Кристофър Прийст
Машината на пространството (50)

I

Не мога да определя колко време съм лежал парализиран, но не вярвам да е било по-малко от три-четири часа. Помня само неизказаната физическа болка и умственото терзание, съчетани с противна безпомощност. А като си помислех само за вероятната съдба на Амелия, мислите ми се объркваха във водовъртеж на безсилна ярост.

Един образ се е запечатал особено ярко в паметта ми от тези няколко часа — това беше някакво парче, което се намираше в полезрението ми. В началото не му обърнах особено внимание, защото вихърът от тревожни, противоречиви мисли ме бе лишил от способността да възприемам заобикалящата ме реалност. След известно време обаче то като че ли изпълни цялото ми зрително поле. Сред купчина метални отломки лежеше трупът на едно от зловонните чудовища. Явно то беше загинало при експлозията, унищожила колата му, и тази част от тялото, която беше пред очите ми, представляваше безобразна маса от кървава плът. Наблизо лежаха и две или три откъснати, сгърчени от смъртта пипала.

Въпреки отвращението и погнусата чувствах искрено задоволство, че тези всесилни и безмилостни същества също са смъртни.

Най-после почувствах как тялото ми започва да се връща към живот. Първо усетих пръстите на ръцете си, а после и тези на краката, сетне започнаха да ме болят мускулите на целите крайници и разбрах, че отново мога да ги контролирам. Опитах се да движа главата си и въпреки че ми се виеше свят, успях да я повдигна от земята.

Първото нещо, което направих, когато раздвижих ръката си, беше да опипам раната на врата. Разбрах, че е дълга, но кръвта беше спряла и сигурно порязването е било повърхностно, защото иначе щях да издъхна за четири-пет секунди.

След няколко безуспешни опита най на края седнах, а по-късно се изправих. Всичко ме болеше, но побързах да се огледам наоколо.

Бях единственото живо същество на тази улица. На паважа край мен лежаха проснати няколко марсианци: не спрях пред всички, но онези, до които приближих, бяха мъртви. На отсрещната страна на улицата стърчаха железата на поразената кола и противният й шофьор. На пет-шест ярда от мен лежеше чантата на Амелия — гледка, която ми причини силна мъка.

С натежало от скръб сърце приближих до нея и я вдигнах. Надникнах вътре с чувството, че надниквам в душата на момичето, там бяха само предметите, които вече знаех, но за мен беше важно се уверя, че наистина са още на мястото си. Наоколо цареше абсолютна тишина и бързо затворих чантата. В нея имаше твърде много неща, които ми напомняха за Амелия.

Безжизненият труп на чудовището все още занимаваше мислите ми, въпреки отвращението и ужаса, който изпитвах. Едва преодолял нежеланието си, прекосих улицата с чантата на Амелия в ръка.

Спрях на няколко стъпки от противното тяло, омагьосан от гнусната гледка.

Нищо ново не забелязах и отстъпих назад, но чувството, че виждам нещо познато, не ме напускаше и ме задържа. Обърнах очи към машината, която доскоро бе управлявало. Бях сигурен, че е кола на един от нашествениците. Но оглеждайки я по-подробно, забелязах, че това всъщност беше полицейска кола, унищожена при една от експлозиите. Едва тогава проумях истината!

В същия миг си дадох сметка кои са били всъщност анонимните шофьори на колите, които непрекъснато срещахме из града… замаян и ужасен, отстъпих назад, уплашен повече от всякога.