Дъглас Престън
Тайният кодекс (19)

19.

Върнън погледна нагоре към кадифения покров над главата си — нощта се бе спуснала над блатото Миамбар. С нея дойде и жуженето на насекомите, и тежкият дъх на гниене, който се издигаше от безкрайната тиня, която ги заобикаляше, разпростиращ се като отровен газ сред гигантските стволове на дърветата. Някъде из дълбините на блатото се чуваше далечният крясък на животно, последвано от рев на ягуар.

Беше втората нощ, която прекарваха в лодка, без да могат да намерят суша за бивак. Вместо това те връзваха кануто под група гигантски бромелиади^[1] с надеждата, че техните листа ще ги предпазят от непрестанния дъжд, но не стана нищо такова и ручейчетата дъжд продължаваха да се изливат върху тях.

Учителят легна на пода на кануто под дъжда, свит на топка срещу купчината от хранителни запаси, увит в мокро одеяло и треперещ въпреки задушаващата горещина. Облакът комари, който ги бе обкръжил, звънеше гневно и настървено. Върнън виждаше как кръжат около устата и очите му. Той се пресегна и пръсна малко репелент по лицето си, но това беше безнадеждна работа. Ако дъждът не го отмиеше, потта щеше да се погрижи.

Той погледна нагоре. Двамата им водачи отпред на лодката играеха карти и пиеха на светлината на фенерче. Почти не се бяха задържали трезви от началото на пътуването и Върнън се боеше дали десетгалоновите пластмасови туби, за които мислеше, че съдържат вода, не бяха пълни с домашно варена aguardiente.

Той се сви и се залюля, обхванал раменете си. Тъмнината не бе пълна; явно тук нощта идваше много бавно. Над блатото нямаше залези: светлината преминаваше от зелена през синя до пурпурна и най-накрая ставаше черна. На сутринта се случваше обратното. Дори когато бе слънчево, тук нямаше слънце, само дълбок, зелен мрак. Той усети болезнена носталгия по малко светлина, по глътка свеж въздух.

След четиридневно бродене из блатото водачите им най-сетне си признаха, че са се загубили и че трябва да се връщат обратно. Обърнаха лодката. Но изглежда, че отиваха още по-навътре в блатото. Това определено не беше пътят, по който бяха дошли. С водачите не беше възможно да се говори; въпреки, че Върнън говореше сравнително добре испански, а гидовете поназнайваха малко английски, те най-често бяха толкова пияни, че не можеха да изрекат и дума на какъвто и да е език. През изминалите няколко дни колкото повече изглежда се губеха, толкова по-гръмогласно гидовете им го отричаха и пиеха още повече. А след това Учителя се разболя.

До слуха на Върнън достигна груба ругатня. Един от гидовете хвърли картите си и се олюля на краката си с пушка в ръка. Лодката се разклати.

— Cabron! — скочи другият и грабна едно мачете.

— Спрете! — изкрещя Върнън, но както обикновено, те не му обърнаха никакво внимание. Започнаха да се псуват и се сбиха. Оръжието изгърмя, но никой не пострада, чуваше се задъхано сумтене и блъскане в ребрата; а след това двамата мъже седнаха долу, събраха разпилените карти и се заеха да ги раздават, сякаш нищо не се бе случило.

— Какъв беше този гърмеж? — попита Учителя с известно закъснение, отваряйки очи.

— Нищо особено. Пак са пияни.

Учителя потръпна и придърпа още по-плътно одеялото към себе си.

— Трябва да държиш оръжието далеч от тях.

Върнън не отговори нищо. Би било глупаво да се опитва да им отнеме оръжието, дори когато са пияни. Особено пък когато са пияни.

— Комарите — прошепна Учителя с треперещ глас.

Върнън напръска малко репелент върху ръцете си и внимателно го размаза по лицето и шията му. Възрастният мъж въздъхна с облекчение и затвори очи.

Върнън подръпна влажната тениска около себе си, усети тежките капки дъжд по гърба си и се заслуша в звуците на гората — противни крясъци на ярост и обезумели от силата на нагона животни, които се съвкупяват. Той си помисли за смъртта. Изглежда, че въпросът, който цял живот го бе измъчвал, беше на път съвсем скоро да получи отговор и то по един неочакван и потресаващ начин.