Кристофър Прийст
Машината на пространството (14)

II

Амелия повика Хилиър и прислужникът запали лампите в стаята. Макар незалязло още, слънцето се бе скрило зад дърветата пред къщата и в стаята пролазваха сенки. Мисис Уотчетс влезе да прибере чашите и подноса. Чак тогава разбрах, че съм изпил само половината от чая си и на бърза ръка изгълтах останалото. Бях ожаднял от разходката с велосипеди.

Щом останахме сами, попитах:

— Той луд ли е?

Амелия се беше заслушала в нещо и не отговори, само ми даде знак да мълча… Само пет секунди по-късно вратата рязко се отвори и на прага се появи сър Уилям с връхно палто в ръка.

— Амелия, отивам в Лондон. Хилиър ще ме закара с файтона.

— Ще се върнете ли за вечеря?

— Не… ще остана там цялата вечер. Тази нощ ще спя в клуба.

Сетне се обърна към мен с думите:

— В разговора ми с вас, Търнбул, най-неочаквано се роди една идея. Благодаря ви, сър.

Сър Уилям напусна стаята също така стремително, както бе връхлетял и скоро чухме гласа му в хола. След няколко минути по покритата с чакъл алея отвън се разнесе шумът от приближаването на файтон.

Амелия отиде до прозореца и остана да гледа навън, докато прислужникът подкара коня надолу по алеята, след което се върна на мястото си.

— Не, сър Уилям не е луд — каза тя.

— Но той се държи като душевно болен.

— Вероятно отстрани изглежда така. Убедена съм, че той е гений; а не виждам голяма разлика между двете.

— Разбирате ли неговата теория?

— До голяма степен. Това, че за вас е непонятна, не е свързано с умствените ви възможности. Тя до такава степен е ясна на сър Уилям, че когато я обяснява другиму, той неволно пропуска много от фактите. Още повече той не ви познава, а рядко е спокоен, когато не го заобикалят познати нему хора. Сър Уилям има няколко приятели в Линиън, неговия клуб в Лондон, и те са единствените хора, които са го виждали да се държи естествено и спокойно.

— В такъв случай може би не биваше да го принуждавам да говори.

— Не, той е напълно завладян от идеята си; ако не бяхте проявил интерес, той сам щеше да ви разкаже за нея. Всички около него трябва да минат през това. Дори мисис Уотчетс е изслушвала два пъти теорията му.

— Тя разбира ли я?

— Мисля, че не — каза Амелия и се усмихна.

— Значи не мога да очаквам някакви разяснения от нея. Ще трябва вие да ми обясните.

— Надали ще мога да ви помогна много. Сър Уилям е построил Машина на времето. Изпитвал я е няколко пъти и на един-два от сеансите присъствах и аз — резултатите са убедителни. Сър Уилям все още нищо не е казал, но подозирам, че има намерение да предприеме пътешествие в бъдещето.

Усмихнах се леко, но побързах да прикрия устата си с ръка.

— Сър Уилям е съвършено сериозен — каза Амелия.

— Да… само че не мога да си представя как човек с неговия ръст ще се побере в толкова малко устройство.

— Това, което видяхте, е само работен модел. Той има и изцяло изработена версия. — Неочаквано тя се засмя. — Да не би да помислихте, че говоря за модела, който той ви показа?

Когато се смееше, Амелия изглеждаше още по-красива и не съжалих ни най-малко, че не съм разбрал добре.

— Голяма или малка, не мога да повярвам, че съществуването на подобна машина е възможно — обадих се аз.

— Тогава ще се уверите сам. Тя е само на дванадесетина ярда от стола, на който седите.

Веднага скочих на крака:

— Къде е?

— В лабораторията на сър Уилям. — По всичко личеше, че Амелия се беше заразила от моя ентусиазъм, защото скочи живо от мястото си. — Елате!