах ти го сто пъти, това няма нищо общо с мен. Ти си на пет хиляди мили оттук. Не мога да те контролирам. Прави каквото искаш. Само ми донеси Кодекса.

— Не те чувам добре… с този декодер…

— Просто направи каквото трябва! — изрева Скиба. — И не ме забърквай!

— О, не, не, не-е-е. Не. Вече ти го обясних, Скиба. В тая работа сме заедно, партнер.

Скиба стисна телефонната слушалка. Целият трепереше. Почти си представи как стисва гръкляна на Хаузър и го извива с все сила.

— Да се отърва ли от него или не? — продължи закачливо гласът отсреща. — Ако не го сторя, дори и да пипна Кодекса, те рано или късно ще предявят към теб претенции и знаеш ли какво, Скиба? Ти не можеш да спечелиш. Ще си вземат Кодекса. Беше ми казал, че го искаш чист, никакви усложнения, никакви съдебни процеси.

— Ще им платя. Ще получат милиони.

— Изобщо няма да искат да се пазарят с теб. Те имат други планове за Кодекса. Не ти ли казах? Онази жена, Сали Колорадо, крои планове, големи планове.

— Какви планове? — разтрепери се целият Скиба.

— Планове, които не включват „Лемпе“, това е всичко, което трябва да знаеш. Виж, Скиба, това е проблемът на всички като теб — не знаете как да вземате трудни решения.

— Тук става въпрос за човешки живот.

— Знам. И за мен не е лесно. Да претеглиш доброто срещу злото. Доста хора изчезват в джунглата. Това от една страна. От друга — животоспасяващо лекарство за милиони, работа за двайсет хиляди души, акционери, които те обичат, вместо да искат да ти изпият кръвчицата, и ти — любимецът на Уолстрийт, който съумяваш да измъкнеш „Лемпе“ от бездната.

Поредно мъчително преглъщане.

— Дай ми един ден да помисля.

— Не може. Вече няма време. Спомняш ли си, че ти казах да ги спрем още преди планините? Люис, само си понапрегни ума. Наоколо има няколко хондураски войника, дезертьори, едва успявам да ги контролирам. Тези момчета са побъркани, способни са на всичко. Тук непрекъснато се случват такива неща. Хей, ами че ако аз сега обърна лодката назад, същите тези войници ще им теглят куршума начаса, без дори да се замислят. Така че, драги ми Люис, казвай какво да правя? Да се отърва от тях и да ти донеса Кодекса? Или да направя завой и да забравим за всичко? Трябва да тръгвам. Отговорът ти?

— Просто го направи!

Чу се пропукване на статично електричество.

— Кажи го, Люис. Кажи ми какво искаш да направя.

— Направи го! Убий ги, по дяволите! Убий братята Бродбент!