Кристофър Прийст
Машината на пространството (71)

V

В града пристигнахме без всякакви проблеми и нашите придружители ни преведоха по улиците безпрепятствено.

Тук не бе така очебийна малобройността на жителите, както в Града на опустошението. Празните сгради бяха много по-малко, а и явното военно превъзходство на местните чудовища беше предпазило града от чужди нападения. Забелязваше се и друга разлика — независимо от големите индустриални райони извън града, и вътре в очертанията му имаше фабрики; из въздуха се носеше дим, който още повече засили носталгията ми по Лондон.

Нямахме много време да разглеждаме града, защото веднага ни заведоха в някакво спално помещение. Тук в малка стаичка се срещнахме с едно от основните ядра на революционните сили.

Щом влязохме, марсианците побързаха да ни демонстрират ентусиазма си с енергично подскачане. Не можех да не изпитам дълбоко съчувствие към тези нещастни поробени хора, да не споделя възторга им от приближаването на бунта.

С нас се държаха като с короновани глави и забелязах, че ние с Амелия не се справяме лошо с новото си положение. Всеки наш отговор се очакваше с нетърпение, но тъй като трудно разговаряхме, само се усмихвахме и кимахме, докато един по един марсианците идваха и с помощта на Едуина ни съобщаваха каква е ролята на всеки от тях в случай на действие.

Оттук ни заведоха на друго място, където се повтори почти същото. Моята представа за ролята на Амелия се оказа напълно вярна.

Появяването й беше послужило като стимул за действия на марсианците и беше дало тласък на хода на събитията, които тя самата не можеше да контролира.

Започнах да се уморявам и да ставам нетърпелив и докато крачехме към третото помещение за поредната среща, не се сдържах и й подметнах:

— Само си губим времето.

— Длъжни сме да направим това, което искат от нас. Дължим им поне това.

— Бих искал да поразгледам повече града. Не знаем дори къде се намира снежното оръдие.

С нас имаше шест марсианци, които искаха да разговарят с Амелия и тя ми отговори само с уморено свиване на рамене.

— Не мога да ги оставя точно сега. Може би ще можеш да тръгнеш сам.

— А кой ще ми превежда?

Едуина вече теглеше ръкава на Амелия, за да й покаже следващата сграда, в която трябваше да влезем. Амелия се усмихна послушно и кимна.

— По-добре да не се делим — каза тя. — Но ако попиташ Едуина, тя може и да ти обясни онова, което те интересува.

След няколко минути влязохме в сградата, където в тъмно приземие бяхме посрещнати възторжено от група марсианци.

Малко по-късно дръпнах Едуина настрани и й казах какво ме интересува. Тя не прояви никакъв интерес, но предаде нещо на един от гражданите, който беше с нас. Скоро той напусна помещението, а ние продължихме обиколката на нашите бунтовнически части.