Дъглас Престън
Тайният кодекс (17)

17.

Том гледаше този дребосък във военна униформа. Едно малко куче, което явно никой не обичаше, клечеше срещу него, оголило зъби, и джафкаше. Офицерът го изрита с фините си ботуши и войниците се засмяха.

— За какво става дума? — попита Том.

— Ще говорим за това по пътя за Сан Педро Сула. Сега, ако обичате, елате с мен.

Настъпи неприятна тишина. Сали поклати глава:

— Не.

— Сеньора, не ни принуждавайте да правим нещата по-трудни.

— Не ви създавам никакви трудности. Просто няма да дойда. Не можете да ме заставите насила.

— Сали — обади се Том, — струва ми се забелязах, че тези мъже имат оръжие.

— Добре. Нека тогава ме застрелят и после да го обяснят на американското правителство. — Тя разпери ръце, гледайки ги предизвикателно.

— Сеньора, умолявам ви.

Двамата войници до него започнаха да проявяват нервност.

— Вървете, не ни създавайте работа!

Офицерът кимна на двамата си подчинени и те смъкнаха оръжията си, пристъпиха чевръсто напред и сграбчиха Сали. Тя извика и започна да се дърпа.

— Не я докосвайте — извика Том.

Двамата мъже я вдигнаха и я понесоха към джипа, а той, без да мисли, замахна към първия и го повали. Сали се измъкна. Следващото, което осъзна беше, че лежи по гръб и гледа към горещото синьо небе. Офицерът стоеше над него зачервен от гняв, забил дулото на оръжието си в него.

Войниците го побутнаха грубо да се изправи. Сали беше спряла да се бори и гледаше побледняла.

— Копелета мръсни — изсъска тя. — Ще се оплачем от вас в американското посолство.

Полковникът поклати тъжно глава, сякаш на безполезността от всичко това.

— Сега можем ли да ви помолим да вървите мирно и спокойно?

Те позволиха да бъдат замъкнати до джипа. Полковникът натика пакетите и чантите, взети от хотела и нахвърляни на купчина отзад. Машината се понесе надолу по улицата към летищната площадка. Там, сред тревата, беше кацнал олющен хеликоптер. Един от страничните му панели беше отворен и около двигателя се въртеше мъж с гаечен ключ. Джипът намали и спря.

— Какво правиш? — попита полковникът грубо на испански.

— Съжалявам, тениенте, но възникна малък проблем.

— Какъв проблем?

— Трябва ни една част.

— Не можете ли да летите без нея?

— Не, тениенте.

— Да ви вземат дяволите! Колко пъти се е развалял досега този хеликоптер?

— Да се обадя ли да изпратят самолет с частта?

— Какво чакаш? Разбира се, глупако, телеграфирай им!

Пилотът влезе в чопъра, телеграфира и излезе.

— Ще пристигне утре сутринта, тениенте. Това е възможно най-рано.

 

 

Лейтенантът ги заключи в една дървена барака на летището и сложи двама войника отпред да ги пазят. Щом вратата хлопна след него, Том седна върху един петдесет и пет галонов бидон и стисна главата си с две ръце, опитвайки се да изгони болката.

— Как се чувстваш? — попита го Сали.

— Сякаш някой бие в главата ми гонг.

— Онзи те удари много лошо.

Том кимна.

Поприказваха малко и вратата отново се отвори рязко. Лейтенантът остана отвън, докато един войник хвърли вътре спалните им чували и фенерче.

— Съжалявам искрено за неудобството.

— Ще съжалявате още по-искрено, когато се оплача от вас — каза Сали.

Лейтенантът не обърна внимание на думите й.

— Бих ви предложил да не правите повече глупости. Ще бъде жалко, ако някой от вас бъде застрелян.

— Няма да посмееш, самохвалко мръсен!

Зъбите на лейтенанта проблеснаха на слабата светлина.

— Постоянно се случват инциденти, особено на американци, които идват в Ла Москита неподготвени за предизвикателствата на джунглата.

Той се оттегли назад и войникът затръшна вратата. Том чу глухия глас на лейтенанта, който се заканваше на войниците, че ако заспят или се напият по време на работа той лично ще им отреже тестисите, ще ги изсуши и ще ги закачи на вратата.

— Проклет нацист — каза Сали. — Благодаря ти, че ме защити.

— Не излезе кой знае колко сполучливо.

— Силно ли те удари? — Тя погледна главата му. — Имаш доста голяма цицина.

— Добре съм.

Сали седна до него. Топлината на присъствието й го заля. Погледна я крадешком — изящен профил, очертан в полумрака на бараката. Тя се обърна към него. Бяха толкова близо, че дъхът й го погъделичка, видя извивката на устните й, нежната трапчинка върху бузата, съзвездието лунички върху нослето й. От нея все още се носеше дъх на мента. Без дори да мисли какво прави, той се протегна напред и устните му докоснаха нейните. За миг тишината стана оглушителна, после тя рязко се отдръпна.

— Това не е добра идея.

„Какво, по дяволите, си мислеше той?“ Том се отдалечи, гневен и унижен.

Неловкият момент беше прекъснат от внезапно думкане по вратата.

— Обяд — извика един от войниците. Вратата се открехна и пропусна светлина, след което отново се хлопна. До слуха им достигна глухото превъртане на ключа в катинара.

Том светна с фенерчето и се наведе за подноса. Обядът се състоеше от две топли пепси-коли, няколко бобени тортили и купчинка изстинал ориз. Нито един от двамата нямаше желание за ядене. Известно време останаха да седят мълчаливо в тъмнината. Болката в главата на Том беше утихнала и това внезапно го накара да побеснее от гняв. Тези хора нямаха право! Той и Сали не бяха направили нищо нередно. Той усещаше, че фалшивият им арест по всяка вероятност е организиран от безименния враг, който бе ликвидирал Барнаби и Фентън. Братята му се намираха в много по-голяма опасност, отколкото бе предполагал.

— Дай ми фенерчето.

Той освети помещението. Бараката не можеше да бъде по-мизерна от това — правоъгълна дървена рамка със заковани към нея напречни дъски и ламаринен покрив. В съзнанието му бавно започна да се оформя идея — план за бягство.