Дъглас Престън
Тайният кодекс (29)

29.

От три дни Том и групата му продължаваха да пътуват през сърцето на блатото, покрай безкрайната мрежа от канали, спирайки за лагер на прогизналите кални островчета, едва-едва подаващи се над водата; варяха си боб и ориз на стъкнатия от влажни съчки огън, защото Кори не можеше да намери пресен дивеч. Въпреки безкрайния дъжд водата бе започнала да спада и разкриваше потънали дънери, които се налагаше първо да разсичат, за да могат да продължат напред. Над главите им се виеше злобно бръмчащ отмъстителен облак от черни мухи.

— Струва ми се, че сега вече ще взема лулата — каза Сали. — По-добре да умра от рак, отколкото да търпя това.

Дон Алфонсо я извади от джоба си с победоносна усмивка:

— Ще видите, пушенето води до дълъг и щастлив живот. Аз самият пуша повече от сто години.

В този миг от джунглата се разнесе дълбок, кънтящ звук, сякаш кашляше човек, само че по-силно и по-бавно.

— Какво беше това?

— Ягуар. При това гладен.

— Смаяна съм от това колко добре познавате гората — каза Сали.

— Да. — Дон Алфонсо се усмихна. — Но в наше време вече никой не иска да знае каквото и да било за гората. Моите внуци и правнуци се интересуват само от футбол и от тези бели, хубави обувки, които ти запарват краката, дето от едната им страна има птица… Правят ги в заводите в Педро Сула. — И той посочи с брадичка към обувките на Том.

— Найк?

— Да. Близо до Сан Педро Сула има цели села, в които на момчетата са им окапали краката от носене на такива чудесии. И сега трябва да ходят на дървени крака.

— Това не е вярно.

Дон Алфонсо поклати глава неодобрително. Лодката се носеше през завеса от лиани, които Пинго неуморно разсичаше. Пред тях блесна слънчева пътека, сноп светлина разкриваше огромно паднало дърво, което беше оставило дупка в надвисналия балдахин от зеленина. Пънът беше заприщил канала, блокирайки движението им. Това беше най-голямото дърво, което бяха виждали до този момент.

Дон Алфонсо пусна една ругатня. Кори взе мачетето и прекрачи борда на лодката. Стъпвайки в хлъзгавата вода, той започна да сече и във всички страни се разлетяха трески. За половин час издълба дънера така, че лодката да може да се прекара над него.

Излязоха и започнаха да я бутат. От другата страна на дънера водата внезапно стана дълбока. Том нагази до кръста, опитвайки се да не мисли за пираните и за останалите заплахи, които се спотайваха в мътната вода.

Върнън беше пред него, държеше планшира и буташе кануто напред, когато Том видя вълнообразно движение във водата отдясно. В същия момент Дон Алфонсо извика:

— Анаконда!

Том се изкатери вътре, но Върнън изостана за миг. Във водата се оформи спирала, една гърбица внезапно се издигна и с къс писък Върнън изчезна в кафявата мътилка. Лъскавият змийски гръб се плъзна край тях, разкривайки за миг дебело колкото малък дънер тяло, преди да потъне и да изчезне.

— Господи! Тя хвана брат ти!

Том извади мачетето от колана си и скочи във водата. Гмурна се колкото можа надълбоко, но не виждаше повече от стъпка напред в размътената вода. Той се отблъсна към средата, протегнал напред свободната си ръка, опитвайки се да открие змията. Усети нещо студено, кръгло и хлъзгаво и го разсече, преди да осъзнае, че това е просто поредният дънер. Продължи отчаяно. Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат. Пое към повърхността, търсейки пипнешком. Къде беше изчезнала проклетата змия? Колко време бе изминало? Минута? Две? Колко време можеше да издържи Върнън жив? Отчаянието го тласкаше напред и той продължи своето безумно търсене между потъналите и обвити със слуз дънери.

Един от дънерите внезапно се изви от докосването му. Беше мускулеста тръба, твърда като махагон, но той усети движението на кожата и вълните от мускулните спазми.

Том стовари мачетето върху незащитената коремна страна, замахвайки колкото може по-силно. Нищо. Миг след това обаче змията излетя нагоре с камшично движение и го блъсна по гръб, изкарвайки въздуха от дробовете му с бурна експлозия на мехурчета. Обезумялото животно започна да вършее и водата наоколо завря. Том осъзна, че мачетето не е в ръцете му. Гневните спирали на змията се извиха над водата в блестяща арка и за миг ръката на Върнън се появи отгоре, последвана веднага от главата му. Едно вдишване — и отново потъна.

— Друго мачете!

Пинго му хвърли едно. Той го стисна и започна да кълца спиралите, шибайки водната повърхност.

— Главата! — изкрещя Дон Алфонсо от лодката. — Търси главата!

Къде сред тази маса от люспи и мускули се намираше проклетата глава? Внезапно го осени идея: прободе змията с върха на мачетето веднъж, после още веднъж, изпаднал в ярост — и тогава внезапно от водата се надигна главата на чудовището, грозна и малка, с отвратителна уста и очи, присвити в тънки цепки, които търсеха източника на болка. То се хвърли към него със зинала паст и Том заби мачетето право в розовата кухина и надолу към глътката. Змията се извиваше, гърчеше и хапеше, но той, стиснал здраво дръжката, се държеше въпреки ухапванията в ръката си и нанасяше удар след удар. Можеше да усети как плътта поддава навътре, как студената змийска кръв руква; главата започна да се удря бясно назад и напред и почти извади рамото му от ставата. С цялата сила, която му беше останала, той замахна с мачетето за последен удар и острието излезе откъм тила й. Завъртя го и усети спазматичния тремор в челюстта, докато прерязваше главата й отвътре. Разчекна устата й с другата си ръка и бързо я извади, търсейки обезумял брат си в разпенената вода.

Върнън внезапно изплува на повърхността, с лице към водата. Том го хвана и го обърна по гръб. Лицето му беше червено, очите — затворени. Изглеждаше мъртъв. Том го изтегли през водата до кануто и Пинго и Сали го прехвърлиха вътре. Том се стовари след него върху дъските и припадна.

Когато дойде на себе си, Сали се бе привела над него и русата й коса го обливаше като водопад. Тя чистеше следите от зъби по ръцете му, търкайки ги с тампон памук, натопен в спирт. Ризата му беше разкъсана над лакътя и по кожата му се виждаха дълбоки бразди. Течеше кръв.

— Върнън…?

— Добре е — каза Сали. — Дон Алфонсо му помага. Глътнал е малко вода и е бил ухапан гадно по бедрото.

Той се опита да седне. Имаше чувството, че ръката му гори. Черните мухи кръжаха над него по-досадни отвсякога и той ги вдишваше при всяко поемане на въздух. Тя го побутна леко:

— Не се движи. — Всмукна дима от лулата и го издуха около него, прогонвайки досадната напаст далеч. — Извади късмет, че анакондата има съвсем малки зъби. — Тя продължи да почиства раните му.

— Ох! — Том легна отново, вперил поглед в зеления балдахин над главата си, който бавно отминаваше. Колкото и да се напрягаше, не видя и петънце синьо небе. Листата закриваха всичко.